Определение № 2289 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3051/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е решение № 500/19.04.2023 г. по гр.д. № 3184/2021 г. в частта, с която Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 273/30.08.2021 г. по отказа на Софийски градски съд да измени по разноските своето решение № 264278/28.06.2021 г. по гр.д. № 6449/2018 г. Обжалва го адв. В. Н., осъществил при условията по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА защитата и процесуалното представителство на ищците П. З. М., Д. Д. С. и С. Д. С., включително пред първата инстанция. Повдигнат е следният материалноправен въпрос: Когато съдът определя възнаграждение по реда и условията по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА и адвокатът е защитавал повече от един ищци, как следва съдът да приложи чл. 2, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че чл. 38, ал. 2 ЗА е приложен неправилно. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ответник и по касация, възразява, че въпросът няма претендираното значение, а определението е правилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с потвърждаване на първоинстанционното решение по частично уважените искове на П. М., Д. С. и С. С. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ следва да потвърди и определението, с което първостепенният съд по молба от адв. В. Н. отказва да измени решението си в частта по чл. 38, ал. 2 ЗА. Въззивният съд е приел, че възнаграждението на адв. В. Н. е правилно определено, чрез остойностяване на положения труд съобразно фактическата и правна сложност на делото пред първата инстанция, вида и обема на предоставената защита, явяването в три открити съдебни заседания, а не според материалния интерес/размера по всеки един от частично уважените искове (чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/2004 г.) и след сборуване (чл. 2, ал. 5 от Наредбата). Вторият подход, отречен от въззивния съд, е утвърден с практика на Върховния касационен съд по чл. 38, ал. 2 ЗА по дела, по които адвокатът, осъществил представителство при условията по чл. 38, ал. 1 ЗА, защитава повече от един ищци, респ. ответници – не само определение № 685/19.11.2019 г. по ч.т.д. № 154/2019 г. II-ро ТО, на което касаторът се позовава, но и много други – напр. определение № 1087/20.11.2023 г. по ч.т.д. № 1087/30.11.2023 г. по ч.т.д. № 1202/2023 г. и цитираните в него. Практиката бе установена поради забраната в чл. 38, ал. 2 ЗА съдът да определи възнаграждението за представителството по чл. 38, ал. 1 ЗА и да го постави в тежест на насрещната страна, отговорна за разноски, в размер по-нисък от предвидения в Наредбата. Определеното и от въззивния съд възнаграждението за адв. В. Н. е в размер, по-нисък от предвиденото в чл. 2, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/2004 г., така както е тълкувана и прилагана в посочената практика. Въпреки това повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г. Тази обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Решението на СЕС по дело С-438/22 е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство над всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 КРБ. Въззивното определение е съобразено с това решение, а съобразявайки го, Върховният касационен съд е длъжен и изоставя обсъдената своя практика. По повдигнатия въпрос са изключени и общата, и всяка допълнителна предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не може и да се поддържа, че съобразения с решението на СЕС въззивен акт е очевидно неправилен в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно чл. 77 ГПК, адв. В. Н. следва да заплати държавната такса по т. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Той има задължението да я внесе, тъй като с частната жалба е заявил свой правен интерес, а не на ищците, които съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК са освободени от държавна такса. При тези мотиви, съдът