Определение № 429 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4253/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. К. срещу решение №.148/18.04.19 по г.д.№.389/18 на Окръжен съд Смолян – в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.408/30.07.18 по г.д.№.1411/ 17 на РС Смолян, предявеният срещу касатора като частичен иск с правно основание чл.422 ГПК е уважен, като е признато за установено, че същият дължи на “Юробанк България“АД 6828,44 швейцарски франка-главница по сключен договор за потребителски кредит за периода 14.10.13-9.07.17, ведно със законната лихва считано от 12.07.17 до окончателното изплащане. Ответната страна „Юробанк България“АД оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Погрешното отразяване в решението на ОС Смолян, че то не подлежи на обжалване, не лишава страната от право на касационна жалба, щом са налице предпоставките на чл.280 ГПК – какъвто е разглеждания случай. Това е така, доколкото цената на иска е над установения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум от 5000лв. за граждански дела, а делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), една от страните по които не е търговец, не са търговски по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 ГПК; когато една от страните по сделката е нетърговец (това са всички сделки с потребители), прагът за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция е като по граждански дела–5000лв./в този смисъл опр.№.547/21.11.16 по г.д.№.4967/16, ІV ГО, чл.113 ГПК-ред. ДВ бр.100/19/. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит /№.HL072/ 2.10.2008/, по силата на който „Юробанк България“ е предоставила на кредитополучателя потребителски кредит за текущи нужди във валута швейцарски франк /ш.ф./ – за количество швейцарски франкове, съответстващо на сумата 30000лв. по курс „купува“ на швейцарския франк в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 300месеца, считано от датата на усвояване, съобразно приетия от страните погасителен план; кредитът е бил усвоен по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франк на 14.10.08 – в размер на 24247ш.ф. – по курс купува към деня на усвояване на кредита; на същата дата сумата 29550лв. – представляваща равностойността на 23882,64ш.ф., е преведена по сметката на кредитополучателя, като от усвоената сума 24247ш.ф. е удържана еднократна такса за управление на кредита 363,71ш.ф. /чл.4 от договора/; в съответствие с погасителния план кредитополучателят е следвало да плати отпуснатата сума на равни вноски за периода 14.11.08-14.10.33 /с анекс от 8.08.13 е договорено плащането да стане по сметка, различна от първоначално уговорената/; задълженията са изпълнявани относително редовно до 55 вноска с падеж 14.05.13, като кредитополучателят е забавил плащането на 56, 57, 58 и 59 вноска - след което окончателно е спрял изпълнението /плащане е осъществено на 2.10.13 - с което е погасена вноска с падеж 14.09.13, след което е осъществено само още едно плащане – на 1.08.14 – с което се погасяват частично лихви и такси/; към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК не са погасени общо 45 вноски в периода 14.10.13-9.07.17; размерът на вноските е варирал по време на изпълнението на договора предвид промяна на възнаградителната лихва. С договор за цесия от 14.11.08 банката е прехвърлила всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са обезпечени с ипотека и инвестиционни кредити на малки фирми, посочени в Приложение 1 към договора - в това число правата и по процесния договор за кредит – на частно дружество /„Бългериън Ритейл Сървисиз“АД/, а с последващ договор /от 7.03.13 / горепосочените вземания са прехвърлени от това дружество обратно на „Юробанк България“ АД. На 12.07. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ответницата, въз основа на което е издадена заповед №.443/26.07.17 по ч.г.д.№.802/17 на РС Смолян за сумата 9737,56 ш.ф.– представляващи част от непогасената главница в общ размер на 22568,87ш.ф. по договора за потребителски кредит в периода 14.10.13-3.07.14, ведно със законната лихва считано от 12.07.17 до окончателното изплащане; предвид постъпило възражение заповедта е обезсилена и са дадени указания за предявяване на иск по чл.422 ГПК. От правна страна е прието, че изводите на първоинстанционния съд за липса на активна материално правна легитимация на ищеца и отхвърляне на иска на това основание са неправилни .. Посочено е, че преценката дали въз основа на приложения към заявлението документ следва да се издаде заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК не е идентична с преценката за основателност на иска по чл.422 ГПК. Последната е обусловена от преценката за съществуването на вземането, макар за същото неправилно да е издадена заповед за незабавно принудително изпълнение, какъвто е случая. В подобни хипотези предмет на установителния иск е вземането така, както е индивидуализирано в обстоятелствената част на заявлението и приложения документ. В случая договорът за цесия е въведен в заявлението и в исковата молба като обстоятелство, на което се основава вземането /т.е. няма разлики в предмета на заповедното и исковото производство по чл.422 ГПК/ - поради което и изводът, че ищецът няма качество кредитор по вземането, предмет на предявения иск, е незаконосъобразен. Съдът е отразил, че по делото няма спор, че страните са сключили договор за банков кредит, който е усвоен от ответника, че банката е цедирала правата си по договора в полза на трето лице, както и че впоследствие е придобила същите права по силата на договор за цесия, за която е уведомен длъжникът, че последното плащане по договора е било на 1.08.14, респективно последната платена месечна вноска е от 14.09.13. Предмет на иска е част от дължимата по договора главница за периода от 14.10.13-9.07.17, като за времето до датата на предсрочната изискуемост 14.06.17 /т.е. за периода 14.10.13-14.06.17/ общият размер на непогасената главница е 1893,39ш.ф., а след тази дата вземането до края на срока на договора възлиза на 20675,48 ш.ф. Въззивната инстанция е намерила, че обявената предсрочна изискуемост е породила правен ефект–тъй като са били налице необходимите за това материалноправни предпоставки /неизпълнение на три погасителни вноски според чл.18 от договора за банков кредит и уведомяване на длъжника, следващо датата на уведомяване за осъществената обратна цесия/ и обстоятелството, че банката е придобила правата по силата на договор за цесия, не би могло да доведе до друг извод /цесията има действие спрямо длъжника от момента, в който е уведомен за нея от цедента /чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД/; оттогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което след съобщаването на цесията по чл.99 ал.3 ЗЗД старият кредитор не може да иска от длъжника изпълнение; последното е предпоставено от изискуемостта на вземането; срокът за изпълнение по правило е установен в полза на длъжника, като при настъпване на определени в закона или договора факти, приобретателят на вземането, в качеството си на кредитор, има право да иска предсрочно изпълнение, вкл. да обяви на длъжника предсрочна изискуемост; цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности /чл.99 ал.2 ЗЗД/, вкл. с правото да обяви предсрочна изискуемост-поради което и банката е разполагала с право по чл.60 ал.2 ЗКИ-което е принадлежност на вземането по отпуснатия кредит/. Приела е и, че възражението за нищожност на договора за кредит е неоснователно. Във връзка с тезата, че дадената в заем сума не се дължи, тъй като договорът съдържа неравноправна клауза, съдът е посочил, че при евентуален извод за наличие на такава клауза следва да се приеме, че като нищожна тя не е породила правни последици и в тежест на длъжника не е възникнало предвиденото в нея задължение. Вземането за главницата, предмет на предявения иск, е такова за връщане на получена по договор за кредит сума, което е характерното вземане по договора за банков кредит и представлява съществен елемент на този вид сделка-поради което следва да се приеме, че то възниква въз основа на напълно действителна клауза, която няма основание да се смята неравноправна в степен, обуславяща нищожност на целия договор. Отделно от изложеното, възраженията за неравноправност на клаузи, имащи отношение към едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва, са правно ирелевантни към предмета на делото, тъй като се претендира вземане за главница, а не за възнаградителна лихва–за платените суми по неравноправните клаузи за едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва по кредита и за риска от поскъпване на валутата швейцарски франк е налице предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД между същите страни за различен исков период /реш.№.І-42-143/20.08.15 по г.д.№.26967/12 на СРС/. Присъдените на основание чл.55 ал.1 ЗЗД суми в полза на ответника по настоящото дело не са били въведени с възражение за прихващане нито пред първата, нито пред втората инстанция – вместо това е заявено общо възражение за надплащане на суми по договора за кредит във времето, когато е бил изпълняван от ответната страната. Това възражение е намерено за недопустимо, тъй като от една страна е предмет на друг съдебен спор, а от друга не е конкретизирано по размер /с направеното възражение на практика се цели частично отхвърляне на иска въз основа на неконкретизирани по размер и период вземания за неоснователно обогатяване, предявени в друг исков процес/. Още с определението по насрочване на делото, въззивната инстанция е обявила на страните, че ще се произнесе по въпроса за неравноправността на клаузата, с която е договорено погасяване в швейцарски франк - с оглед констатация, че в договора за кредит не е упоменато по какъв начин евентуалната промяна на курса в тази валута ще се отрази на размера на задължението по кредита, респективно на размера на отделните погасителни вноски, и на клаузата, предвиждаща, че в случай, че на съответния падеж на погасителната вноска кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката по чл.2 ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването се извършва чрез служебно изкупуване от банката на сумата, необходима за изпълнение на задължението, по курс продава на търговската банка за валутата „швейцарски франк“ на горните клаузи - с оглед констатация, че в договора за потребителски кредит не е упоменато по какъв начин евентуална промяна на курса на тази валута ще се отрази на размера на задължението по кредита, респективно на погасителните вноски; предоставила е и възможност на ищцовата страна да ангажира доказателства, че клаузите на чл.6 ал.1 вр. с чл.6 ал.2 и чл.7 ал.1, имащи отношение към задължението за погасяване на кредита, са индивидуално договорени. Показанията на разпитаните свидетели са били обсъдени и е прието, че те не сочат на индивидуална договореност на клаузите по договора за кредит. Намерено е, че двете клаузи са неравноправни. Изложени са мотиви, че договарянето на изпълнение в чуждестранна валута в разглежданата хипотеза внася риск от поскъпване на същата върху кредитополучателя–потребител, който по правило не разполага със специализирани знания; обстоятелството, че договарянето на кредита в швейцарски франк се явява едностранен измерител на отпуснатите суми, без в полза на кредитополучателя да е било налице реално изпълнение в тази валута, е достатъчно основание да обоснове неравноправност на клаузата; не може да се приеме, че подобна клауза преследва като краен резултат престиране в швейцарски франк от банката в полза на кредитополучателя; в случая се цели обвързване на размера на задължението с куса на франка, което представлява поемане на определен стопански риск; този риск може да бъде пренесен върху потребителя, но при определени условия за информираност и индивидуална договореност на клаузата-каквото в случая не е налице /реш.№.295/22.02.19 по т.д.№.359/15, ІІ ТО/. От друга страна неравноправна се явява и клаузата, с която е договорено изпълнение за директен дебит от сметки в лева и евро на кредитополучателя по курс продава на търговската банка за валутата ш.ф. Тя създава предпоставка за неоснователно обогатяване в полза на банката, тъй като предоставя възможност за едностранна промяна на размера на дълга посредством едностранната промяна на курс „продава“ от страна на кредитора. При това положение подобна клауза следва да бъде заменена с обективен измерител, който в случая се явява курсът на швейцарския франк, определен от БНБ за съответните периоди. Съдът е намерил възраженията срещу допуснатата експертиза за неоснователни. Посочил е, че с нея е изяснен въпроса какъв би бил размера на дълга при запасване на курса на швейцарския франк - т.е. колко швейцарски франка биха могли да се купят със сумата, необходима за закупуване на съответното количество швейцарски франкове по курса на швейцарския франк на БНБ, действащ към момента на сключване на договора. Отразил е категоричното изявление на вещото лице, че размерът на дължимата главница, сбор от отделните погасителни вноски в периода до датата на обявяване на предсрочната изискуемост, възлиза на 1893,39ш.ф., а ако франкът не беше поскъпвал със сумата, необходима за закупуване на 1893,39ш.фр., биха се закупили 1368,51ш.фр. – която сума, пропорционално на предявената част от вземанията за главницата, се равнява на 590,45ш.фр. След датата на предсрочната изискуемост до датата на изтичане срока на договора непогасената предсрочно изискуема главница възлиза на 20675,48ш.фр., която сума, пропорционално на предявената част от вземането, се равнява на 6237,99ш.фр. Поради това е посочено, че исковата претенция следва да бъде уважена за 6828,44ш.ф.-представляваща сбор от погасителните вноски за главницата преди и след датата на предсрочната изискуемост, като поскъпването на швейцарския франк е отчетено за всяка една погасителна вноска към датата на нейния падеж, респективно към датата на предсрочната изискуемост. При това положение е формиран извод, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, за отхвърляне на претенцията до сумата 6828,44лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК. Формулират се следните въпроси, за които твърди, че са разрешение в отклонение от практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Когато констатира неравноправността на клауза в договор за кредит, с която е договорено погасяване на кредита в швейцарски франк, следва ли по възражение на потребителя съдът да обезсили договора за заем в чужда валута, ако запазването в сила на договора противоречи на икономическите интереси на потребителя? В този случай допустимо ли е съдът, за да запази договора, да го допълни с несъществуваща уговорка, че потребителят дължи швейцарски франкове по курс, определен от БНБ за съответния период?“ /реш.№.С-118/17 СЕС, опр. по дело С-126/17, СЕС, т.53-55, реш. по съединени дела С-70/17, С-179/17, реш. по съединени дела С-482/13, С-484/13, С-485/13, С-487/13, реш. С-26/13,, реш. по дело С-618/10, ТР №.4/29.04.15 по тълк.д.№.4/14 ОСГТК на ВКС, реш.№.19/30.05.11 по г.д.№.262/10, ІІ ГО, реш.№.337/5.10.12 по г.д. №.1269/11, ІV ГО, реш.№.223/19.06.13 по г.д.№.1006/12, ІV ГО/; 2.“При възражение на потребителя за нищожност на целия договор за банков кредит поради неравноправност на няколко договорни клаузи, включени в него, длъжен ли е съдът да разгледа всички релевирани клаузи поотделно и в съвкупност и да прецени дали има възможност договорът да се прилага без всички неравноправни клаузи по смисъла на чл.146 ал.5 ЗЗП? /реш.С-397/11, СЕС, реш.№.23/7.07.16 по т.д.№.3686/14, І ТО, реш..188/15.12.17 по т.д.№.2613/16, ІІ ТО/; 3.“Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото? Може ли вземане на кредитор по договор за банков кредит да се приеме за доказано по размер само със съдебно-счетоводна експертиза, изготвена въз основа на счетоводни записвания на банката, ако размерът на месечните вноски не е посочен в договора за кредит и по делото не е представен подписан от двете страни погасителен план или друг документ, в който при сключване на договора да е уговорен размера на вноските?“ /реш.№.388/17.1.11 по г.д.№.1975/10, ІV ГО, реш.№.164/4.6.14 по г.д.№.196/14, ІІІ ГО, ППВС 1/53/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция – съдът не е приемал, че запазването в сила на договора противоречи на икономическите интереси на потребителя. Предвид изложеното въпросът не е свързан с решаващата воля на съда и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/-проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК/ /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Във връзка с втория въпрос касаторът се позовава на практика, съгласно която националният съд, който констатира неравноправния характер на договорната клауза, е длъжен от една страна без да чака потребителят да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи от националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза, а от друга страна-да направи преценка по принцип въз основа на обективни критерии, дали съответният договор може да се прилага без тази клауза /реш.С-397/11/, респективно че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличието по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и и в потребителски договор; такова обстоятелства се явява и възражение на потребителя-ответник за нищожност поради неравноправност на конкретни клаузи от договора и съдът дължи произнасяне по него /реш.№.23/7.07.16 по т.д.№.3686/14, І ТО; реш.№.188/15.12.17 по т.д.№.2613/16, ІІ ТО/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така цитираната практика. Напротив – видно от изложеното по-горе, след предварително обявяване на страните, че ще се произнесе по неравноправни клаузи, и даване на възможност за ангажиране на доказателства, тя е обсъдила събраните такива и характера на съдържанието на съответните клаузи. Изложила е ясни мотиви - защо намира същите за неравноправни /в това число позовавайки се на съответна практика/, респективно как се отразява това на съдържанието на договора - които не са произволни, като е постановила решението си без да прилага съответните нищожни уговорки. Съдът изрично е обсъдил и довода, че сумата не се дължи, тъй като в договора се съдържат клаузи, които водят до пълната му нищожност, и е приел, че той е неоснователен /изложените мотиви не сочат на отклонение от принципа за извършването на обективен анализ - който предполага същият да не се основава на интересите само на една от страните/. На практика въззивната инстанция подробно е разгледала възраженията и релевантните клаузи с оглед предмета на делото и е преценила, че договорът може да действа и без приетите за неравноправни такива. Тя не е заменяла неравноправните клаузи с други, не ги е преразглеждала, изменяла или допълвала и не ги е прилагала. Доколкото е формирала извод, че договорът продължава да съществува и без тях, е търсила начин да приложи действителните клаузи – в това число чл.1 относно задължението да се върне получената в заем сума. Поради това и е назначила служебно съдебно-икономическа експертиза, която да ползва. Тези изводи и действия на съда са в съответствие с основния принцип, залегнал в член 6 параграф 1 от Директива №.93/13, съгласно който въпреки че неравноправните договорни клаузи не са обвързващи за потребителите, договорът продължава да действа за страните по останалите условия, „когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“. СЕС многократно е подчертавал, че „.. съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 националният съд, който разглежда неравноправна договорна клауза, е длъжен само да не я прилага, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието на тази клауза. Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на посочената клауза, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази ….“ /съединени дела C-96/16 и C-94/17, Banco Santander Escobedo Cortés, т.73, C-421/14, Banco Primus, т.71, и цитираната в него съдебна практика и др./. Спазвайки горепосочения принцип, въззивната инстанция е процедирала в съответствие и с постановките, че Директива 93/13, чл.6 пар.1, трябва да се тълкува в смисъл, че целта на разпоредбата е да се възстанови равнопоставеността между страните, а не да бъдат обезсилени всички договори, съдържащи неравноправни клаузи - възприети и в решение на СЕС по дело С-118/17. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от цитираната практика и съответно основание по чл.280 ГПК. Съгласно сочената във връзка с третия въпрос практика, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, от значение за решаването му. Така цитираната практика е неотносима към втората част от въпроса, с която се обосновава и конкретизира първата. Отделно от изложеното същата не кореспондира на приетото от въззивната инстанция. Съдът е възприел договора като съдържащ необходимите клаузи за уточнение - в това число, че със същия изрично е постигнато съгласие за размер на заема количеството швейцарски франкове, което съответства на сумата 30000лв. по курс купува за швейцарския франк на банката в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 300месеца, считано от датата на усвояване, съобразно приетия от страните погасителен план. Безспорно, видно и от заключението на първоначалната експертиза, сумата по кредита е била предоставена и усвоена, а дължимите вноски до 55-та с падеж 14.05.13 са били внасяни относително редовно съобразно погасителния план; с последващ анекс от 8.08.13 е предоговорена по искане на клиента и сметката, по която са били внасяни дължимите вноски-и първоначалното заключение на икономическата експертиза по тези въпроси не е било оспорено /по делото не са били правени и искания за допускане на допълнителни, повторни или тройни експертизи/. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид позоваването на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК, настоящият състав намира, че въззивното решение не е недопустимо. У становителният иск по чл.422 ГПК не се влияе от резултата от обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 ГПК. Липсата на предпоставки по чл.417 т.2 ГПК, въпреки която е издадена заповед за изпълнение, може да доведе до отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на издадения изпълнителен лист, но не и до недопустимост на исковия процес по чл.422 ГПК, заведен в срок от кредитора – заявител. Указанията, дадени в т.4г от ТР №.4/13 г. /че частният правоприемник на кредитора по чл.417 т.2 ГПК също трябва да притежава посоченото в разпоредбата особено качество, за да има легитимация да поиска издаването на заповед за незабавно изпълнение по този ред/, касаят първата фаза от заповедното производство и с тях не се отричат правата на цесионера-банка. В исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл.422 ГПК се състоят в съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане /част от него/ и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните /респективно надлежно възразилите ответници и легитимираните правоприемници/. Същевременно, съгласно приложимата норма на чл.415 ГПК след изменението й /ДВ бр.86/2017/, заявителят следва да предяви иска си относно вземането дори съдът да е отказал да издаде заповед за изпълнение, поради което правото му на иск не може да бъде отречено на посоченото от въззивния съд основание /в този смисъл опр.№.710/02.12.19 по ч.т.д.№.2241/19, ІІ ТО, опр.№.104/24.02.20 по т.д.№.1131/19, ІІ ТО, реш. по т.д.№.2932/15, ІІ ТО/. Предвид изложеното и идентичността на отразените в заявлението и исковата молба обстоятелства, предявеният иск с правно основание чл.415 вр. чл.422 ГПК е допустим; такива са и постановените по него решения. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,