Определение № 2168 от 31.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1351/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу определение № 4189 от 22.03.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 13265/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 27822 от 09.08.2023 г. по гр. д. № 3624/2023 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на „Банка ДСК“ АД за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото решение № 10017 от 12.06.2023 г. в частта за осъждане на „Банка ДСК“ АД да заплати на Г. С. Б. и на И. С. А. съдебни разноски в размер на по 2 504.92 лв. Частният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за уважаване на молбата по чл.248 ГПК, с която е поискано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Навежда оплаквания срещу изводите в определението за отсъствие на предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК и за наличие на основание разноските за водене на делото да бъдат възложени в негова тежест, тъй като е дал повод за завеждане на делото. Поддържа, че в хода на изпълнителното производство не е отправял искания до съдебния изпълнител за извършване на изпълнителни действия спрямо ищците след настъпване на перемпция по изпълнителното дело през 2021 г. и изтичане на погасителната давност за вземането, предмет на принудително изпълнение. Излага доводи, че при липса на висящо изпълнително дело срещу ищците и на заявени искания за насочване на принудително изпълнение срещу тяхното имущество, както и при безспорно изтекла погасителна давност за вземането, само фактът на притежаван изпълнителен титул не може да бъде аргумент за възлагане в негова тежест на разноските, извършени от ищците по повод предявения отрицателен установителен иск, основан на изтеклата давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят е посочил следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение № 534/06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на ІV г. о. и в други изброени определения: „При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли да се изключи приложението на чл.78, ал.2 ГПК и разноските да бъдат възложени в тежест на кредитора - ответник, само поради това, че разполага с изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност, и независимо от това, че е признал иска с отговора на исковата молба и срещу ищеца - длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтекла давност“. В условията на евентуалност по отношение на поставения въпрос жалбоподателят се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба Г. С. Б. и И. С. А. - чрез пълномощник адв. П. К., изразяват становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.275, ал.1 ГПК. С отговора е поискано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, отразени в списък по чл.80 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение от 12.06.2023 г., постановено по гр. д. № 3624/2023 г. при условията на чл.237 ГПК (признание на иска), състав на Софийски районен съд е признал за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, че Г. С. Б. и И. С. А. не дължат сумите 14 803.36 лв. - главница, ведно с обезщетение за забавено изпълнение от 13.99 % пункта на годишна база от 28.05.2013 г. до изплащане на сумата, 812.66 лв. - възнаградителна лихва, 132.42 лв. - наказателна лихва, 58.45 лв. - заемни такси, и 316.14 лв. - съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 08.08.2013 г. в производството по гр. д. № 22948/2013 г. на Софийски районен съд. В зависимост от изхода на делото и след като е преценил, че с поведението си - снабдяване с изпълнителен лист и поддържане на висящност на изпълнително дело, по което ищците са конституирани като длъжници с разпореждане на ЧСИ от 09.09.2021 г., съдебният състав е приел, че въпреки признанието на иска, не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, поради което е осъдил „Банка ДСК“ АД да заплати на ищците разноски в размер на по 2 504.92 лв. (адвокатско възнаграждение, намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК). В срока по чл.248, ал.1 ГПК ответникът „Банка ДСК“ АД е поискал от съда да изменени решението в частта за разноските. Искането е аргументирано със съображения, че тъй като изпълнителното дело е прекратено през 2021 г. и по отношение на ищците не са предприемани изпълнителни действия, кредиторът не е дал повод за завеждане на делото и с оглед своевременно направеното признание на иска, относно отговорността за разноски следва да намери приложение разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорност за разноски и с определение от 09.08.2023 г. е оставил без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение по реда на чл.248 ГПК. Сезиран с частна жалба от „Банка ДСК“ АД, Софийски градски съд е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, според която в случаите, когато ответникът по предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК (съответно чл.124, ал.1 ГПК) разполага с изпълнителен титул, издаден въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, единственият ред за защита на ищеца чрез отричане правото на принудително изпълнение на вземането поради изтекла давност е чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК (чл.124, ал.1 ГПК); Когато предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца, следва да бъде отречено приложението на чл.78, ал.2 ГПК, доколкото не е налице първата предпоставка от фактическия й състав - ответникът да не е дал повод за завеждане на иска. Предвид безспорния между страните факт, че ответникът „Банка ДСК“ АД разполага с изпълнителен лист, съдът е приел, че изпълнителният лист може да послужи за образуване на ново изпълнително производство, в рамките на което ищците няма да разполагат с възможност да направят обвързващо кредитора или ЧСИ възражение за изтекла погасителна давност, което да послужи като основание за прекратяване на изпълнителното производство. Обстоятелството, че предявяването на давността чрез иск пред съда е единственият способ за обвързване на кредитора с правните последици от изтичането й, респ. за упражняване на субективните права на ищците за защита срещу изпълнителния лист, въззивният съд е направил решаващия извод, че извършеното от ответника признание на иска не е достатъчно, за да се приложи чл.78, ал.2 ГПК. В съответствие с така възприетото разрешение въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за отхвърляне на молбата по чл.248 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение. Формулираният от частния жалбоподател въпрос, с който е обосновано общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, е от значение за изхода по делото, но по отношение на него не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В константната практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.2 ГПК е възприето разрешението, че за да се разпределят разноските според правилото на чл.78, ал.2 ГПК, следва да са осъществени две кумулативни предпоставки - ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска, като преценката за наличие на първата предпоставка винаги е обусловена от фактите по конкретното дело. В цитираното от касатора определение № 534/06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., по повод спор за приложението на чл.78, ал.2 ГПК в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск, основан на твърдения за изтекла погасителна давност на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е прието, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора - ответник само в случай, че той предприеме действия за събиране на погасеното по давност вземане или оспори иска; Кредиторът не следва да отговаря за разноските, ако признае иска, а длъжникът не се е възползвал от възможността да поиска извънсъдебно от него да зачете давността, за да бъде избегнат съдебният процес; Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки срещу длъжника или ако оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. В същия смисъл е и практиката в останалите цитирани в изложението определения на ВКС, в които е изразено принципното становище, че при предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане, основан на твърдения за изтекла погасителна давност, кредиторът отговаря за разноски, ако е предприел действия за принудително удовлетворяване на погасеното по давност вземане и/или ако оспори предявения основателен иск на длъжника. Обжалваното с частната касационна жалба определение не е постановено в противоречие с относимата практика на ВКС, доколкото решаващият извод на въззивния съд за отсъствие на една от кумулативните предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК - ответникът да не е дал с поведението си повод за предявяване на отрицателния установителен иск за несъществуване на вземането (изпълняемото право), е обусловено от преценката, че ответникът разполага с изпълнителен лист срещу ищците и че въз основа на него е поддържал висящност на изпълнителното производство за принудително събиране на вземането си, в което ищците са конституирани като длъжници. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че въпреки прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, изпълнителният лист позволява на ответника - кредитор във всеки един момент да образува ново изпълнително дело срещу ищците, в което те няма да могат да се позоват извънсъдебно на давност по начин, обвързващ кредитора и съдебния изпълнител по причина, че защита на длъжника с позоваване на изтекла погасителна давност може да бъде реализирана само по съдебен ред. Фактът, че защитата на длъжника чрез позоваване на изтекла погасителна давност е възможна единствено чрез предявяване на давността пред съда, е изтъкната от съда като съществен аргумент за неприложимост на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК в конкретния случай. Направеният извод за неприложимост на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК и по причина, че сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищците в качеството им на длъжници, е в съответствие с практиката на ВКС в определение № 708/28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на І г. о., определение № 242/31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ІV г. о., определение № 1220/05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ІІ т. о. и др. С оглед мотивите към обжалваното определение, няма основание определението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Независимо от това следва да се отбележи, че при наличие на константна практика по приложението на чл.78, ал.2 ГПК, която е съобразена от въззивния съд и на която частният жалбоподател се е позовал, без да твърди, че е неправилна или че се нуждае от промяна или осъвременяване поради промени в законодателството и обществените отношения (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се допусне. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение № 4189 от 22.03.2024 г. по в. гр. д. № 13265/2023 г. Разноски за производството пред ВКС не следва да се присъждат на ответниците по частната касационна жалба, въпреки заявеното в отговора по чл.275, ал.1 ГПК искане, тъй като разпоредбата на чл.81 ГПК не намира приложение по отношение на процеса относно разноските. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение