Определение № 3955 от 08.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2498/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Е. Д. М. лично и чрез назначения му особен представител адвокат Е. Я., срещу определение №3491/21.02.2025г. постановено по в.ч.гр.д. №381/2025г. на Софийски градски съд. Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Наведени са доводи, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно: 1/ компетентността на гражданските съдилища да разглеждат искове за обезщетения за вреди от държавни органи – решение №137/27.06.2012г. по гр.д.№216/2012г. на ІІІ г.о.; определение №359/10.05.2011г. по гр.д.№388/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение №606/28.09.2017г. по гр.д.№2824/2017г. на ІV г.о.; 2/ възможността да се търсят обезщетения за вреди в нарушение на правото на ЕС – решение № решение №137/27.06.2012г. по гр.д.№216/2012г. на ІІІ г.о.; решение №236/21.06.2018г. по гр.д.№191/2018г. на ІV г.о.; 3/ прекратяването на производството по същество представлява отказ от правосъдие – определение №359/10.05.2011г. по гр.д.№388/2011г. на ІІІ г.о.; определение №6-6/28.09.2017г. по гр.д.№2824/2017г. на ІV г.о. Наведени са доводи, че отказът за разглеждане на гражданския иск за обезщетение за вреди противоречи на правото на ефективна правна защита и достъп до съд – чл.6 и чл.13 от ЕКПЧОС, чл.47 от ХОПЕС, чл.2, пар.3 от Международния пакт за граждански и политически права, както и на практиката на ЕСПЧ в Делата Ashingdane v. the United Uingdom; De Cubber v. Belgium; Piersack v. Belgium; Kudla v.Poland; Assanidze v. Georgia. Твърди се още, че въпросът за обхвата и приложимостта на правото на обезщетение за вреди, причинени от действия или бездействия на съдебни органи, нарушаващи основни права по международни актове ще допринесе за уеднаквяване на съдебната практика и за развитие на правото, като се изясни дали българските съдилища имат задължението да разглеждат по същество подобни искове. Развити са съображения, че въпросът е от значение за тълкуването на общите принципи за достъп до правосъдие и отговорност на държавата. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Районен съд – [населено място] за прекратяване на производството като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че делото било образувано по предявен иск от Е. Д. М. срещу Апелативен съд – София за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 24 666лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. Изложени били твърдения, че претърпените вреди са от отчаяние, безпокойство и унижение, породени от действия на състава на Софийски апелативен съд по ВНОХД №404/2023г. в периода от 11.10.2024г. – 30.10.2024г., а именно: отнемане на възможността на ищеца да заяви отвод на всички съдии от САС, както и непроизнасяне по заявено искане за отвод на съдиите от този съд. Съдът направил извод за недопустимост на производството, тъй като наведените доводи са за процесуални нарушения при разглеждане на дело, което не е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Приел, че крайният съдебен акт е актът, от който може да се обосноват имуществени вреди от нарушение правото на ЕС от страна на съда, пред който е било на разглеждане. Развил съображения, че да се приеме обратното, означава да се допусне възможност да се оспорва всяко действие на състава на съда, пред който делото е на разглеждане, какъвто не е вложеният от законодателя смисъл. По тези съображения въззивният съд потвърдил постановеното от първостепенния съд определение за прекратяване на производството. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правните въпроси от касационния жалбоподател, по които въззивният съд се е произнесъл, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, поставените въпроси относно компетентността на гражданските съдилища да разглеждат искове за обезщетения за вреди от държавни органи; за възможността да се търсят обезщетения за вреди в нарушение на правото на ЕС и за това, че прекратяването на производството по същество представлява отказ от правосъдие са некоректно зададени и неотносими към мотивите на въззивния съд в обжалваното определение. В същото съдът не е развил съображения за принципната невъзможност на ищеца да води иск за вреди от действия или бездействия на държавни органи и за нарушение на правото на ЕС. При постановяването му решаващият състав е направил преценка на заявените в исковата молба твърдения и ги е отнесъл към търсената от страната защита, за да направи преценка за допустимостта на предявения иск. В правомощията на съда, и негово задължение, е да обезпечи даването на ход и разглеждането на редовни и допустими производства. Съдът служебно прави проверка за наличието на процесуалните предпоставки (условията), от които зависи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск (с изключение на местната подсъдност и договорът за отнасяне на спора пред арбитраж). Достатъчна е липсата на която и да е от предвидените в ГПК положителни или наличие на която и да е от отрицателните предпоставки за завеждане на делото, за да бъдат процесът и делото недопустими. Не даването на ход и прекратяване на производството по недопустими искове не съставлява лишаване от достъп до съд, нито лишава страната от ефикасни способи за защита. Тази уредба не противоречи на ЕКЗПЧОС, Хартата на основните права на Европейския съюз и Международния пакт за граждански и политически права, както и на посочените в изложението актове на състави на ВКС, които са постановени в хипотези различни от процесната. Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на нормите на националното право относно възможността страната, която твърди, че е претърпяла вреди от действия или бездействия на държавни органи или съдилища да води искове за обезщетяването им. В този смисъл са и изводите на въззивния съд (макар с кратки и непрецизни мотиви), че наведените от ищеца доводи за липса на безпристрастност от състав на въззивен съд, подлежат на преценка и отстраняване по пътя на инстанционния контрол, с оглед осигуряване прякото приложение на разпоредбата на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС и гарантиране на страните правото на разглеждане на делата им от „безпристрастен съд“. Цитираните разпоредби от Конвенцията, Хартата и Международния пакт за граждански и политически права сами по себе си не могат да обусловят извод за неправилност на обжалваното определение. Нормата на чл. 6 ЕКПЧОС изисква от съда да вземе мерки за адекватно организиране и допускане до разглеждане на допустими искови претенции, което е част от задължението му за осигуряване на страните на справедлив съдебен процес. В този смисъл е и посоченото от касатора решение по Дело Ashingdane v. the United Uingdom. В същото ЕСПЧ е приел, че „правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; те са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп „по своята същност изисква регулиране от страна на държавата – регулиране, което може да е различно по време и място в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и на лицата“ (решение Golder, стр. 19, параграф 38, цитиращо решението “Belgian Linguistic” от 23 юли 1968 г., Серия A № 6, стр. 32, параграф 5). При определяне на такава регулация Високодоговарящите страни се ползват с известна свобода на преценка.“ За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че останалите посочени в изложението решения на ЕСПЧ са неотносими към предмета на настоящото производство, тъй като са постановени по въпроси различни от разглежданите (за допустимостта на предявения иск) Предмет на решенията по Дело De Cubber v. Belgium и Дело Piersack v. Belgium е въпросът за нарушение на чл.6 ЕКПЧОС относно безпристрастността на “съда”, който е трябвало да се произнесе по съществото на делото; Производството по Дело Kudla v.Poland е било образувано във връзка с липса на вътрешно правно средство за жалбоподателя да защити правото си на “гледане на делото в разумен срок”, гарантирано от чл. 6 § 1 от Конвенцията, а в решението по Дело Assanidze v. Georgia съдът е разглеждал случай, в който окончателна и подлежаща на изпълнение присъда не е била изпълнена три години след произнасянето ѝ. Не са налице основания за допускане на обжалването и по последния поставен от касатора въпрос за обхвата и приложимостта на правото на обезщетение за вреди, причинени от действия или бездействия на съдебни органи, нарушаващи основни права по международни актове, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Този въпрос е хипотетично зададен, без връзка с мотивите на въззивния съд и изводът му, че искът е преждевременно предявен, тъй като страната разполага с възможност да отстрани твърдените нарушения по пътя на инстанционния контрол. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,