Определение № 393 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 446/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 262 297/11.11.2020 година, подадена от С. В. С. и касационна жалба с вх. № 262 303/11.11.2020 година, подадена от Н. В. Л., двете против част от решение № 260 018/06.10.2020 година на Апелативен съд Пловдив, първи търговски състав, постановено по т. д. № 611/2019 година. С двете касационни жалби въззивното решение се обжалва в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 329/19.06.2019 година на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по т. д. № 265/2018 година Н. В. Л. и С. В. С. са осъдени, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ, да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД [населено място] сумата от 17 362.91 швейцарски франка, по курс за швейцарския франк към лева 1.18880-приложим курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк България“ АД [населено място], към датата на усвояване на кредита-10.05.2008 година, представляваща дължима главница по договор за кредит № година и допълнителни споразумения към него, сключени между страните, за периода 30.06.2011 година-21.12.2015 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска 13.04.2018 година до окончателното плащане. В подадените от Н. В. Л. и С. В. С. касационни жалби се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като освен това е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от „Юробанк България“ АД [населено място] против Н. В. Л. и С. В. С. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ, да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторките твърдят, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационните жалби „Юробанк България“ АД [населено място] е подал отговори на същите с вх. № 260 372/15.11.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 260 018/06.10.2020 година на Апелативен съд Пловдив, първи търговски състав, постановено по т. д. № 611/2019 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Н. В. Л. е била уведомена за обжалваното решение на 12.10.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 262 303/11.11.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С. В. С. е била уведомено за обжалваното решение на 08.10.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 262 297/11.11.2020 година, като е подадена по пощата на 09.11.2020 година, а 08.11.2020 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел от фактическа страна, че на 25.04.2008 година между „Юробанк България“ АД [населено място] и Н. В. Л. бил сключен договор за потребителски кредит № HL ... /25.04.2008 година, по силата на който банката се задължила да предостави на Л. потребителски кредит за текущи в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 23 000.00 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лена на банката в деня на усвояване на кредита, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията по договора. В чл. 2 от договора било уговорено, че разрешеният кредит се усвоява по конкретно посочена блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя Н. В. Л., след представяне от нея на подробно описаните в чл. 2, ал. 2 от договора документи, включително и молба за превалутиране (по образец на банката). След изпълнение на тези условия, усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по чл. 2, ал. 1 се превалутирал служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превеждал по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева. Чл. 3 от договора уреждал дължимите договорни лихви. В ал. 1 е посочено, че годишната лихва била в размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1.65 пункта, като било посочено, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове бил 4.5 %. Според ал. 5 на чл. 3 от договора действащият БЛП на банката не подлежал на договаряне и промените в него ставали задължителни незабавно за страните, като промените в размера му и началната дата, от който той бил в сила, се обявявал на видно място в банковите салони. В ал. 3 на чл. 3 от договора била уредена лихвата при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, а именно редовната лихва по ал. 1 плюс 10 пункта надбавка. Съгласно с чл. 5, ал. 1 от договора, крайният срок за погасяване на кредита бил 300 месеца, считано от датата на усвояването му, която се установявала с подписване на приложение № 1 като неразделна част от договора. Според клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора кредитополучателят погасявал кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно представляващ неразделна част от договора погасителен план. В чл. 6, ал. 2 от договора за кредит било предвидено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която същият бил разрешен и усвоен-швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не бил осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но имал средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита можело да се извърши от банката с тези средства след служебно изкупуване от банката на швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора давал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощавал банката. В чл.12 било уговорено, че банката запазвала правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилагала при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното им превалутиране по реда на чл. 21. Измененията на Тарифата и/или приложимите лихви влизали в сила от деня на приемането им от компетентния банков орган и били задължителни за страните, като кредитополучателя се уведомявал чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата на банката. Уговорената била и възможността банката да обяви кредита частично или изцяло за предсрочно изискуем, когато не се погасяла която и да е вноска-чл. 18 ал. 1. Според чл. 18 ал. 2 от договора при неиздължаване на три последователни месечни вноски, изцяло или частично целият остатък от кредита се превръщал в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска автоматично, без да е необходимо волеизявление на страните. В чл. 21 от договора за кредит били предвидени възможности кредитополучателят да поиска от банката превалутиране на кредита от швейцарски франкове в лева или евро, като във връзка с това било постигнато съгласие да се заплати комисионна съгласно действаща към момента на искането Тарифа на банката. В ал. 2 на чл. 21 било изразено съгласие превалутирането да става по действащия курс купува на банката за швейцарски франкове, както и да се прилагат лихвени проценти обявени от банката по реда на чл. 12, ал.2 от договора за съответната валута и вид на кредита. В чл. 22 било дадено определение на операцията превалутиране-промяна на валутата, в която се изчислявала стойността на задължението, при което следвало да се приложи лихвен процент приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. В чл. 23 от договора било вписано изявление на кредитополучателя за знание и съгласие с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както и че превалутирането на договора, можело да има като последица включително и за случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. Посочено било съответно, че кредитополучателят приемал да носи за своя сметка риска от тези промени и повишаване и че бил съгласен да поеме всички вреди от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Ал. 2 съдържала декларация, че кредитополучателят бил запознат с икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора и че бил съгласен с настъпването им. В чл. 28 било материализирано съгласие на страните по договора, че във всеки един момент от действието му банката имала право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от него на дружества или институции от групата на Eurobank EFG Group (И Еф Джи Юробанк), включително и на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] или на други финансови или нефинансови институции или дружества, включително такива, чиято дейност включвала секюритизация. Предвидено било и, че в случай на прехвърляне на кредита банката следвало да уведоми длъжника за новия кредитор, като прехвърлянето щяло да има действие спрямо него при уведомяването му. В ал. 2 на този член се говорело за възможност при прехвърляне на вземанията на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] страните по цесията да се договорят длъжниците да продължат да осигуряват средства за погасяване на дължимите вноски по сметката им в банката, по която това било правено и до момента и респективно същата да превежда вноските на съответния падеж по открита при нея сметка на цесионера. Според приложение № 1/10.05.2008 година към договора датата на усвояване на кредита била 10.05.2008 година, при приложим курс „купува“ за швейцарския франк на банката към лева към датата на усвояване на кредита-1.18880 лева за 1.00 CHF. В приложението било посочено, че определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора бил 19 348.00 швейцарски франка. Установено било, че въз основа на предварително дадено от кредитополучателя съгласие, съдържащо се в чл. 28 от договора, банката била прехвърлила вземанията си по кредита на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] с договор от 12.06.2008 година. По делото били представени седем допълнителни споразумения към договора за кредит, сключени съответно на 30.06.2011 година, 17.01.2012 година, 28.08.2012 година, 04.04.2013 година, 28.11.2013 година, 28.07.2014 година и 21.12.2015 година, страна по които бил цесионерът „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място]. Допълнителните споразумения били сключени между цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] и кредитополучателя Н. В. Л. и встъпилия в дълг солидарен длъжник С. В. С.. С всички тях били предоговаряни условията на договора за кредит поради наличие на просрочени плащания, включващи главница, лихви и такси в посочени размери, въвеждан бил период на облекчено погасяване на общия дълг за шест месеца с фиксирана годишна лихва и фиксиран размер на погасителните вноски в съответен размер, като със съгласие на длъжниците сумата на съществуващите просрочия била преоформяна чрез натрупването й към усвоената редовна главница по кредита. Преди първото от допълнителните споразумения, на 27.05.2011 година бил сключен договор за встъпване в дълг, подписан от „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място], кредитополучателя Н. В. Л. и С. В. С. в качеството й на встъпващ в дълга длъжник, отговарящ солидарно за задълженията по договора с Л. по смисъла на чл. 101 от ЗЗД. Съгласно чл. 2 ал. 2 от договора за встъпване в дълг С. встъпвала като съдлъжник на Н. В. Л. за всички нейни задължения, поети по процесния договор за кредит и анексите към него-главница, лихви и разноски, като бил посочен и размер от 20 361.40 швейцарски франка към момента на сключването на договора за встъпване в дълг. Впоследствие, с нова цесия от 25.10.2017 година, „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] било прехвърлило обратно на „Юробанк България“ АД [населено място] всички свои вземания, произтичащи от договори за кредит, изброени в приложенията, сред които е и процесния договор (приложение № 5, ред 58), както и от всички анекси към тези договори, заедно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително начислената до съответната дата лихва, както и правата спрямо солидарните длъжници и поръчителите по кредитите. Въз основа на така приетата за установена по делото фактическа обстановка съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че съобразявайки доводите и възраженията на страните по делото, включително задължението си да се произнася служебно във връзка със защитата на потребителите за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, доколкото било безспорно, че кредитополучателят имал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗП, а банката-търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДРЗЗП намира, че става дума за договор за кредит в чуждестранна валута-швейцарски франкове и задължението за погасяването му била в същата валута, макар цялата сума фактически да била предоставена на кредитополучателя в националната валута-лева, а не в уговорената с договора чуждестранна валута. Валутата, в която бил сключен договора, имала функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление. За този договор съгласно приетото в т. 20 от определението на СЕС (седми състав) от 22.02.2018 година по дело С-119/17 година при преценката за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 2 от Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирани в чл. 145 ал. 1 ал. 2 от ЗЗП се прилагали критериите, възприети с решение от 20.09.2017 година на СЕС (втори състав) по дело С-186/2016 година. Съобразно тези критерий и съобразно разпоредбата на чл. 142 ал. 2 от ЗЗП преценката за неравноправния характер на клаузи от потребителски договор не се свързвала с основния му предмет, нито със съответствието на цената и възнаграждението от една страна и по отношение на доставените стоки и предоставените услуги от друга, при условие, че те са изразени на ясен и разбираем език. В случая клаузата на чл. 1, ал. 1, определяща основната, характеризираща договора престация, според която се предоставял кредит в швейцарски франкове с равностойност 23 000.00 лева по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката-кредитор в деня на усвояването на кредита и задължението да се върне ползвания кредит, била формулирана по ясен и разбираем начин и отразявала волята и постигнатото съгласие между страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, респективно за погасяването му в същата валута. Този извод на състава на Апелативен съд Пловдив не се променял от факта, че според чл. 2, ал. 1 от договора сумата предмет на кредита в швейцарски франкове била предоставена на кредитополучателя по блокирана сметка, с която той не е могла да се разпорежда, служебно била превалутирана в друг вид валута (лева) по курса към момента на усвояване на кредита и била преведена в лева по друга сметка на длъжника. Що се отнасяло до клаузите от договора, с които валутният риск се прехвърлял изцяло върху кредитополучателя, следвало да бъде извършена преценка за тяхната неравноправност, респективно нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, освен ако не са уговорени индивидуално, каквито доводи и доказателства от страна на банката липсвали. Според чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна била клауза в договор, сключен с потребител, съдържаща уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 145, ал.1 на ЗЗП, законодателят сочел, че неравноправната клауза в договор, сключен с потребител се преценявала, като се вземали предвид видът на стоката или услугата-предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависел. По делото не се твърдяло и не било установено при сключване на процесния договор за кредит в съответната чуждестранна валута, в случая в швейцарски франкове, банката да била предоставила на потребителя пълна и подробна информация за последиците от процесната сделка, която да му даде възможност за преценка и то в дългосрочен план (договорът бил за 25 години) на икономическите последици от валутния риск за поетите финансови задължения при описаните по-горе договорни клаузи и за опасността да не може да заплаща вноските при значително обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо швейцарския франк, който не е с фиксиран курс към лева. Липсата на такава информация лишавала кредитополучателя от възможността да прецени последиците от поетия от него риск, сключвайки договора с клаузите по чл. 6, ал. 2 и чл. 23, които следвало да бъдат приети за нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 от ТЗ. Тези клаузи от договора не отговаряли на изискването за добросъвестност и създавали неравновесие в отношенията между банката и потребителя, с тях се постигнало пълно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Приемайки нищожност на клаузите от договора, с които валутният риск е прехвърлен изцяло върху кредитополучателя, без той да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, въззивният съд считал, че тези нищожни клаузи не създават задължение на потребителя. Той не следвало да носи риска от тяхното прилагане, свързано с промяната в курса на швейцарския франк към лева и увеличаването на левовата равностойност на дължимите вноски в швейцарски франкове. Поради това съставът на Апелативен съд Пловдив приемал, че неговото задължение се ограничавало до заплащане на усвоената сума по кредита по курса на швейцарския франк към лева, посочен при усвояването ѝ, а именно 1,18880 лева за един швейцарски франк. Общият размер на усвоената на 10.05.2008 година сума съгласно приложение № 1/10.05.2008 година, бил 19348 швейцарски франка. Изложеното в мотивите на въззивният съд било съобразено с предмета на предявения иск, с който се претендирало заплащане на главницата по договора за кредит, но не и на лихви-договорни и за забава. При положение, че дължимостта на лихвите не била предмет на настоящия спор, съдът не следвало да се произнася по валидността на клаузите от договора, отнасящи се до размера на лихвите, начина на тяхното определяне и изменение, респективно предвидената възможност за едностранна промяна от страна на банката без ясно посочени обективни критерии и начина на уведомяване на кредитополучателя за изменението им (чл. 3, ал.5; чл. 12, ал. 1 и ал. 2). Съдът не се произнасял по въпроса за неравноправния характер на клаузите, предвиждащи възможност за банката едностранно и автоматично, без ясни критерии да променя лихвения процент, макар че в претенцията за главница били включени и изтекли лихви съгласно сключените между страните допълнителни споразумения. Преоформянето на задълженията чрез прибавянето на изтекли лихви към главницата по отпуснатия кредит с допълнителните споразумения не обвързвало страните по договора. Тези клаузи от допълнителните споразумения били нищожни като противоречащи на закона. Те имали за последица т. нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД-начисляване на възнаградителни лихви върху лихви. Вече изтеклите лихви ставали част от главницата и върху тях започвали да се начисляват нови лихви, което било допустимо само при изрична уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ, пред каквато в случая нямало. За банката не съществувала възможност за олихвяване на изтекли лихви съгласно чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, включително при преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 година за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск . Т .е. при преценка за размера на дължимата главница, която била предмет на предявения осъдителен иск въззивният съд съобразявал първоначално отпуснатата и усвоена сума и евентуално прибавените към нея такси с допълнителните споразумения като част от главницата от една страна, а от друга извършените погашения по кредита. Данните се съдържали в приетите по делото съдебно-икономически експертизи-първоначална и допълнителни. Според приетата от въззивната инстанция експертиза, която била съобразена с отпуснатия и усвоен размер на главницата, без последващите ѝ увеличения с прибавяне на лихви, общо погасените суми за главницата съобразно първоначалния погасителен план към договора били 1985.09 швейцарски франка. Последната вноска за погасявания на задължения по договора за кредит била от 31.01.2017 година, като след нея нямало други. Общо направените вноски по договора до този момент били в размер на 8256.70 швейцарски франка, с които според вещото лице били погасени всички вноски до вноска № 62 с падеж 10.07.2013 година, таксата от 5.21 швейцарски франка и част от лихвата в размер на 69.55 швейцарски франка от следващата вноска № 63 с падеж 10.08.2013 година. С тези вноски съобразно първоначалния погасителен план били погасени задълженията за главница в размер на 1985.09 швейцарски франка, за възнаградителна лихва в размер на 5923.71 швейцарски франка и годишна такса за управление в размер на 347.90 швейцарски франка. Т. е. при общо задължения за главница според първоначалния договор от 19 348.00 швейцарски франка и общо погасени 1985.09 швейцарски франка, непогасеният размер от първоначалната главница към датата, на която Н. В. Л. и С. В. С. са уведомени за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, бил 17 362.91 швейцарски франка, от които 14 990.23 швейцарски франка редовна главница и 2372.68 франка-просрочена главница от вноска № 63-10.08.2013 година до вноска № 117-10.02.2018 година. Това била сумата, която при извод на съда на настъпила предсрочна изискуемост Л. и С. следвало да бъдат осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД [населено място] като главница по договора, по курс на швейцарския франк такъв, какъвто бил към момента на усвояване на кредита-1.18880 за швейцарския франк към лева, при извод за неравноправност на клаузите, с които валутният риск се възлагал изцяло в тежест на кредитополучателите, посочен по-горе. Доколкото с допълнителните споразумения към отпуснатата главница били прибавяни и задължения за такси по договора за кредит, което било допустимо, не било анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и за чиито размер не било установено да е била извършвана едностранна промяна от страна на банката след сключването на договора-липсвали твърдения и доказателства в тази насока, към дължимия размер на главницата, посочен по-горе, следвало да се прибавят и дължимите такси, които били преоформени като главница с допълнителните споразумения, ако не са погасени. От събраните доказателства-допълнителни споразумения и съдебно-икономическа експертиза било установено че с допълнителното споразумение от 30.06.2011 година като главница били преоформени 63.30 швейцарски франка; с това от 17.01.2012 година-16.65 швейцарски франка; с това от 28.08.2012 година-42.38 швейцарски франка; с това от 04.04.2013 година-43.96 швейцарски франка; с това от 28.11.2013 година-37.47 швейцарски франка и с това от 23.07.2014 година-50.98 швейцарски франка. Последното от допълнителните споразумения от 21.12.2015 година, на което се позовавал „Юробанк България“ АД [населено място], не било представено по делото в четливо копие в частта относно дължимите суми въпреки дадените указания, поради което не следвало да бъде вземано предвид от съда. Що се отнасяло до направените оспорвания на представените към исковата молба допълнителни споразумения, въззивният съд приемал, че единственото направено оспорване в преклузивния срок, а именно с отговора по чл. 367 от ГПК било това на С. В. С... С отговора на исковата молба било оспорено споразумението от 21.12.2015 година с твърдения, че не било подписано лично от С. В. С.., а от нейно име от кредитополучателя Н. В. Л., без да има доказателства за представителната власт. Представеното по делото копие на допълнителното споразумение от 21.12.2015 година било с нечетлив текст в чл. 2, имащ значение за размера на задълженията по договора и доколкото въпреки указанията не било представен оригинал или четливо копие на същото, въззивният съд нямало да го взема предвид при произнасянето си по спора, поради което въпросът дали Н. В. Л. била имала или не представителна власт по отношение на С. В. С. при неговото подписване е без значение. Останалите оспорвания за липса на подписи на Н. В. Л. и С. В. С. били направени извън преклузивния срок-с отговора на исковата молба, включително и при приемането им с определение на съда в съдебно заседание на 19.11.2018 година след представянето им от „Юробанк България“ АД [населено място] в оригинал с молба вх. № 33 041/12.11.2018 година. Представянето на погасителните планове към допълнителните споразумения с молба вх. № 36 183/07.12.2018 година нямало отношение към съдържанието и подписите на самите допълнителни споразумения и не давало допълнителна възможност на страните за оспорването им извън срока по чл. 193 от ГПК. С шестте допълнителни споразумения, сключени през периода от 30.06.2011 година до 23.07.2014 година бил посочен общ размер на дължими такси по договора от 254.74 швейцарски франка. От съдебно-икономическата експертиза се установявало, че към датата на предсрочната изискуемост през месец февруари 2018 година и към датата на предявяване на иска общият размер на непогасените такси по кредита бил 148.40 швейцарски франка. От колона три към приложение № 4 към първоначалното заключение на вещото лице се установявало, че на датата на сключване на всяко едно от шестте допълнителни споразумения, било извършвано погасяване на дължимите такси в размерите, посочени в тях. При тези неоспорени данни следвало да се приеме, че дължимата главница по договора, съвпадаща с отпуснатата и усвоена такава след приспадане на извършените погасявания от 17 362.91 швейцарски франка не следвало да бъде увеличавана и към нея не следвало да се прибавят такси по договора, доколкото същите били погасявани още при сключването на допълнителните споразумения. Аргумент в тази насока било и установеното от вещото лице, че всички незаплатените такси по договора в размер на 148.40 швейцарски франка били начислени в по-късен период, след сключване на посочените допълнителни споразумения, а именно през периода от 10.11.2016 година до 10.07.2017 година-таблицата на стр. 4 към приложение № 4 от първоначалното заключение. Съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че изложените мотиви за дължимост на главница от 17 362.91 швейцарски франка по процесния договор за кредит при курс 1.18880 на швейцарския франк към лева били при условие, че цялото задължение по договора за кредит било обявено за предсрочно изискуемо. Обявяването на предсрочната изискуемост е уредена в чл. 18 от договора. Според чл. 18, ал. 2 от договора при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично целият остатък от кредита се превръщал в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска. В случая „Юробанк България“ АД [населено място] се била позовавала на неизпълнение на задължението за погасяване на 16 вноски по договора за главница и лихви през периода от 10.10.2016 година до 10.01.2018 година. От заключението на вещото лице се установявало, че посочените от ищеца вноски действително не били погасени от Л. и С., т. е. настъпили били уговорените с договора обективни предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита. От представените по делото покани за изпълнение, протоколи и разписки за връчване на ЧСИ С. Г. се установявало, че на 13.02.2018 година до Н. В. Л. и С. В. С. било достигнало изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В тази връзка въззивният съд не споделял мотивите на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост не била обявена поради грешка в изписването на номера на договора за кредит в изпратената покана. Вярно било, че в поканите до Л. и С. било посочено, че става дума за договор за кредит № HL ..., а не действителния № HL .... Тази техническа грешка обаче не давала основание да се приеме, че изявлението за предсрочна изискуемост не било достигнало до Л. и С., доколкото датата на сключване на договора и претендираните суми като размер и вид на валутата-швейцарски франкове съдържали достатъчно информация, която да позволи на Л. и С. а разберат за задължението по кой договор става дума. Двете покани били връчени на Л. и С. на посочените от тях адреси в договорите с банката. Обстоятелството, че поканата на С. В. С., изпратена до посочения от нея адрес в [населено място],[жк], била връчена на нейната майка Н. Й. Д. на адреса на нейната сестра Н. В. Л. също не било основание да се приеме нередовно връчване. В разписката било посочено, че връчването било осъществено по описания начин, след като С. В. С. не била открита на посочения от нея адрес и след като майката Н. Й. Д. била приела поканата със задължение да я предаде на дъщеря си, като била обяснила, че самата тя била регистрирана като едноличен търговец на адреса в [населено място],[жк]. Тази информация, отразена в разписката за връчване, се потвърждавала от справката в Търговския регистър по партидата на едноличен търговец Надежда Й. Д. с фирма „Виктори Криейшън“, ЕИК 20080718114358. Т. е. ставало дума за връчване на посочения в договора за встъпване в дълг адрес чрез пребиваващо на него лице, което било дало съгласие да получи поканата и да я предаде на получателя, в случая на С. В. С.. От тези доказателства се установявало, че към датата на предявяване на осъдителния иск по делото-13.04.2018 година била налице настъпила и обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит. Нещо повече, дори да липсвало редовно уведомяване, самата искова молба следвало да се приеме като изявление на банката, адресирано до длъжниците за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като в случая, доколкото предявеният иск касаел само главницата, но не и дължими лихви по договора за кредит, началният момент на обявената предсрочна изискуемост не се отразявал на изводите на съда за размера на дължимата главница. Неоснователни били поддържаните възражения, свързани с двата договора за цесия-договора от 12.06.2008 година с цедент „Юробанк България“ АД [населено място] и цесионер „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] и договора за цесия от 25.10.2017 година, по който цедент бил „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място], а „Юробанк България“ АД [населено място] е била цесионер. С договорите за цесия се прехвърляло само вземането по договора за кредит, цесионерът не ставал страна по него, поради което качеството на страните на кредитна институция било без значение. Осъдителният иск бил предявен от банката в качеството ѝ на кредитодател и носител на вземането по договора за кредит след придобиването му с договора за цесия от 25.10.2017 година, в каквато насока били изложените по делото обстоятелства. Още повече, че в чл. 28 от първоначалния договор за кредит страните изрично се били съгласили с прехвърлянето на вземането. В чл. 28, ал. 2 от договора бил уреден начина, по който ще се погасяват задълженията по договора след прехвърляне на вземането на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място], а именно осигуряване на средствата за погасяване на задълженията от кредитополучателя по съществуващата сметка в банката, след което банката се била задължила да превежда на падежа дължимите погасителни вноски по открита сметка в „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място], без задължение за кредитополучателя да заплаща такси за тези преводи. \От приетата пред въззивната инстанция съдебно-икономическа експертиза се установявало, че през периода между двата договора за цесия погасяването на задълженията било ставало именно по този начин, като Л. и С. били превеждали сумите по сметката в „Юробанк България“ АД [населено място], която от своя страна ги била превеждала на цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място]. Неоснователно било и възражението, че с договора за цесия от 25.10.2017 година банката била получила само вземането по отношение на кредитополучателя Н. В. Л., но не и по отношение на солидарния длъжник С. В. С.. Изрично и в съответствие със законовите разпоредби-чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, в договора за цесия от 25.10.2017 година, в чл. 1 било посочено, че „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място] прехвърля на „Юробанк България“ АД [населено място] вземанията, произтичащи от изброените в приложенията договори за кредит, включително процесния, наред с всички обезпечения, включително и правата спрямо солидарните длъжници и поръчителите. Предмет на предявения осъдителен иск освен главницата от 22 700.07 швейцарски франка по сключения договор за кредит, била и сумата от 170.20 лева, от които 120.00 лева-такси за ЧСИ за връчване на двете покани, с които Л. и С. били уведомени за предсрочната изискуемост на кредита и 50.20 лева-дължими застраховки на основание чл. 14 от договора. От клаузите на чл. 14 от договора било видно, че задължението за заплащане на застраховка на недвижимия имот, служещ като обезпечение, върху който била учредена ипотека съгласно чл. 13, ал. 1 от договора, било за кредитополучателя. Съгласно чл. 14, ал. 4 от договора банката била приела да заплаща от името и за сметка на кредитополучателя дължимата застрахователна премия, след което да събира сумата си от него. Що се отнася до таксите за връчване на поканите, в представения между страните договор не се съдържала нарочна клауза, според която те са в тежест на кредитополучателя. В тази връзка бил само чл. 10, т. 3, която го задължавала да заплаща разноските, свързани с обезпеченията и с насочването на принудително изпълнение върху тях, но не и разноските по изпращане на уведомления за предсрочна изискуемост до кредитополучателя и солидарния длъжник. Дори обаче да се приемело, че за Л. и С. имало задължение да заплатят разноските по връчване на покани, по делото не било установено със събраните доказателства да са направени разноски в претендирания от „Юробанк България“ АД [населено място] размер, а именно 170.20 лева, от които 120.00 лева разноски за връчване на поканите от ЧСИ и 50.20 лева-заплатена от банката застрахователна премия. В представеното от „Юробанк България“ АД [населено място] банково извлечение на сумата от 170.20 лева била описана като разноски по кредита, направени през периода от 28.03.2018 година до 11.04.2018 година, а връчването на поканите било осъществено в по-ранен момент-на 13.02.2018 година. От приетата пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза също не можело да бъде установен произхода на задължението от 170.20 лева. В таблица 5 на заключението сумата от 170.20 лева била описана като дължими нотариални такси. По тези съображения възсивият съд намирал, че искът за присъждане на сумата от общо 170.20 лева следвало да бъде отхвърлен поради липса на доказателства, установяващи го по основание и размер. По тези съображения съставът на Апелативен съд Пловдив намирал, че следвало да отмени първоинстанционното решение в частта, с която бил отхвърлен предявения осъдителен иск за сумата от 17 362.91 швейцарски франка и следвало да постанови ново решение по същество, с което Н. В. Л. и С. В. С. да бъдат осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД [населено място] сумата от 17362.91 швейцарски франка при курс на швейцарския франк такъв, какъвто е бил към момента на усвояване на кредита, а именно 1.18880 на швейцарския франк към 1.00 лева. Сумата следвало да бъде присъдена заедно със законната лихва от датата на исковата молба-13.03.2018 година до окончателното плащане. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. В. С. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това нарушаването на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаден лиценз, обосновава ли нищожност на договора поради противоречие със закона; за това нарушаването на императивните законови разпоредби, изискващи търговецът получил лиценз за извършване на банкова дейност, да осъществява само дейности, включени в лиценза му, обосновава ли нищожността на договора сключен от банката, извън предмета на тази дейност поради противоречие със закона; за задължението на съда служебно да следи за нищожността на правните сделки и за това длъжен ли е съдът, действащ като въззивна инстанция, да обсъди всички доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка на всички техни възражения. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. В. Л. е поискала решението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това физическото лице-кредитополучател по договор за банков кредит има ли качеството на „потребител“ по смисъла на ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправните клаузи на такъв договор; за това следва ли по ясен и разбираем начин да са посочени методът на изчисление на лихвата, компонентните, които участват във формирането й, условията, при които може да се промени и трябва ли банката да уговаря в договорите за кредит индивидуални условия с оглед всеки конкретен случай на необходимост от кредит или може да ползва такива договори, съобразени единствено с вътрешните правила на банката и за това в исковото производство, с предмет-неизпълнение на договор за банков кредит чия е доказателствената тежест за доказване на индивидуално уговорените клаузи и спазване на правилата на добросъвестност съобразно актовете на СЕС. Вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. В. Л. въпроси не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Същият не е бил обсъждан от въззивният съдебен състав, който е приел, че предмет на делото е само дължимата се по договора за кредит главница, поради което въпросите по отношение на лихвата, нейния размер, начин на формиране и дължимост се, не подлежат на обсъждане в настоящето производство, като при постановяване на решението е обсъждан само въпроса за дължимостта на главницата и нейния размер. Предвид та това съставът на Апелативен съд Пловдив не е давал отговор в решението си на този въпрос, така както същият е поставен от Л., поради което и той не обуславя допускането на касационното обжалване. При това по отношение на втората част от въпроса въззивният съд не е приемал, че при сключването на договори за банков кредит банката не може да уговаря индивидуални условия, съобразени с потребностите на кредитополучателя, във всеки конкретен случай, а може да сключва такива договори само ако са съобразени с нейните общи условия и вътрешни правила. Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. В. Л. правен въпрос също не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със закона и установената съдебна практика, че Н. В. Л. и С. В. С. имат качеството на потребители по договора за банков кредит и като такива могат да се позовават на неравноправност на съдържащите се в него клаузи. Освен това съдът е съобразил законовото си задължение и установената съдебна практика за това, че следва служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договора, дори и потребителят да не се е позовал на такава неравноправност, като проверката обаче не се отнася до всички договорни клаузи, а е ограничена до онези, които имат отношение към предмета на спора. С оглед на това касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив не може да бъде допуснато и по третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. В. С. правни въпроси, тъй като както се посочи, решаващият съд се е съобразил със задължението си да извършва служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договорите за банков кредит. Освен това съдът е съобразил и установената практика, че следва да следи за действителността на договорите, като извършва служебна проверка за тяхната нищожност само на основания, които могат да бъдат извлечени от самия договор или от твърденията на страните, като преди извършване на проверката уведоми страните за това. Първият и вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. В. С. правни въпроси също не обосновава допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. В конкретния случай като дейност извършена в нарушение на изискването на лиценз и като договор, сключен извън рамките на лиценза могат да бъдат разглеждани двата договора за цесия, сключени между „Юробанк България“ АД [населено място] и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място]. В случая с предоставянето на сумата по договора за кредит на Н. В. Л. и С. В. С. банката е придобила по отношение на тях вземане за връщане на получената сума, заедно с уговореното в договора възнаграждение за ползването й (възнаградителна лихва). Като притежател на вземането банката може да извършва всички действия свързани с управлението или разпореждането със същото, в това число и да предприема действия по принудителното му събиране. Всички договори свързани с тези действия попадат в приложното поле на чл. 2, ал. 4 от ЗКИ и могат да бъдат извършвани от банката, независимо от това, че не са изрично посочени в лиценза й. Именно като такова действие на разпореждане може да бъде преценен първия договор за прехвърляне на вземането на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД [населено място]. Същевременно с това прехвърляне „Юробанк България“ АД [населено място] не е загубило качеството си на страна-кредитодател по договора за банков кредит, като цесионерът е придобил само вземането и може да извършва само действия свързани със събирането на същото, а законът не изисква той да има качеството на кредитна институция за да придобие вземането. Тъй като цесионерът е придобил вземането, той може да сключва с кредитополучателите споразумения касаещи съществуването на вземането, неговия размер, промяна на условията и сроковете за неговото изпълнение, като тези споразумения ще са действителни, дори и цесионерът да няма качеството на кредитна институция. Тези споразумения ще обвържат и последващите приобретатели на вземането, доколкото цесионерът може да извърши последващо прехвърляне на вземането, както на трето лице, така и на първоначалния цесионер. Същите няма да са нищожни като извършени без лиценз за извършване на банкова дейност или извън установените с лиценза рамки, доколкото лиценза се отнася само до отпускането на договора за кредит, но не и за последващите действия на банката, свързани с управлението и разпореждането с придобитото въз основа на договора вземане. Цитираното от С. В. С. решение № 171/24.04.2017 година, поставено по гр. д. № 3733/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е неотносимо към случая тъй като касае заем предоставен от физическо лице на друго физическо лице, като при това по отношение на заемодателя е налице влязла в сила присъда за престъпление по чл. 252 от НК. Не представлява основание за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. В. Л. правни въпроси тъй като решаващият съд е съобразил установеното със закона и съдебната практика, че при спорове за вземане произтичащо от договор за банков кредит доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че дадени клаузи от договора са индивидуално договорени и че при сключването на договора са спазени изискванията за добросъвестност, се носи от кредитодателя, като не е възлагал тази тежест на потребителите. Това се отнася и до четвъртия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. В. С. правни въпроси, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика, че при постановяване на решението си трябва да извърши самостоятелна преценка на всички доводи, твърдения и възраженията на страните, относими към предмета на спора, като след съвкупна преценка на всички събрани по делото допустими и относими доказателства, посочи кои от тях приема за доказани и кои не, а наред с това при противоречиви доказателства, посочи на кои от тях дава вяра и защо, като отрази изводите си в тази насока в мотивите към постановеното от него решение. Освен по горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. В. С. е поискала решението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по правните въпроси за това за да се приеме, че е налице валидно упражняване на правото на кредитора по договор за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост, следва ли изявлението да съдържа ясно и недвусмислено формулирано изявление, от което да не остава съмнение относно волята му и при наличие на повече от едно договорно правоотношение на страните неточното изписване на договора, за който се упражнява това право отговаря ли на изискванията за ясно и недвусмислено изразено изявление за упражняване на правото за обявяване на предсрочната изискуемост, както и в тази връзка редовно ли е връчването на съобщение на лице, различно от адресата, когато то е извършено на адрес различен от последния му постоянен адрес и съгласно чл. 46, ал. 2 от ГПК следва ли да тълкува като недопустимо връчването на трето лице, което не живее на адреса на адресата. Тези въпроси са свързани с връчването на изявлението на „Юробанк България“ АД [населено място] за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на С. В. С.. Същите обаче не обосновават допускането на въззивното решение до касационно обжалване тъй като е съобразена установената практика, намерила израз в цитираното от Л. решение № 180/23.11-2016 година, постановено по т. д. № 2400/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., че волеизявлението на банката-кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си. В писмения документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. При това допуснатите в изявлението технически грешки по отношение на индивидуализацията на вземането не могат да се отразят на валидността му, доколкото останалите посочени данни са достатъчни за да може вземането да бъде индивидуализирано точно. Същевременно законодателят не е предвидил конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношение, поради което страната може сама да избере начина на връчването, като от съществено значение за спора е да бъде установено, че известието е достигнало до адресата, доказателствената тежест за което е на изпращача. Освен това дори и да се приеме, че изявлението на кредитора за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита не е било редовно връчено, то тя се счита обявена с връчването на препис от исковата молба. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. В. С. твърди, че решението на Апелативен съд Пловдив е постановено в противоречие с практиката на СЕС, като по-конкретно се сочи определение на СЕС (седми състав) от 22.02.2018 година по дело С-119/17 година, но не е формулиран конкретен правен въпрос в това отношение, който да послужи като общо основание за допускането на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсата на конкретно формулиран въпрос с тази насока, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. С изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. В. Л. и С. В. С. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. В. Л. и С. В. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 018/06.10.2020 година на Апелативен съд Пловдив, първи търговски състав, постановено по т. д. № 611/2019 година, по подадените против него от С. В. С. касационна жалба с вх. № 262 297/11.11.2020 година и от Н. В. Л. касационна жалба с вх. № 262 303/11.11.2020 година и такова не трябва да се допуска.