Определение № 100 от 06.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4384/2018 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. Образувано е по касационна жалба на К. П. К. срещу въззивното решение № 169 от 16.05.2018 г. по в. гр. д. № 1107/2018 г. на Старозагорския окръжен съд с оплаквания за постановяването му основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник - адвокат С. Ж. С., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима. От ответниците по касация Т. Г. А. е подал писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК със становище, че не следва да се допуска касационно обжалване; от П. А. С. чрез настойник З. К. С. не е постъпил писмен отговор. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1189 от 08.11.2017 г. по гр. д. № 5995/2013 г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлена възлагателната претенция на касатора по чл. 349, ал. 2 ГПК и е извършена делба на съсобствен недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], като на основание чл. 348 ГПК същият е изнесен на публична продан. Въззивният съд приел, че съсобствеността почива на наследяване, поради което приключването на делбата чрез възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е допустимо. Делбеният имот има характеристиката на жилище, тъй като представлява дворно място с жилищна сграда и второстепенна постройка и е реално неподеляем съобразно квотите - по 1/2 ид. ч. за К. К. и П. С., при участието на Т. А. като трето лице помагач на страната на П. С.. Касаторът, предявил възлагателната претенция, не притежава друго жилище, освен 1/4 ид. ч. от друг недвижим имот /заедно със съпругата си/. За недоказана въззивният съд приел тази от предпоставките, която изисква поискалият възлагането съделител да е живял в наследствения имот при откриване на наследството. Обстоятелството, че същият е плащал данъците за имота през всички години от откриването на наследството на наследодателя П. К. С. през 1976 г. до 2017 г. не установява факта, че към момента на откриване на наследството е живял в допуснатия до делба недвижим имот. Твърдението, че към датата на смъртта на наследодателя е живял в делбения имот, в значителна степен е опровергано от представените от общината сведения, че за периода от 1961 г. до 2004 г. е бил жител на [населено място], а не на [населено място], като /с оглед на справката от Службата по вписванията/ по това време в града той е имал и имот - апартамент, в който очевидно е живял, с идеални части от който се е разпоредил заедно със съпругата си едва през 2009 г. С оглед неоснователността на възлагателната претенция и предвид невъзможността за извършване на делбата чрез възлагане или чрез теглене на жребий или разпределяне поради реалната неподеляемост на имота, делбата е извършена по реда на чл. 348 ГПК чрез изнасяне на имота на публична продан. Въззивният съд обсъдил оплакванията в касационната жалба и приел първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно. Съдът приел за неоснователен довода за допуснато съществено процесуално нарушение при конституирането във втората фаза на делбата на Т. Г. А. като трето лице - помагач на П. А. С.. Посочил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 218 ГПК Т. А. е изразил воля да встъпи в процеса преди приключване на съдебното дирене пред първата инстанция във втората фаза на делбата, като за него е налице интерес от участие в процеса като помагач на П. С. в качеството му на правоприемник на Ж. А. С., тъй като последният се явява праводател на Т. А. на идеална част от правото на собственост върху делбения имот и има интерес, предвид уваженото възражение по реда на чл. 76 от ЗНсл, имотът да се падне в дял на праводателя му, респективно на неговия правоприемник. За неоснователно е счетено и оплакването за съществено процесуално нарушение, изразило се в допускането от съда именно третото лице-помагач да заплати разноските за назначената експертиза за поделяемост и оценка на делбения имот. Въззивният съд приел за неоснователни възражението относно поделяемостта на делбения имот, оплакванията за недопускане на свидетел, за препятстване на възможността за постигане на спогодба поради участието на трето лице-помагат и неговото процесуално поведение и възражението за неправилен анализ от първоинстанционния съд на относимите за установяване основателността на възлагателната претенция доказателства, а оплакването за непълнота на отразените в съдебен протокол обяснения на страната е прието за ирелевантно, предвид наличието на специален законов ред за отстраняване на подобни пропуски или несъответствия - чл. 151 ГПК. В допълнението към касационната жалба /молба вх. № 9214 от 18.07.2018 г./ касаторът е изложил оплакване за нищожност и недопустимост на обжалваното въззивно решение - пороци, за които касационната инстанция следи служебно и следва да допусне касационната жалба за разглеждане по същество, ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. В разглеждания случай такава вероятност не съществува. Не се констатира с обжалваното решение съдът да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК, а съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискването на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. В касационната жалба касаторът е поставил на първо място въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, като разрешен в противоречие с решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о. В цитираното решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Произтичащата от чл. 12 ГПК преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други - за неустановени. В разглеждания случай в касационната жалба, а и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои наведени от него възражения и кои доказателства и доводи, относими към правния спор между страните, са останали необсъдени от въззивния съд. Поради това и касационната инстанция не е в състояние да извърши преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение със съдебната практика, на която касаторът се позовава. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. На следващо място в касационната жалба, а и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът за участието на третото лице-помагач на един от съделителите и по-конкретно: следва ли да се конституира трето лице-помагач при равни квоти; третото лице може ли да плаща държавни такси и да представя нови доказателства. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а и не се констатира такова да е налице, тъй като встъпването или привличането на трети лица в дело за делба е било предмет на обсъждане още с Постановление № 4/30.10.1964 г. по гр. д. № 5/1964 г. на Пленума на ВС, като с т. 1 от мотивите е прието, че такова участие ще спомогне за охраняване интересите на страните или на третите лица. Конкретно случай като този, пред който страните са изправени, е разгледан в определение № 554/2010 г. по гр. д. № 1860/2009 г. на ВКС, І-во г. о. С него е прието, че след уважаването на иск по чл. 76 ЗНсл и влизане в сила на решението по него, участието в делото на лицето, което не е съделител, а е придобило делбен имот от някой от съделителите, се изчерпва и то губи качеството си на страна. Делото продължава само между съделителите с цел извършване на делбата, включително и по отношение на имота, предмет на иска по чл. 76 ЗНсл, а приобретателят по сделката би могъл да участва като трето лице - помагач на своя праводател. По този начин е процедирал и съдът в двете инстанции, поради което липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 за допускане на касационно обжалване. По втората част на въпросът законът изрично предвижда, че третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора - чл. 221, ал. 1 ГПК. Нормата е ясна, а по нея е създадена и съдебна практика /решение № 142-9/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС/, поради което не възниква основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът: следва ли да се изнася на публична продан наследствен имот, след като не са изчерпани способите за доказване чрез гласни доказателства на обстоятелства със съществена значимост при делбено дело. Поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с искането за допускане на гласни доказателства, което не е било уважено от първоинстанционния съд по съображения, че касае претенция за извършени подобрения в допуснатия до делба имот, каквато в случая липсва. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Като поставен извън предмета на спора, а именно искането на касатора за възлагане на делбения имот на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, въпросът не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следващите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са за правното значение на адресната регистрация при преценка на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, за приложение разпоредбата на чл. 260, т.т. 5 и 6 ГПК във връзка със събиране на гласни доказателства относно факта, че при откриване на наследството касаторът е живял в делбеното жилище и за преценката на възлагателната претенция по вътрешно убеждение на съда, който да възложи наследствения имот на един от наследниците, вместо наследството да погива чрез изнасянето му на публична продан. По първия въпрос следва да се посочи, че фактът на адресната регистрация не е решаващ и само от него не може да се съди за това дали предявилият възлагателна претенция е живял в делбения имот при откриване на наследството, а и по делото не са събрани доказателства за това къде касаторът е бил адресно регистриран към релевантния момент-по делото има данни само за неговото местожителство, което е различно от адресната регистрация. Вторият въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като искането за гласни доказателства не е било във връзка с възлагателната претенция, както се посочи в предходния абзац на настоящите мотиви, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване. Наред с това касаторът не е посочил и обосновал при кое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК иска допускане на касационно обжалване по първия и втория въпроси, поради което и на това основание касационната жалба не може да бъде допусната до разглеждане по същество. Третият въпрос не е правен по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото се отнася до съществото на спора по начина на извършване на делбата и изисква преценка на събраните по делото доказателства, което е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и въпросът: как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването към този момент в чужбина поради служебно командироване изключва ли приложението на тази норма. Касаторът се позовава на определение № 115/26.02.2016 г. /без да посочва номер на дело на ВКС/, решение № 166/04.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 190/14.05.2015 г. по гр. д. № 1326/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и определение № 413/17.07.2013 г. по гр. д. № 3294/2013 г. на ВКС, І-во г. о. Според тази съдебна практика изискването съделителят да е живял в делбения имот при откриване на наследството не следва да се тълкува стеснително, а временното пребиваване в чужбина с цел работа към външнотърговска централа, пребиваването в чужбина поради командировка или специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната, е живеел в същото жилище. По настоящото дело няма данни съделителят, който от за периода от 1961 г. до 2004 г. е бил жител на [населено място], а не на [населено място], където се намира делбеният имот, за времето, когато се е завръщал в селото, да е живял в процесния имот, поради което не може да се обоснове противоречие на обжалваното въззивно решениие с практиката на ВКС. Последният поставен в изложението въпрос: възможно ли е в настоящия случай, в който няма конкуренция между съделители, няма друг претендиращ възлагане, имотът да се възложи на основание чл. 349, ал. 2 ГПК на К. П. К., не е правен, а такъв по съществото на спора и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация Т. Г. А. следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие № 0209152 от 26.09.2018 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.