Определение № 4612 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3875/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7725/06.08.2025 година, подадена от „Сарно“ ЕООД [населено място], срещу решение № 41/02.07.2025 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 46/2025 година. С обжалваното въззивно решение на Апелативен съд Бургас, е отменено първоинстанционното решение № 39/11.12.2023 година на Окръжен съд Ямбол, постановено по гр. д. № 66/2023 година, в обжалваната във въззивното производство част, като е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от „Сарно“ ЕООД [населено място] срещу К. С. К. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 33 400.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.03.2020 година до окончателното пращане на сумата. В подадената от „Сарно“ ЕООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Сарно“ ЕООД [населено място] срещу К. С. К. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1 т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба К. С. К. е подал отговор на същата с вх. № 9586/03.10.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 41/02.07.2025 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 46/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. „Сарно“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 11.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 7725/06.08.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че било видно от представения отчет по сметка, че на 22.07.2016 година „Сарно“ ЕООД [населено място] било наредило превод по личната сметка на К. С. К. в размер на 33 400.00 лева с посочено основание „служебен аванс“. К. не оспорвал получаването на сумата по личната си сметка на посочената дата. Съгласно пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя извършена на 26.03.2014 година „Сарно“ ЕООД [населено място], чрез своя управител, представител и едноличен собственик на капитала, било упълномощило К. С. К. да извършва действия както следва: „да представлява дружеството пред всички държавни и административни органи, съдебна система, данъчни служби, лица и организации в това число, МВР, НАП и нейните териториални дирекции, Национална служба по зърното, всички подразделения на ДФ „Земеделие“, разплащателна агенция, общински служби, митнически и гранични органи, всички застрахователни компании на територията на РБ, Български пощи ЕАД, Агенцията по вписванията, Търговски регистър, Служба особени залози, НОИ, Служби за социално осигуряване, КТЗП, РИОКОЗ, служба ППАБ и др., като за целта го (касаело се за представителя по закон на дружеството) разписва там, където е необходимо, подава и получава от името и за сметка на дружеството всякакъв вид документи, декларации, актове, справки и т.н. на хартиен или магнитен носител. Да сключва договори с трети лица без ограничение във вида на договора и стойността му, включително арендни и наемни договори за земеделски земи, да следи за изпълнението на договорите, да ги прекратява и разваля, да сключва анекси към тях. Да представлява фирмата пред всички държавни органи и местни власти, както и при явяване на търговеца за наемане на земеделска земя на територията на страната, извършвайки цялата процедура по търга-подаване на документи, участие, сключване на договори, уреждане на наемни отношения и др. Да подписва всякакъв вид документи като мой /на представителя на фирмата/ и на фирмата пълномощник.“ В пълномощното изрично било посочено, че всички права по пълномощното следвало да бъдат тълкувани в полза на упълномощения, както и, че пълномощното било безсрочно. Същевременно не се твърдяло и не били представени доказателства за оттегляне на пълномощното (независимо от смяната на собствениците на капитала и представителството на дружеството, упълномощаването запазвало действието си до оттеглянето), поради което въззивният съд намирал, че за отношенията със собственици на земеделски земи наети от „Сарно“ ЕООД [населено място], включително чрез К. С. К. за стопанските години от 2014 година до 2016 година и към момента, когато от сметка на дружеството, по лична сметка на К. била преведена сумата от 33 400.00 лева, последният валидно се легитимирал като пълномощник на „Сарно“ ЕООД [населено място] за извършване на посочените действия, (но не само–предвид клаузата, че пълномощното следвало да се тълкува в полза на упълномощения) от името и за сметка на дружеството. Затова следвало да се приеме, че на базата на представеното пълномощно, след 26.03.2014 година, от който момент пълномощното било с достоверна дата, К. С. К. имал валидни права както да сключва договори от името на ищцовото дружество, така и да извършва други действия от негово име, и за негова сметка, което включва и извършване на плащания от името на дружеството. От приложените от ОСЗ Средец заявления се установявало, че за земеделската 2015/2016 година, „Сарно“ ЕООД [населено място] било заявило желание за участие в масиви за ползване по чл.37в от ЗСПЗЗ в землището на [населено място] общо 1301. 544 декара, в землището на [населено място]-общо 196.147 декара, в землището на [населено място]-общо 517.053 декара и в землището на [населено място] общо 1468.010 декара. За стопанската 2015/2016 година в ОСЗ Средец били регистрирани сключени от „Сарно“ ЕООД [населено място] договори за наем на земеделска земя, както следва: в землището на [населено място]–петдесет и шест договора с различни собственици, сключени на 20.07.2015 година с начало на договорите 01.10.2015 година, в землището на [населено място]–осем договора с различни собственици, сключени в периода 01.07.-25.07.2015 година с начало на договорите 01.10.2015 година, в землището на [населено място]-осемнадесет договора с различни собственици, сключени на 20.07.2015 година с начало на договорите 01.10.2015 година и в землището на [населено място]–седемдесет и пет договора с различни собственици, сключени на 20.07.2015 година с начало на договорите 01.10.2015 година. Посочени били номерата на отделните договори, както и общата наета площ по всеки от договорите. По делото били представени копия от множество договори сключени от името на „Сарно“ ЕООД [населено място] чрез пълномощника К. С. К. с различни собственици на земеделски земи в землището на ОСЗ Средец, като били представени и копия от списъци, в които било извършено отразяване, че на лицата, с които са били сключени договорите било извършено плащане на суми (дължими по договорите рента), посочен бил размер на сумите и подпис на получател. Във връзка с оспорването от „Сарно“ ЕООД [населено място] на копията от договорите и списъците като неавтентични и неверни, следвало да се има предвид, че договорите били валидно подписани от представител на дружеството-надлежно упълномощено лице за представителство на „Сарно“ ЕООД [населено място], поради което при оспорването им като частни документи носещи подписа на оспорващата ги страна, доказателствената тежест падала върху тази страна. Ищецът по делото въпреки оспорването не бил представил доказателства, въз основа на които да се счетяло, че тези договори-съответно кореспондиращите им списъци за изплатена рента били неистински документи. Тези документи, съставени от представител на дружеството, били първични счетоводни документи на „Сарно“ ЕООД [населено място] и негова била грижата да разполага с тях, поради което то не можело да черпи права от непредставянето им в оригинал. Тъй като се твърдяло, че такива документи въобще не били предавани на „Сарно“ ЕООД [населено място] от К. С. К., отново в тежест на дружеството било доказването, че разполага с други първични счетоводни документи, оборващи отразяванията в представените от К. копия от списъци и договори. Такива оборващи документи не били представени по делото. Съгласно основното и допълнително заключение на вещото лице по счетоводната експертиза приета от първоинстанционния съд, договорите, които по данни от ОСЗ Средец са били сключени от „Сарно“ ЕООД [населено място] със собственици в това землище за стопанската 2015/2016 година, не са били представени на вещото лице от дружеството в неговото счетоводство. На вещото лице не са били представени и никакви други първични счетоводни документи във връзка със счетоводните записвания при дружеството-договори, разписки, фактури, банкови извлечения и други, включително такива съответстващи на извършените счетоводни записвания относно заявените в ОСЗ Средец договори, поради като липсвало и заключение на вещото лице за редовност на воденото счетоводство на „Сарно“ ЕООД [населено място]. Затова въззивният съд намирал, че „Сарно“ ЕООД [населено място] не можел да черпи права от извършените в счетоводството му счетоводни записвания, но от тях, можел да се ползва К. С. К.. С оглед оспорването на представените от К. договори, „Сарно“ ЕООД [населено място] следвало да представи, но не било представило, други договори сключени от него със собственици на земеделски земи в землището на ОСЗ Средец, с които следвало да разполага, при положение, че договори със собственици в землището на ОСЗ Средец явно било имало, след като са били регистрирани в службата по земеделието. По констатациите на вещото лице, че счетоводните записвания в счетоводството на „Сарно“ ЕООД [населено място] сочели, че рентите за 2015/2016 година били изплатени от дружеството чрез банкови преводи и чрез прихващане по фактури на клиенти и по договори, но при непредставяне по делото и на вещото лице на първичните счетоводни документи въз основа на които били извършени записванията–банкови извлечения, платежни нареждания, протоколи и договори за прихващане, въззивният съд можел да приеме за автентични счетоводните записвания в „Сарно“ ЕООД [населено място], а именно, че точно по този начин са били извършени плащанията, включително към собствениците посочени в представените от К. С. К. договори и списъци. Оспорването от „Сарно“ ЕООД [населено място] за неавтентичност и невярност на представените договори и кореспондиращите им списъци за изплатени ренти, не можело да бъде прието за успешно проведено, освен поради посоченото и предвид свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели П., Н. и Г., които имали лични впечатления от организацията на работа по отношение на обработката на земеделски земи наети от „Сарно“ ЕООД [населено място] в землището на ОСЗ Средец за периода, в който К. е представлявал дружеството за стопанската 2015/2016 година, както и за предходни години. Свидетелката П. сочела, че за периода 2013-2016 година цялата дейност от името на „Сарно“ ЕООД [населено място] по сключването на договори за наем, обработката на земята, добиването на продукция и раздаването на ренти за земите наети от дружеството за селата попадащи в землището на ОСЗ Средец, била организирана и била под ръководството на К.. Договорите се сключвали за земеделска година около юли, хората идвали-вземали си рентата за предходната година и сключвали договор за следващата. След като на свидетелката били представени копия от договорите по делото, и списъците към тях, тя била заявила пред въззивният съд, че точно това били договорите подписвани в нейно присъствие между К. като представител на „Сарно“ ЕООД [населено място] и собствениците на земеделска. земя. Парите за изплащане на рентите бил носел К., а свидетелката лично била раздавала парите на собствениците на земята срещу подпис на показаните й списъци. Свидетелката сочела, че някои от собствениците получавали рентата в натура-в зърно и остатъка в пари, като уточнявала, че отразяването по единия от списъците „200“ означавало, че собственика бил получил 200 килограма. зърно, а останалата част бил взел в пари. Свидетелката сочела, че тя била оформяла списъците, а след като била приключвала раздаването на парите, предавала списъците на К.. Същевременно свидетелят Н. през 2013-2016 година бил работел при К., като изпълнявал устни заповеди от него. Виждал бил хора да идват в офиса и да сключват договори, като бил виждал и свидетелката П. да раздава ренти. Сочел, че с К. били ходили в счетоводството на „Сарно“ ЕООД [населено място] да предават документи. Свидетелят Г. сочел, че бил работел за фирмата, която била обработвала земята наета от „Сарно“ ЕООД [населено място], като освен това бил раздавал и рента в зърно. Хората идвали при него с бележка от Т. П. (свидетелката П.), като на бележката пишело колко килограма имал да взема човека. Хората си пълнели зърното и минавали при него през кантара, като не се разписвали при него, а на други документи. След предявяване на списъците представени от К. С. К., свидетелят сочел, че те се били разписвали точно на тези документи. Съдът нямал основание да не кредитира свидетелските показания, тъй като те възпроизвеждали лични възприятия на свидетелите, взаимно непротиворечиви били и не били оборени от други доказателства. На базата на изисканите и представени документи от ОСЗ Средец при ОД „Земеделие“ Бургас към Министерство на земеделието, храните и горите, както и от свидетелските показания на свидетелите се установявало, че К. С. К. реално бил извършвал действията от името и за сметка на „Сарно“ ЕООД [населено място], за които бил упълномощен от него с посоченото пълномощно–сключвал и подписвал договори за наем на земеделска земя от името на дружеството, провеждал цялата организация по обработването на земята и събирането на реколтата, както и изплащането на рентата в натура и в пари от името на дружеството. Вещото лице по приетата от първоинстанционния съд съдебно-икономическа експертиза било посочило в т.1.1 от заключението, че „Сарно“ ЕООД [населено място] било осчетоводило преведената на К. С. К. сума в размер на 33 400.00 лв. като служебен аванс по Дебит сметка 422/1 / Кредит сметка 503/5–33 400.00 лева. В счетоводството на „Сарно“ ЕООД [населено място] не бил открит авансов отчет за изразходване от К. С. К. на преведените суми, като след това задължението било прехвърлено по сметка 159 „други заеми и дългове“ с основание–прихващане. Вещото лице пояснявало при разпита в съдебно заседание, че в сметка 159 се осчетоводявали предоставени заеми, които не били осчетоводени по други сметки. С извършената операция по тази сметка било закрито задължението на К. С. К. като предоставен служебен аванс и било открито задължение като предоставен заем. Вещото лице сочело, че и за това прехвърляне не били представени първични счетоводни документи от „Сарно“ ЕООД [населено място], а цялото заключение е дадено само на базата на счетоводните записвания, за които съгласно вече посоченото, липсвали кореспондиращи първични счетоводни документи. Съгласно чл. 59 от ЗЗД всеки, който се бил обогатил без основание за сметка на другиго дължал да му върне онова, с което се бил обогатил до размера на обедняването. В хипотезата на чл. 59 от ЗЗД връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника не била причинна. Съгласно разясненията дадени с т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 година по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следвало да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичали от един общ факт или от обща група факти, при които обогатяването и обедняването имали обща причина. За успешното провеждане на исковата защита по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца било да установи при условията на пълно и главно доказване твърдените обстоятелства по обогатяването на ответника, собственото си обедняване, връзката между обогатяването и обедняването на ответника произтичащи от общи факти, липсата на основание за обогатяването, както и липсата на друг иск, с който да се защити. С произнасянето на ВКС с решението № 162/17.03.2025 година, постановено по гр. д. № 2494/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. било прието, че твърдението за обедняване поради дадено с оглед неосъществени бъдещи намерения, не попадало в хипотезите на чл.55 от ЗЗД, а можело да се търси по реда на чл.59 от ЗЗД. Тези указания на ВКС били задължителни за въззивния съд, поради което той приема за установено по делото, че липсвал друг иск, с който „Сарно“ ЕООД [населено място] да се защитял, поради което искът по чл.59 от ЗЗД бил допустим. При изследване за наличие на кумулативните елементи на твърдяното от „Сарно“ ЕООД [населено място] по делото неоснователно обогатяване следвало да се посочи, че същите не били доказани от него при условията на пълно и главно доказване. За уважаване на иска не било достатъчно да се установяло само разместване на имуществени блага от патримониума на ищеца в патримониума на ответника. Преди всичко не било доказано твърдението, че процесната сума от 33 400.00 лева е била преведена от „Сарно“ ЕООД [населено място] на К. С. К. за осъществяване на твърдяното бъдещо, но неосъществено намерение–покупка на имот от името на дружеството. Упълномощаване на К. за покупка на имоти не е било извършено от „Сарно“ ЕООД [населено място], а от събраните по делото доказателства преценени от съда в тяхната съвкупност на базата на изложеното по-горе, се установявало, че към момента на превода на сумата, К. С. К. реално бил представлявал дружеството по валидно пълномощно по много други правоотношения с трети лица, където е бил действия от името и за сметка на „Сарно“ ЕООД [населено място], включително бил извършвал действителни плащания на суми от името на дружеството на негови наемодатели. Това правело в голяма степен вероятно превода на сумата да е бил извършен с основание и за други цели. Затова, в случая не можело да се приеме за установено и твърдението на „Сарно“ ЕООД [населено място] за отсъствието на правно основание за настъпилото имуществено разместване. Съдът намира, че по делото „Сарно“ ЕООД [населено място] не било установило също, че твърдените обедняване и обогатяване произтичали от общи факти. Такъв извод не можел да бъде направен на базата на соченото от вещото лице относно счетоводството на „Сарно“ ЕООД [населено място]. При положение, че по делото не били представени никакви първични счетоводни документи, въз основа на които са били извършени констатираните от вещото лице записвания в счетоводството на дружеството, въззивният съд не би могъл да направи обоснован извод за установяване на изискуемата връзка за общи факти. Дори да бъдели ценени извършените счетоводни записвания относно преведената на К. С. К. сума, тази връзка не може да се приеме за установена, тъй като счетоводното записване за получаване на сумата от К. С. К. първоначално сочела на предоставен служебен аванс, но обстоятелството, че била презаписана като прихваната и/или получена сума по договор за заем, изцяло изключвала възможността сумата да се търси по реда на неоснователното обогатяване. Затова не можели да се приемат за доказани твърденията на „Сарно“ ЕООД [населено място] за неоснователно разместване на блага, основано на един или група от факти по една и съща причина, което обуславя неоснователността на предявения иск. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Сарно“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси за това: 1.) Когато по делото се прилага документ в заверен от страната препис и при поискване тя не представи оригинала на документа или официално заверен препис от него и твърди че не разполага с такъв, длъжен ли е съдът да изключи представеният препис от доказателствата по делото или може ли да основава решението си въз основа на него?; 2.) Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя? 3.) При оспорване истинността на частен документ, който не носи подписа на оспорващата го страна, чия е тежестта на доказване на истинността на документа?; 4.) Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на задължение, установено с писмен акт-договор за наем на земеделска земя? и 5.) Каква следва да е връзката между обедняването и обогатяването в хипотезата на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД - пряка причинно- следствена или е достатъчно двете състояния да произтичат от общ факт или от обща група факти?. За всички въпроси се твърди, че обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна на предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за това. В подкрепа на това твърдение за петия от въпросите се твърди противоречие между въззивното решение на Апелативен съд Бургас и възприетото в решение № 18/04.02.2016 година, постановено по т. д. № 32/2014 година и решение № 90/03.10.2016 година, постановено по т. д. № 653/2015 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Твърдяното противоречие обаче не е налице, тъй като видно от цялостния прочит на мотивите на обжалваното решение, съдът не е приел, че в хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се изисква причинна връзка между обедняването и обогатяването, а не само това същите да произтичат от едни и същи факти. Прието е, че твърденията на двете страни сочат на две различни правоотношения свързани с получаването на сумата от 33 400.00 лева, като това което е прието за доказано и е твърдяно от К. С. К. изключва възможността сумата да се претендира от „Сарно“ ЕООД [населено място] на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, което е в противоречие с цитираната практика. По отношение на втория от въпросите в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Сарно“ ЕООД [населено място] се позовава на ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС, решение № 254/10.03.2014 година, постановено по гр. д. № 1526/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 68/02.06-2917 година, постановено по гр. д. № 1280/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 14/19.03.2017 година, постановено по т. д. № 1249/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения въпрос е включен в предмета на делото, тъй като поради липса на представителна власт за извършване на плащания по арендните и наемните договори К. С. К. не би имал възможността да изразходва получената сума за тези цели, което е от значение за спора. Затова трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решене на Апелативен съд Бургас за проверка на съответствието му с посочената от „Сарно“ ЕООД [населено място] съдебна практика. По отношение на останалите три въпроса за първия се твърди противоречие с решение № 174/07.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1992/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 137/03.10.2017 година, постановено по гр. д. № 4758/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 189/25.09.2018 година, постановено по гр. д. № 890/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а за третия с решение № 17/03.02.2012 година, постановено по гр. д. № 339/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. На последно място твърдяното противоречие по отношение на четвъртия въпрос е с решение № 126/10.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4602/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 160/29.05.2013 година, постановено по гр. д. № 800/2012 година и решение № 240/20.12.2023 година, постановено по гр. д. № 3906/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Тези въпроси са включени в предмета на спора, поради което обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване за проверка на съответствието му с посочената от „Сарно“ ЕООД [населено място] във връзка с тях съдебна практика. За пълната им връзка с предмета на делото обаче същите трябва да бъдат допълнени и уточнени съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Затова касационното обжалване трябва да бъде допуснато при следната редакция на въпросите: 1.) Когато по делото се прилага документ в заверен от страната препис и при поискване тя не представи оригинала на документа или официално заверен препис от него и твърди че не разполага с такъв, длъжен ли е съдът да изключи представеният препис от доказателствата по делото или може ли да основава решението си въз основа на него, като в този случай от значение ли е причината, поради която представилата преписа страна не може да представи оригинала на документа и кой носи доказателствената тежест за установяването на същата?; 2.) При оспорване истинността на частен документ, който не носи подписа на оспорващата го страна или на частен документ, който е подписан от пълномощник на оспорващата то страна, чия е тежестта на доказване на истинността на документа? и 3.) Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на задължение, установено с писмен акт-договор за наем на земеделска земя в случаите, когато спорът за погасяването не е между страните по договора, а между пълномощника на една от сключилите го страни и упълномощителя, като е свързан с мандатните отношения между последните? С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Сарно“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените „Сарно“ ЕООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 41/02.07.2025 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 46/2025 година, по подадената срещу него от „Сарно“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 7725/06.08.2025 година и такова трябва да се допусне. На „Сарно“ ЕООД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 341.54 € по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение