Определение № 2862 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 844/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение № 20488от 17.12.2024 г. по гр. д. № 7013/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 15961 от 12.04.2024 г. по гр.д. № 46413/2023 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че е налице идентичност в предмета и страните на прекратеното дело и по гр. д. № 44826/2022 г. на СРС, 143 състав; гр. д. № 44837/2022 г. на СРС, 171 състав и гр. д. № 44846/2022 г. на СРС, 173 състав, тъй като счита, че периодите, за които се претендира обезщетение от непозволено увреждане и основанията на предявените искове по четирите дела са различни. Моли атакуваното определение да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, формулирайки следния въпрос: „За да е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?". Поддържа, че той е разрешен в противоречие с определение № 471/16.01.2012 г. по гр.д. № 1522/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 49 от 29.01.2019 г. по ч. гр.д. № 212/2019 г. на ВКС, ІV г.о.. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалвания акт, съставляваща основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В законоустановения срок не е постъпил отговор от насрещната страна в частното производство - Прокуратура на Република България. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че производството по гр.д. № 46413/2022 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М. против Прокуратура на Република България за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева за периода от 18.08.2020 г. до 11.08.2022 г., като противоправното деяние е нарушаване на правото по жалба РКВ202006853579/18.08.2020 г. на Главния прокурор по искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, изразяващо се в бездействие, с което ответникът е лишил ищеца от ефективни средства на защита. След извършена служебна проверка, решаващият съд е установил идентичност в предмета и страните по следните дела, висящи пред СРС, по които не е постановен съдебен акт – гр. д. № 44826/2022 г., 143 състав, гр.д. № 44837/2022 г., 171 състав, и гр.д. № 44846/2022 г., и образуваното пред него гр .д. № 46413/2022 г. на Софийски районен съд. Намерил е, че макар периодите на претендираните обезщетения за неимуществени вреди по тези дела да не са напълно идентични (разминаванията са с няколко дни), те са близки и застъпващи се помежду си, поради което тази несъществена разлика е без правно значение за преценката за идентичност в контекста на чл. 126, ал. 1 ГПК. При тези решаващи съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното прекратително определение, постановено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.. Поставеният от касатора единствен въпрос, посочен по-горе, не осъществява изискването на законодателя за наличието на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното определение. Последните са, че разминаването в периодите на претендираните обезщетения за неимуществени вреди от един и същи деликт е толкова незначително, че не се отразява на извода за идентичност в предмета на четирите горепосочени висящи искови производства. Следователно, въззивният съд не е направил извод за липса на идентичност между страните и/или предметите на четирите висящи дела, а точно обратното – приел е наличието на такава идентичност, поради което даването на отговор на поставения от жалбоподателя въпрос не би променило крайния изход на делото. Отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване е достатъчно, то да не бъде допуснато, без да е необходимо обсъждането на наведените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице и релевираната очевидна неправилност на атакуваното определение, спрямо което настоящият съдебен състав не установява съществуването на изискуемите квалифицирани състави на неправилност според нормата на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК. Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение