Определение № 50305 от 04.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1276/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. М. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №87 от 21.02.2022 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. №781 /2021 г., с което съдът е отменил постановеното по т. дело № 291 /2018 г. по описа на ОС-Ст.Загора решение № 260095 от 11.03.2021 г., изменено на основание чл. 248 от ГПК с определение № 260669 от 22.06.2021 г., в частта, с която “ЗАД АРМЕЕЦ“АД ЕИК[ЕИК] е осъдено да заплати следните суми: - 49 000 лв. на на ищеца М. М. С. ЕГН: [ЕГН], представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г., ведно със законна лихва от 09.03.2018 г.- датата на която е уведомен застрахователя за настъпилото произшествие до окончателното плащане; 301, 35 лв.-разноски по съразмерност, 2 377 лв. - адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска и 1960 лв. в полза на бюджета на съдебната власт - държавна такса, съразмерно с уважената част от иска, като вместо това ПАС е постановил следното: ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца против “ЗАД АРМЕЕЦ“АД иск за сумата от 49 000 лв., ведно със законната лихва от 09.03.2018 г., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г.; ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от същия ищец срещу същия ответник иск е бил отхвърлен за сумата равняваща се на разликата между претендираните 100 000 лв. и присъдените като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г. 49 000 лв., в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на законна лихва върху сумата от 49 000 лв. за периода от 21.11.2017 г. до 08.03.2018 г. и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на дружеството-ответник разноски по съразмерност в размер на 382, 50 лв.; ОТХВЪРЛЯ евентуалния иск на същия ищец против [община] за заплащане на сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва от 21.11.2017 г., която сума представлява обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди на 21.11.2017 г. следствие инцидент настъпил от дефект в собствена на Общ. Казанлък вещ-товарен автомобил „Мерцедес“, модел „709 Д“, автовишка, рег. [рег.номер на МПС]. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение по отношение прилагането на законовата разпоредба на чл.45 ЗЗД във връзка с чл.432 ал.1 ЗЗД във връзка с чл.200 КТ и чл. 212 КТ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗАД АРМЕЕЦ“АД е депозирал писмен отговора на същата, в който обосновава липса на основания за допускане а касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Съдът е би сезиран с главен иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ, предявен срещу “ЗАД АРМЕЕЦ“АД ЕИК[ЕИК] и евентуален такъв за ангажиране отговорността на основание чл.50 ЗЗД срещу [община]. От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” между лицето, за което се твърди да е отговорно за настъпилите увреждания и ответното застрахователно дружество. На база представената по делото и приета от съда застрахователна полица, въззивният съд е приел, че е налице договор за застраховка ГО на автомобилистите за товарен автомобил „Мерцедес“, модел „709 Д“, автовишка, рег. [рег.номер на МПС] – собственост на [община]. Наличието на договор за застраховка предполага, че основателността на иска е обусловена от това дали ищецът се явява увредено лице, спрямо което застрахования отговаря и дали тази отговорност е обект на процесната застраховка. Съдът се е позовал на съдържанието в нормата на текста на чл. 477, ал. 1 от КЗ, за да направи извод, че обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. В чл. 493 от КЗ следва извод, че обект на застраховане е отговорността на застрахованите лице обусловена от текстовете на гражданския закон и по точно от тези на чл. 45-54 от ЗЗД,каквато отговорност е посочена като основание за предявяване на иска срещу главния ответник, респ. на евентуалния такъв срещу [община] - по чл. 50 от ЗЗД. Въззивният съдебен състав е приел, че от представените по делото доказателства /изисканите документи от Общ. предприятие“, [населено място]/ се установява, че ищецът към момента на инцидента е бил в трудови правоотношения с това предприятие. От страна на предприятието са издадени всички изискуеми документи по Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и на база същите и проведеното разследване на основание чл. 12 от наредбата е издадено Разпореждане № 150 от 18.12.2017 г., с което той на основание чл. 55, ал.1 от КСО е приет за трудова злополука. Следователно, според съда, това води до извод, че за процесното произшествие са приложими разпоредбите на Глава Х, раздел І от КТ. Съгласно чл. 200 от КТ, за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. В чл. 212 от КТ е предвидено, че за неуредените в тази глава въпроси по имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане на здравето на работника или служителя, както и по имуществената отговорност на работника или служителя към работодателя, се прилага гражданският закон. За съда, по аргумент за противното следва, че за уредените въпроси разпоредбите на ГРАЖДАНСКИЯ ЗАКОН за неприложими. В този смисъл съдебният състав изрично се е основал на ТР № 45/1990 г. на ОСГК на ВКС. Следователно: в случая при наличие на трудова злополука правата на пострадалия работник за претърпените от това неимуществени вреди подлежат на уреждане по реда на чл. 200 и сл. от КТ и по отношение на тях не са приложими тези на ГРАЖДАНСКИЯ ЗАКОН, т.е тези на чл. 45-54 от ЗЗД. Това от своя страна води до извод, че този тип злополука поражда специална трудовоправна отговорност, която е различна от ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ уредена в разпоредбите на чл. 45-54 от ЗЗД и явяваща се обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. От изложеното, за съда следва изводът, че процесният инцидент, признат като „трудова злополука“, не е обект на на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Това сочи, че за застрахователя не е е възникнало задължението да обезщети на основание тази застраховка претърпените от ищеца вреди от тази трудова злополука, което прави претенцията по чл. 432 от КЗ неоснователна. На основание горния извод съдът е разгледал и евентуалния иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД предявен срещу [община]. Приел е по същество и тази претенция е неоснователна при положение, че инцидентът довел до твърдените увреждания е признат за трудова злополука, поради което обезщетяването на вредите е по реда на чл. 200 от КТ. В случая, за съда, е без значение, че общината-ответник няма качество на работодател по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КТ по простата причина, че такъв се явява неговото общинско предприятие. Последното по смисъла на чл. 52 от ЗОС е структурна единица на Общината и няма самостоятелна гражданскоправна правосубектност, а е и второстепен разпоредител с общинския бюджет. Следователно, според съда, следващият се от текста на чл. 212 от КТ извод, че пострадалият работник няма вземане за обезщетяване на вредите на основание чл. 45 и сл. от ЗЗД е приложима и по отношение на ответната община-работодател на иеца. Ето защо, съдът е заключил, че предявеният срещу нея иск за заплащане на сумата от 100 000 лв. за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди получени от собствена на [община] вещ следва да се отхвърли като неоснователен. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.2 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото съдът незаконосъобразно е приел, че специалната отговорност на основание чл.200 КТ изключва общата по чл.45-54 ЗЗД. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в чл.280 ал.2 ГПК е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал груби нарушения на съдопроизводствените правила и явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая, приетите от съда правни изводи съответстват напълно на практиката на ВС по чл.212 ГПК/отм./-т.3 от ТР №45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВС, според който тълкувателен текст пострадалият при условията на чл.200 от КТ работник не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл.49 във вр.с чл.45 ЗЗД. В мотивите на цит. ТР от разпоредбата на чл.212 КТ само за неуредените в КТ въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване увреждане здравето на работник се прилага гражданския закон/ЗЗД/, а за уредените в чл.200-202 КТ не се прилага ЗЗД. Поради функционалния характер на отговорността на застрахователя на ГО горното се прилага и по отношение претенциите за ангажиране на неговата отговорност, когато се касае за обезщетяване на вреди от фактически състав представляващ трудова злополука. Поставените въпроси в изложението напълно се припокриват с тези от изложеното по горе, с оглед на което последното се отнася и за тях. Сочената като противоречаща на изводите на въззивния съд практика -ТР № 54 от 23.06.1986 г. по гр.д. № 21/86 на ОСГК на ВКС няма нищо общо със случаите на претенция за ангажиране отговорността по ЗЗД на ЮЛ-работодател при налична призната трудова злополука. Следователно не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване, било то по чл.280 ал.1,т.1 ГПК било то по чл.280 ал.2 ГПК. В полза на ответника по касация не следва да се присъждат такива, поради липса на искане за това. Водим от изложеното, съдът