Определение № 1772 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3097/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. А., Б. А. А., Х. Ю. М. и С. Е. Х. /последните две наследници на първоначалния ответник Е. А. М./, чрез адв. Ж. Д., срещу решение № 72/12.05.2025г. по възз. гр. д. № 257/2024г. на Окръжен съд- Кърджали, с което е потвърдено решение № 75 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 1741/2021 г. на Районен съд - Кърджали, в частта, с която е признато за установено по отношение на Е. А. М., Б. А. А. и Г. А. М., че Р. К. Е., Л. Р. Е. и Б. Р. Е. са собственици по наследство и давностно владение на поземлен имот с пл. №***, кв. 11 по плана на [населено място], общ.К., одобрен със Заповед №1005а/15.05.1973г., с площ от 686 кв.м, с граници на имота: север -улица, запад- път и имот ***, юг-общинско място, изток-път и имот ***, ведно с полумасивна жилищна сграда на един етаж, попадаща в УПИ *** със застроена площ 55 кв.м., състояща се от две стаи и салон. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Постъпил е писмен отговор от Р. К. Е., Л. Р. Е. и Б. Р. Е., чрез адв. С. Д., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ответница по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. Производството по делото е образувано по предявен от А. А. Е. (починала в хода на производството и заместена в процеса от наследниците си Р. К. Е., Л. Р. Е. и Б. Р. Е.) иск срещу Е. А. М. (починал след постановяване на първоинстанционното решение, като на негово място са конституирани Х. Ю. М., С. Е. М. и С. Е. М.), А. Д. А. (починала и заместена в процеса от наследника си Г. А. М.) и Б. А. А. установителен иск за собственост на поземлен имот с пл. № *** в кв. 11 по плана на [населено място], общ. К., с площ от 686 кв. м., ведно с полумасивна жилищна сграда на един етаж, попадаща в УПИ *** със застроена площ 55 кв. м. и паянтова стопанска постройка, построена в северната част на полумасивната жилищна сграда, със застроена площ 13 кв. м. Първоинстанционният съд е уважил иска. Въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска относно стопанската постройка, построена в северната част на полумасивната жилищна сграда, със застроена площ 13 кв. м. Въззивното решение в тази му част като необжалвано е влязло в сила. За да потвърди решението на районния съд в останалата му част, с която е уважен предявеният установителен иск за собственост на дворното място и жилищната сграда, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 36, н. д. № 1005/2011г. ищцата А. А. Е., заедно с А. И. Д. (нейна сестра), С. А. А. (нейна сестра) и Е. А. А. (неин брат) са признати за собственици по давност на 4/8 ид. ч. части от поземлен имот с пл. № *** в кв. 11 по плана на [населено място], общ. К., за който имот са отредени УПИ *** и УПИ *** в кв. 11 и част от имота, попадащ в улица ос. т. *** и ос. т. ***, с площ 686 кв. м., ведно с полумасивна жилищна сграда на един етаж, попадаща в УПИ ***, със застроена площ 55 кв. м., състояща се от две стаи и салон на етажа, и паянтова стопанска постройка, построена в северната част на полумасивната жилищна сграда, със застроена площ 13 кв. м. На същата дата А. И. Д., С. А. А. и Е. А. А. са дарили своите идеални части от имота на А. А. Е.. Прието е за установено от въззивния съд, че с нотариален акт № 48, н.д. № 622/2006 г. С. Р. К. е призната за собственик по давностно владение на поземлен имот с пл. № *** в кв. 11 с площ 686 кв. м. по плана на [населено място], ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 55 кв. м., състояща се от две стаи и салон, паянтова стопанска постройка с площ 12.80 кв. м. и паянтова стопанска постройка с площ 13.50 кв. м. С нотариален акт № 50, н. д. № 624/2006 г. С. Р. К. е продала имота на А. М. А. (наследодател на ответниците). Въз основа заключението на съдебно техническата експертиза, въззивният съд е приел, че е налице идентичност на имотите във всички нотариални актове, включително и в тези на ищците, като при огледа си вещото лице е констатирало, че съществува само жилищната сграда с площ 55 кв. м., която е в изоставен вид, с разбити прозорци без стъкла, а допълнителните паянтови стопански постройки, описани в нотариалните актове, не съществуват на място. Съдът е приел, че от показанията на свидетелите Б. М. А. и Ф. А. К. /съседи на спорния имот/, се установява, че процесната къща е построена, стопанисвана и владяна, заедно с поземления имот, единствено от родителите на ищцата, а след тяхната смърт - от децата им, в това число и първоначалната ищца А. Е., като никой не е оспорвал собствеността им. Прието е, че първоначалната ищца А. Е., заедно с нейните сестри и брат са придобили собствеността върху имота на основание давностно владение, започнало през седемдесетте години на миналия век от техните родители и упражнявано от тях до заминаването им през 1989 г. за Република Турция, след което владението върху имотите е продължено от техните деца, които се снабдили с констативен нотариален акт за собственост през 2011 г., а А. А. Е. по силата на договор за дарение е придобила правата на сестрите си и на брат си. Въззивният съд е приел, че след сключване на договора за дарение А. А. Е. е започнала самостоятелно да упражнява фактическа власт върху целия поземлен имот и построените върху него сгради. Изложени са мотиви, че от показанията на свидетелите се установява, че след като родителите на А. А. Е. заминали за Република Турция, тя е дала на трето лице да живее в къщата, което лице е живяло там повече от 7-8 години. Ключът за къщата е държан от А. Е. и преди да почине тя е сложила катинар на вратата. През последните най-малко 5-6 години и до момента част от поземления имот се ползва от свидетеля Б. А., като ползването му е било предоставено от А. Е., което се установява и от представеното по делото пълномощно № 106/01.07.2015 г., с нотариална заверка на подписа, с което Р. К. Е. (съпруг на А. Е.) упълномощава Б. М. А. да стопанисва като добър стопанин поземления имот, считано от 01.07.2015 г. Въззивният съд е приел, че показанията на разпитаните по делото свидетели опровергават придобиването на имота от С. Р. К. на основание давностно владение. С. К. е живяла в [населено място], не е живяла и не е ползвала процесната къща, нито е ползвала поземления имот и не е придобила собствеността върху имота, поради което и не е могла и да прехвърли собствеността на наследодателя на ответниците А. М. А., тъй като никой не може да прехвърли права, каквито няма. Съдът е посочил, че А. М. А. също не е осъществявал фактическа власт върху имотите. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл. 280, ал. 2 предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, поради съмнения за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба. Установено по делото е, че за населеното място има действащ регулационен план от 1973г., като процесният имот не е индивидуализиран съобразно този план и съответно липсва яснота относно предмета на спора. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение