Определение № 3208 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4444/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2845/31.05.2023 г. по гр.д. № 9476/2021 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20055160/01.03.2021 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на Л. М. Р. и Т. М. Т. срещу Л. В. Е. за разваляне на договора по н.а. № 53/10.10.2011 г., с който Т. Ж. А. (наследодателя на ищците) е прехвърлил на Л. Е. 5/6 ид. части от един свой апартамент в [населено място] срещу задължение за гледане и издръжка. Решението се обжалва от Л. Р. и Т. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси, които конкретизирани и уточнени така както е изяснена с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до: 1) задължението на въззивния съд в решението по същество да изложи собствени мотиви по спора, включително да обсъди всички доказателства по релевантните факти – така както са очертани с доводите и възраженията на страните; 2) значението на това, че към момента на сключването на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка приобретателят е знаел, че прехвърлителят е в тежко здравословно състояние с песимистични прогнози за предстоящата негова смърт; 3) значението на поетото с алеаторния договор задължение приобретателят да изпълнява задълженията си към прехвърлителя лично, не и чрез трети лица; 4) задължението на съда да обсъди показанията на разпитаните по делото свидетели, а не само доведените от едната страна, включително като съобрази тяхната заинтересованост (чл. 172 ГПК) и 5) за задължението на въззивния съд да събере доказателства, които не са събрани поради съществено процесуално нарушение от първата инстанция. Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът счита, че въззивното решение противоречи и на решенията на Конституционния съд, които изясняват, че според Основния закон Република България е правова държава, че частната собственост е неприкосновена и въздига правата на личността като основополагащ принцип на правовия ред, а и на решениета на СЕС, които изясняват, че същите принципи са основополагащи и за правото на Европейския съюз – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По същество касаторите се позовават на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендират направените по делото разноски. Ответникът Л. Е., ответник и по касация възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с договора по н.а. № 53/10.10.2011 г. наследодателят на ищците е прехвърлил своите 5/6 ид.части от един апартамент в [населено място] срещу задължението на ответника да го гледа и издържа. Приел е, че след като задължението на приобретателя/на ответника не е детайлно разписано, то се определя от ежедневните нужди на прехвърлителя, а приобретателят дължи издръжка и грижи в пълен обем, независимо дали прехвърлителят има средства и възможности да се издържа и да се грижи за себе си сам. Въззивният съд е добавил, че когато прехвърлителят е приел изпълнението и се е считал удовлетворен, неговите наследници не разполагат с право да развалят алеаторния договор. След анализ на събраните доказателства е заключил, че случаят е точно такъв, а исковете с правна квалификация чл. 87, ал. 3 ЗЗД са неоснователни. Добавил е, че възражението за нищожност на алеаторния договор поради липса на основание/кауза (чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД) е с направено с въззивната жалба и поради несвоевременното му заявяване от ищците не дължи да го разгледа. При тези мотиви на въззивния съд единственият материалноправен въпроси, който е обективно годен да обуслови решението, а с това – и да осъществи общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, е следният: Наследниците на прехвърлителя по договора за прехвърляне на собственост срещу задължение за гледане и издръжка разполагат ли с правото да развалят договора (чл. 87, ал. 3 ЗЗД), когато наследодателят е приел изпълнението и се е считал удовлетворен? Не такива обаче са повдигнатите – въпроси № 2 и 3. Допълнително, въпрос № 3 не е обуславящ с оглед развитите в решението мотиви за преклузия на възражението за нищожност на договора (чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД). Чрез повдигането на този въпрос, не може да се приеме, че касаторите извеждат служебното задължение на съда да установи липсата на кауза/на основание на договора в смисъла, разяснен с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС. При установяване на такава нищожност, техният иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД отново би бил отхвърлен. Процесуалноправните въпроси също не обуславят решението. Първият, защото касаторите не го свързват със своевременно въведен по делото довод, който да противоречи на мотивите в решението, че такова е било съдържанието на договора по н.а. 53/10.10.2011 г., нито касаторите изясняват кои конкретни техни доводи въззивният съд не е разгледал, освен този за личния, незаместим характер задължението на ответника. Такъв довод въззивният съд не е разгледал, но това е без значение за крайният му извод, че това, което изключва материалната легитимация на ищците по исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, е приетото изпълнение по алеаторния договор и изявеното от наследодателя удовлетворение от престираното (с оглед обсъдените в решението гласни доказателства). С втория процесуалноправен въпрос (№ 4) касаторите не изясняват релевантните по делото обстоятелства, за които твърдят да е дал показания доведеният от тях свидетел, останали необсъдени от въззивния съд, нито от мотивите на решението личи, че някой или всички от тримата свидетели, на които въззивният съд е основал изводите си, е бил заинтересован от изхода на делото (чл. 172 ГПК). Подобна е и причината, поради която и последният повдигнат въпрос (№ 5) не е обуславящ. Въпреки че касаторите не изясняват, какъв факт е останал недоказан поради допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение (чл. 266, ал. 3 ГПК), от оплакванията в касационната жалба се изяснява, че това е получаваната от наследодателя пенсия. С оглед развитите в решението мотиви, от една страна, че приобретателят/ответникът е дължал издръжка без значение с какви лични средства е разполагал прехвърлителят, а от друга, че наследодателят е приемал престираното от ответника, изразявайки удовлетворение от изпълнението, фактът е ирелевантен. В обобщение, изключената обща предпоставка/основание за допускане на касационния контрол по повдигнатите въпроси, не налагат настоящият състав да обсъжда въведените допълнителни по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да се поставят направените пред настоящата инстанция разноски. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът