Определение № 186 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3273/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – София и на Й. И. Й., чрез адв. А. срещу решение № 423 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3539/2019 г. на Апелативен съд – София, 14 - ти състав.

Ответниците по жалби не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не са изразили становище по жалбата на насрещната страна.

Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбите имат за предмет цитираното въззивно решение, с което: 1/ е отменено решението от 20.03.2019 г. по гр. д. № 2061/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 12 състав в отхвърлената част на предявения от Й. И. Й. против Прокуратура на РБ (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над 10 000 лв. до 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение по чл. 134, ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, по което е оправдан с влязло на 25.10.2017 г. в сила решение от 09.10.2017 г. по НАХД № 17269/2014 г. на Софийски районен съд, НО, 18 състав и възложените от първостепенния съд в тежест на ответника разноски, и са присъдени допълнително още 10 000 лв. като обезщетение на неимуществените вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.10.2017 г. до окончателното й изплащане и 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, ведно с разноските.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което ищецът е привлечен като обвиняем с постановление, връчено му на 25.02.2013 г.; че деянието е извършено във връзка с упражняване професията на ищеца – директор строителство в търговско дружество – поради немарливо изпълнение на правно регламентирана (демонтажна) дейност и че обвинението не е за тежко престъпление по смисъла на НК. Отчетена е продължителността на воденото наказателно производство - от 4 години и 8 месеца, за периода от 25.02.2013 г. до 25.10.2017 г., когато е влязло в сила решението от 09.10.2017 г. по НАХД № 17269/2014 г. на Софийски районен съд, НО, 18 състав за оправдаването на ищеца като обвиняем по така повдигнатото обвинение, както и обстоятелството, че спрямо него е била взета най – леката мярка за процесуална принуда – „подписка“. Направен е доказателствен извод, че в резултат на процесното незаконно обвинение ищецът понесъл негативни емоционални изживявания – променил се изцяло, затворил се в себе си, станал необщителен и подтиснат, изпитвал притеснения. Предвид характера на обвинението – за престъпление във връзка с упражняване на професията, е изтъкнато, че този факт довел до лишаването му от възможност да работи по специалността си и да получава доходи ( въпреки липсата на претенция за причинени имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение). Развити са съображения, че така сериозно е увреден професионалния авторитет на ищеца, вкл. и репутацията му на ръководител, а професионалната му реализация е била сериозно възпрепятствана за продължителен период от време, доколкото по причина на извършената криминална регистрация му е отказан достъп до секретни обекти на МВР, на които неговият работодател е извършвал СМР. Съобразени са и данните от показанията на разпитания свидетел, че сериозно било засегнато самочувствието на незаконно обвиненото лице, то изпитвало неудобство и притеснения в случаите, когато му била извършвана проверка от пътна полиция – органите на КАТ, което отнемало много време, много над обичайното, поради данните за воденото наказателно преследване срещу него. Отчетена и липсата на доказателства за влошено здравословно състояние в причинно-следствена връзка с процесното обвинение. С оглед на горните обстоятелства и при приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД втората инстанция е определила и присъдила сумата от 20 000 лв. като адекватна и справедлива обезвреда на засегнатите нематериални блага, а в останалата му обжалвана част – в отхвърлителната част на претенцията за неимуществени вреди до предявените 40 000 лв. решението на СГС е потвърдено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и обстоятелства, посочени от страните и от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и да изложи собствени мотиви по техните доводи относно приложение на правилото по чл. 52 ЗЗД?“ (въпросът е обобщен и прецизиран от питания №№ 1 и 3, с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС);

2. „Какви са критериите на понятието за справедливост при определяне на обезщетението на неимуществените вреди по ЗОДОВ?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС предвид цитираните по - горе указания в ТР № 1/2010 г. на ВКС.

3. „Задължен ли е въззивният съд да следи за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели до необоснованост на изводите за размера на дължимата обезвреда на засегнатите нематериални блага? – отново въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС предвид постановките по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.

По въпросите страната сочи отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решения №№ 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV г. о., 158/04.06.2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г. о., 158/17.01.2019 г. по гр. д. № 299/2018 г. на III г. о. и 257/26.11.2019 г. по гр. д. № 2011/ 2019 г. на IV г. о.

Касаторът – ответник се позовава също на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя за разглеждане следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

• за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяното незаконно обвинение и причинените вреди и

• за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Твърди, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВС и ВКС, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 173/01.04.2009 г. по гр. д. № 5172/2007 г., решение № 34/19.02.2013 г. по гр. д. № 642/2012 г. и решение № 187/03.12.2015 г. по гр. д. № 829/2015 г., всичките по описа на ІІІ г. о. на ВКС (по третото питане).

Настоящият състав на трето гражданско отделение на ВКС счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение. Касационното обжалване следва да се допусне по поставения и от двете страни обобщаващ материалноправен въпрос за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Този въпрос обуславя изхода на делото и формира общо основание за селекция на касационната жалба. Той осъществява и допълнителното основание с оглед обоснованите твърдения за отклонение със задължителната практика на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, цитирана в изложението към касационната жалба на ищеца. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на атакувания въззивен акт с разрешението, дадено в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в решение № 173/01.04.2009 г. по гр. д. № 5172/2007 г., решение № 34/19.02.2013 г. по гр. д. № 642/2012 г. и решение № 187/03.12.2015 г. по гр. д. № 829/2015 г., всичките по описа на ІІІ г. о. на ВКС. Останалите повдигнати от страните въпроси следва да се обсъдят като доводи срещу правилността на въззивното решение в производството по разглеждане на касационните им жалби.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение