Определение № 50828 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1842/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Л. П. М. и С. Н. М., двамата чрез адвокат И. Д. от АК-Пловдив, срещу решение № 96/07.12.2021 г. по в.гр.д.№ 381/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, с която се потвърждава решение № 260495/06.04.2021 г. по гр.д.№ 2966/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, с което са отхвърлени исковете на Л. П. М. и С. Н. М. против „ИНВЕСТ ЕСТЕЙТ“ ЕООД, на основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.152 ЗЗД, да се признае правото им на собственост върху осем ниви в землището на [населено място], [община] и да се обяви за нищожен сключения между страните договор за покупко-продажба от 18.09.2013 г., с нот.акт № 23, том 4, рег.№ 5569, н.д.№ 568/2013 г. на нотариус с рег.№ ** от Нотариалната камара, като прикриващ съглашение, с което предварително се уговаря начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, както и в частта, в която се отхвърля предявения при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса „за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка“ Според касатора, поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

От „ИНВЕСТ ЕСТЕЙТ“ ЕООД, представлявана от управителя Б. М. И., чрез адвокат Й. Д. от АК-Пловдив е постъпил писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира сторените по делото разноски.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема, че осем ниви в землището на [населено място], [община], са били продадени от ищците на ответното дружество с нотариален акт № 23, том 4, рег.№ 5569, н.д.№ 568/18.09.2013г. на нотариус с рег.№ *** от Нотариалната камара, срещу цена от 9560 лева, като Л. П. М. си е запазил правото на ползване за срок от 6 години., а дружеството- купувач го е упълномощило на 01.10.2013 г. да представлява неговите интереси пред трети лица. Съдът е приел, че свидетелски показания за установяване на уговорки между страните при заобикаляне на закона са допустими, но при съвкупната преценка на събраните доказателства е достигнал до извод, че твърденията на ищеца са останали недоказани. Според мотивите на въззивния съд, не са налице предпоставките на фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като не са въведени фактически твърдения за предаване на парични суми от ищците на ответното дружество, поради което е безпредметно да се обсъжда дали е налице основание за това имуществено разместване. При наличните данни, съдът приема, че събраните по делото доказателства не водят до безспорен извод за сключена продажба като обезпечение на кредитора по договор за заем, с оглед на което предявените искове са неоснователни.

При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на решението до касация поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като в случая въззивният съд е обсъдил всички релевантни за правния спор обстоятелства и въз основа на тях е приел, че не се доказва фактическия състав на чл.152 ЗЗД.

Даденото от съда разрешение на въпроса за допустимостта на свидетелските показания при предявен иск за нищожност на сключения договор поради уговаряне на начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона по чл.152 ЗЗД, се прилага трайно и последователно в практиката на Върховния касационен съд. Във връзка с правната възможност, при съвкупна преценка на събраните в хода на производство доказателства, съдът да прецени какви са били действителните отношения между страните, за да обоснове крайните си изводи, въззивният съд е приел, че липсват убедителни доказателства за предварителни уговорки, въз основа на които да се приемат за доказани по несъмнен начин изложените в исковата молба твърдения. Според мотивите на решението, възраженията в отговора на исковата молба и свидетелските показания не изключват наред с продажбата на имоти между страните да съществуват и други правоотошения за постигане на общи цели – напр. съвместна дейност /което се потвърждава от издаденото пълномощно в полза на продавача след приключване на нотариалната сделка/. Тези изводи са изцяло в съответствие с указанията в ППВС № 1/13.07.1953 г., да се изложат мотиви, които съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съдът по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Мотивите към съдебното решение трябва да отразява решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора, както е постановил и въззивният съд в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т.19, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд..

В случая, касаторът е изложил доводи за противоречие на правните изводи в решението със съдебната практика на ВКС, при преценката на съда за предоставената от купувача широка представителна власт на продавача след приключване на сделката и запазеното от него право на ползване на земеделската земя за срок от 6 години, като твърди, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По същност та обаче си тези оплаквания представляват доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, т.е. касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Въззивният съд е извършил собствена преценка на доказателствата по делото, въз основа на които следва да се установяват релевантните за спора факти и е приел, че не се доказва по несъмнен начин хипотезата на чл.152 ЗЗД, т.е. продажбата на имотите да е сключена като обезпечение и да има предварителна уговорка за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Изводите на съда са направени по вътрешно убеждение, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК.

Предвид изложените съображения, повдигнатият процесуалноправен въпрос „за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка“ не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а формалното позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да обоснове допускане на касационното обжалване.

От „ИНВЕСТ ЕСТЕЙТ“ ЕООД, представлявана от управителя Б. М. И., чрез адвокат Й. Д. от АК-Пловдив, са поискани разноски за адвокатско възнаграждение от 6000 лева с ДДС, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно договор за правна защита и съдействие от 14.02.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение