Определение № 42 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2788/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Д. К., прокурор в Апелативна прокуратура – Пловдив и на Р. С. Л. срещу решение № 260058 от 21.04.2021 г. по гр. дело № 60/2021 г. на ПАС /Пловдивски апелативен съд/, 2 - ри граждански състав. По касационната жалба на Д. К., прокурор в Апелативна прокуратура - Пловдив: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решението на ПАС в осъдителните му части – в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 260355 от 10.11.2020 г. по гр. дело № 2509/2019 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/, в частта, с която е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на Р. С. Л. сумата от 20000 лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу нея наказателно производство, прекратено с постановления съответно от 24.10.2014 г. на прокурор при Окръжна прокуратура, [населено място] и от 19.08.2016 г.на прокурор при Окръжна прокуратура, [населено място]. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът пространно възпроизвеждайки буквално части от касационната си жалба е развил оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, с оглед твърдението, че така определеното по размер обезщетение не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В тази връзка е поставил въпросите: „1/ относно определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение“; „2/ относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ“; „3/ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата“. Страната е изброила практика на ВКС – казуална и задължителна. Други доводи не са развити. В така изложеното приложение формулираните три въпроса / с еднакво съдържание/ не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд, при извършването на която се обосновават конкретни правни разрешения, обуславящи присъждането на обезщетение по чл. 52 ЗЗД. В цитираните по – горе текстове от приложението правни въпроси във връзка с тези разрешения не е поставен. Доводът, че съдът трябва да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, направен при позоваване на общите указания в задължителната съдебна практика, посочена от касатора не съставлява формулиране на правен въпрос, тъй като правният въпрос, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 се поставя въз основа на решаващи изводи на въззивния съд, а цитираните текстове не съдържат въпроси, формиран от такива изводи на съда. Пространното изложение буквално възпроизведено от касационната жалба, съдържащо оплаквания за неправилност на акта също не може да обоснове релевантност на въпросите, тъй като не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Липсва мотивирано приложение и на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК чрез обосноваване на отклонение на въззивния съд от разрешенията в съдебната практика, посочена от касатора. Общото изброяване на такава - казуална или задължителна не съставлява такова обосноваване, а е единствено твърдение на касатора за неустановено от него противоречие. Това, че съдилищата при различни фактически обстоятелства и при различно доказване на вредите присъждат различни обезщетения не означава, че те постановяват противоречиви съдебни актове по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Това основание е неприложимо, с оглед наличие на задължителна за съдилищата практика – т. 11 ППВС № 4/1968 г., с която са разяснени предпоставките и обстоятелствата, с които съдилищата следва да се съобразяват при присъждане на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД. Касаторът не е обосновал отклонение на въззивния съд от тази практика, поради което не е установил наличие на посоченото основание. Ето защо следва да се приеме, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази жалба. По касационната жалба на Р. С. Л.: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Предмет на жалбата е решението на ПАС в частта, с която предявеният от ищцата иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над присъдената сума от въззивния съд в размер на 20000 лв. до пълния предявен размер от 50000 лв., както и за претендираното от нея обезщетение за имуществени вреди в размер на 2000 лв., съставляващи адвокатско възнаграждение за адвокат С. К., сумата 1500 щ.долара, левова равностойност 2925 лв.– заплатен адвокатски хонорар на адвокат Н. Л. и сумата от 250400 лв., неполучени приходи от стопанска и управленска дейност за периода - 01.01.2011 г. - 01.01.2015 г. По допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Л. е направила кратко оплакване за неправилност на решението, за това че ПАС не бил направил задължителна преценка на обстоятелствата, които били от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, като за подробности в тази насока, страната е препратила към касационната жалба. Лаконично е заявено, че липсата на преценка била в противоречие с т. 11 ППВС № 4/1968 г. Жалбоподателката е заявила още, че с обжалваното решение, „правният въпрос от значение за изхода на делото, касаещ съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС“. Възпроизведени са части от решения на този съд. Под наслов - „Във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди“, страната е направила кратко оплакване за неправилност на решението относно приетото за недоказаност на заплатените адвокатски възнаграждения, като е посочила противоречие с ТР № 1/11.12.2018 г. на ОСГК на ВКС. Също така лаконично е направено кратко оплакване за неправилност и в частта на решението, с която, съдът е приел недоказаност на претенцията й за пропуснати ползи, като отново е сочено общо противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. След възпроизвеждане текста на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът Л. е поставила въпроса - “Имат ли характер на преки имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на чл. 2 ЗОДОВ заплатените от дадено лице адвокатски хонорари в полза на адвокати, представили му правна защита и съдействие в производства извън страната, първопричината за които е било образуваното срещу лицето наказателно производство в България, прекратено поради липса на данни за извършено престъпление и наложените в хода на същото мерки за процесуална принуда, обявяване за международно издирване и искане за екстрадиция?“. Други доводи не са развити. Касаторът Л. не е поставила правен въпрос в пункт І на изложението си, както и не е формулирала такъв в пункт ІІ на изложението си. И двете оплаквания, развити в т. 1 и т. 2 от изложението по пункт І третират приложението на принципа за справедливост при определяне размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Във връзка с така направеното общо оплакване следва да се има предвид изложеното вече в настоящите мотиви по предходната жалба на Д. К., прокурор в Апелативна прокуратура - Пловдив. В пункт ІІ, т. 1 и т. 2 от изложението, касаторът Л. също не е формулирала правен въпрос. Общото цитиране на противоречие с ТР № 1/2018 г. и ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС не е обосновано като конкретен довод за отклоняване на въззивния състав по тази практика, тъй като същият не е приемал, че такива разходи по принцип не се дължат, а е обосновал липсата на доказаност на тази претенция. Въпросът, поставен в т. 3 /единственият формулиран въпрос в изложението/ е заявен в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по което основание липсват каквито и да е било доводи на страната и то при наличие на противоречие със заявеното в пункт ІІ, т. 1 и т. 2 от изложението относно наличие на тълкувателни решения на ОСГК и на ОСГТК на ВКС относно дължимостта за платените адвокатски хонорари. Ето защо следва да се приеме, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази жалба. С оглед изложеното и при така представените приложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящата инстанция намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение