Определение № 60056 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Г. Д. Р. е обжалвал въззивното решение на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, четвърти състав, № 12323 от 16.11.2020г. по въззивно гражданско дело № 5802/2019г., в частта, с която е уважен предявеният срещу него установителен иск за собственост на Българската православна църква – Българска патриаршия с предмет движими вещи – църковни старини.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и че е необосновано. Съображенията на касатора са, че спорът да собствеността на вещите е разрешен с влязло в сила решение, чиято сила на пресъдено нещо е следвало да бъде зачетена; за да приеме, че претендираните вещи са църковни старини, апелативният съд е приложил неприложими материалноправни разпоредби; не са обсъдени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност и др.

Във връзка с тези доводи се поставят следните правни въпроси:

1.Следва ли въззивният съд да обсъди и се произнесе по всички заявени в жалбата доводи и възражения ?

Въпросът се обосновава със съображения, че въззивният съд неправилно не е уважил направеното възражение за придобивна давност на вещите в периода 2009 – 2014г., през което време владението е упражнявано от втория ответник по делото Държавна агенция „Архиви“, както и направеното възражение за придобивна давност преди изземването на вещите.

По този въпрос се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК като се сочи съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички доводи на въззивника и да обсъди всички събрани по делото доказателства.

Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа по следните правни въпроси:

1. Чия е доказателствената тежест в процеса за установяване правото на собственост?

2. Извадени ли са процесните вещи от гражданския оборот?

Ответникът Българската православна църква – Българска патриаршия е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси като се цитира съдебна практика на ВКС, в съответствие с приетото от апелативния съд в обжалваното решение. По основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа, че практиката е ясна, точна и непротиворечива по това кой следва да осъществи пълно и главно доказване както по установителния иск за собственост, така и по ревандикационния.

По основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

С въззивното решение, в обжалваната пред ВКС част, Софийският апелативен съд е потвърдил решението на Софийския градски съд № 6748 от 04.10.2019г. по гр.д.№16805/2015г., с което е прието за установено по иска, предявен срещу Г. Д. Р., че Българската православна църква - Българска патриаршия е собственик на следните движими вещи: 1/Църковна богослужебна книга с нотно писмо от ХІ-ХІІ век на гръцки език, върху пергамент за църковна служба, църковна поезия – два тома; 2/ Старогръцки ръкопис, писан върху пергамент от Византийската епоха Х-ХІ век; 3/Апокрифен ръкопис от ХVІІ-ХVІІІ век с църковни молитви на османо-турски и гръцки език; 4/Тетрадка с ръкопис, успоредна на гръцки и български писмовник, с музикални знаци и църковни текстове от първата половина на ХІХ век, вероятна на Н. Р.; 5/ Листа с ръкописни текстове на гръцки език с неизяснено съдържание – 16 броя; 6/ Отделни листа от богослужебни книги на църковнославянски език – 23 броя; 7/ Лист с автограф върху книгата „П.“ – псалтикия от Х. З. З. от С.; 8/ Писмо от монах С. до отец Н. от 1864 г. – един лист; 9/ Писмо от монахиня хаджи М. от С. до отец Н. от 1864 г. – един лист; 10/ Подписка І към богослужебна книга І от Й. Р. за минаването на руските войски през С. през 1829 г. – един лист; 11/ Бележка от монах Й. І Р. І за гоненията на християните по време на патриарх Г.и за нападението на турците над Р. манастир – 10.04.1802 г.; 12/ Бележка от неизвестен автор за идването в С. на турския везир на 27.04.1788 г. – един лист; 13/ Подпис на босманския митрополит С. от 1796 г. – един лист; 14/ Клетва срещу кражба от митрополит С. от 1784 – един лист; 15/ Приписка с подписа на митрополит С. от 1798 г. – един лист.

За да потвърди първоинстанционното решение, Софийският апелативен съд е приел следното: Понятието „църковни старини“е дефинирано в Наредба за църковните старини в Царството, одобрена от Св. Синод през 1937г. В нея като църковни старини се определят всички подвижни и неподвижни паметници на църковното минало, в това число ръкописи и старопечатни богослужебни и други книги, църковно – исторически документи, свързани с миналото на православната църква или на християнската църква въобще (чл. 2; издаването на такава наредба е предвидено и в чл. 58, т. 33 от действащия Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия вр. чл. 10, ал. 2, изр. 2 от Закона за вероизповеданията. Всички църковни старини, употребявани или пазени в православните храмове и църковни учреждения, се смятат за църковна, а не лична собственост и отчуждаването им е забранено (чл. 3 НЦС). Запазването на църковните старини се осъществява чрез органите на Църковния историко-археологически музей / ЦИАМ /(чл. 1 и 8 НЦС), който е учреден при Св. Синод и дейността му е регламентирана в Правилник, утвърден от Св. Синод и одобрен от Министерството на народното просвещение. Начините за попълване на музейния фонд са регламентирани в § 14 от Правилника: „1) чрез прибиране на принадлежащи на Българската православна църква, излезли от употребление църковни старини и документи, находящи се в подведомствени на църквата учреждения и институти, и 2) чрез подаръци“. По решение на Св. Синод лица, работещи в музея се командироват и имат „дълг и право“ да събират материали срещу разписки за музея (§ 49). Това правомощие кореспондира на правомощието на органите на църковния музей да прибират старини (чл. 6 НЦС). Опазването на паметниците на културата – движими и недвижими старини - легално е уредено и в Закона за старините от 1911г., обн. ДВ, бр.87/18.02.1911г. (чл. 1 и 2). В закона е предвидено и задължение за предаване на намерени старини. По настоящото дело според Софийския апелативен съд, ищецът Българската православна църква – Българска патриаршия е доказала придобиване на вещите на посоченото в исковата молба основание – по силата на закона поради естеството на вещите - свързани с богослужение и най-общо с дейността на църквата, като е без значение за принадлежността им в кое конкретно църковно учреждение са използвани и намерени. Решаващо за извода за принадлежността на вещите към патримониума на ищеца, е именно предназначението на вещите и възлагането от страна на Църквата на праводателя на ответника да събира старини, извършвано основно през 40 –те години на миналия век. Същевременно по делото не е проведено насрещно доказване, че тези вещи са придобити от Д. Р., праводател на ответника Г. Д. Р., в резултат от негова друга дейност, извън тази като служител на ЦИАМ - не е доказано извършването на друга правнорегламентирана дейност, при която Д. Р. (дори и кореспондент и редактор на вестници) е могъл да придобие валидно правото на собственост върху вещите с характер на църковни старини, които могат да бъдат само църковна собственост. Отразяването във връзка с оценката и заплащане за предаване на вещите през 1983г., че същите са били собственост на Д. Р. не отговаря на действителното положение като извън предмета на настоящото дело е дали вещите са били отнети (с насилие и заплахи) или са били предадени доброволно. Възражението на придобивна давност на ответника е прието за неоснователно, тъй като вещите са били извадени от гражданския до 2009г., а в периода то 2009 до 2014г. когато е регламентирана колекционерската дейност на физическите лица не е упражнявана постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително фактическата власт с намерение за своене на вещите.

При тези мотиви няма основание да се приеме, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за цялостно обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните. Съдът е разгледал възражението на ответника за придобивна давност на процесните вещи – църковни старини, проследил е цялостно действащата правна уредба и е достигнал до аргументиран извод, че те са били извън гражданския оборот, както и че праводателят на ищеца Д. Р. ги е съхранявал не като придобити лично от него, а в качеството му на църковен служител. Обосновани са и изводи за предпоставките за придобивна давност и отсъствие на фактическа власт за периода, за който е било възможно вещите да станат частна собственост при променената законодателна уредба. Ето защо по процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди всички възражения и доводите на страните, не е нарушена практиката на ВКС и не е налице основанието за допускане на касационното обжалване на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, което се поддържа от касатора.

Правният въпрос: Чия е доказателствената тежест в процеса за установяване правото на собственост? не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото по него съществува последователна и непротиворечива практика, и тя е, че по положителните установителни искове за собственост, какъвто е настоящият иск, ищецът трябва да докаже придобиването на собствеността на посоченото в исковата молба основание, а ответникът трябва да докаже правоизключващите си възражения по общото правило на чл. 154 ал.1 ГПК. От тази съдебна практика апелативният съд не се е отклонил като е изследвал както придобиването на вещите от Българската православна църква, така и възражението на ответника за придобиването им по давност. Ето защо по този въпрос няма основание за допускане на касационното обжалване нито по чл. 280 ал.3 ГПК, на което се позовава касаторът, нито по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.

Въпросът дали са извадени процесните вещи от гражданския оборот не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване, защото е въпрос по съществото на спора, който е относим към правилността на решението. Според приетото в ТР 1/2010г. на ВКС, ОСГК и ТК правният въпрос трябва да е принципен и свързан с тълкуване на конкретна правна норма, без да е свързан с правилността на изводите на съда, защото неговата решаваща дейност не се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, а на ответника на основание чл. 78 ал.3 ГПК следва да се присъдят поисканите с отговора на исковата молба разноски, доказани с договора за правна помощ от 15.02.2021г.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение