Определение № 1042 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1069/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “КЛ Трейдинг” ЕООД, [населено място] срещу решение № 8 от 31.01.2024 г. по в. т. д. № 251/2023 г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 298 от 02.10.2023 г. по т. д. № 568/2021 г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от дружеството-касатор: главни искове срещу ответника А. В. Х. от [населено място] – иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 84 099.40 лв., заплатена по договор за доставка на пшеница от 17.08.2021г., представляваща стойността на неизпълнената част от доставката и иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 25 900.60 лв. – обезщетение за неизпълнение на същия договор; евентуален иск с правно основание чл. 21, ал. 2 ЗЗД срещу ответника „Одисей Грейн“ ЕООД, [населено място] за сумата 110 000 лв., представляваща обезщетение за неправомерно упражнено право на задържане на 195.58 тона пшеница в размер на пазарната стойност на пшеницата, определена на база 555 лева за тон. Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно в атакуваната му част. Изразява несъгласие с извода, че ответникът А. Х. е изпълнил задължението си за предаване на стоката, предмет на договора за доставка по фактура № 208 от 17.08.2021г. (592.880 тона пшеница), поради което за дружеството-купувач не е възникнало право да развали този договор и да иска връщане на цената, платена за недоставената част от зърното, както и да иска обезщетение за неизпълнението му. Счита, че въззивният съд неоснователно е преценил за осъществени предпоставките на чл. 24, ал. 2 ЗЗД за индивидуализиране на вещите, определени по своя род, като е приел, че в случая индивидуализирането на процесното количество пшеница е извършено с предаването му за съхранение в склада на ответника „Одисей Грейн“ ЕООД, без да съобрази липсата на постигнато между страните по договора за доставка съгласие за отделяне и за предаване на закупеното зърно, замествайки волята им с уговорки, които те са имали по предходни сделки. С оглед на това, касаторът поддържа, че задължението за предаване на стоката не е изпълнено, което му дава право да иска разваляне на договора със съответните последици. В касационната жалба е релевирано оплакване и срещу извода, че не е доказан размерът на предявения срещу ответника „Одисей Грейн“ ЕООД евентуален иск по чл. 21, ал. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неправомерно упражнено право на задържане на останалата в склада му част от пшеницата, която е закупил от ответника А. Х.. Според касатора, въззивният съд неоснователно е счел, че е следвало да бъдат ангажирани доказателства за установяване пазарната стойност на задържаното количество зърно, без да вземе предвид постигнатото от страните съгласие относно пазарната стойност на пшеницата, което изключва необходимостта от доказването на същата. Касаторът преценява като неправилно и становището на решаващия състав за извършено извънсъдебно прихващане на неговото задължение да достави на „Одисей Грейн“ ЕООД пшеницата, закупена с фактура № 114 от 14.09.2018 г., със задължението на това дружество да му предаде задържаното количество пшеница 195.58 тона. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1.1. Следва ли съдът да определи волята на страните, като се позове на изявената от страните воля (не на предполагаемата), като спазва критериите за тълкуване на договорите, заложени в чл. 20 ЗЗД; 1.2. При тълкуване на клаузите на договора следва ли съдът да преценява дали волеизявленията на страните се покриват за съществените елементи от съдържанието на сключения договор; 1.3. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, за да определи предмета на договора и да определи действителната воля на страните; 2.1. Наличието на стока в склад на продавача или на трето лице обективират ли съгласие на двете страни за индивидуализиране на стоката и доказват ли постигнато съгласие за покупко-продажба на индивидуално определена вещ; 2.2. Необходимо ли е изявление на продавача за индивидуализиране на продаваната стока, която е родово определена по своя характер, това изявление необходимо ли е да достигне до купувача, съответно необходимо ли е да бъде изразено съгласие за това от купувача; 2.3. Ако стоката е предоставена на трето лице, както приема съдът, необходимо ли е съгласието за това на купувача и как следва да бъде изразено съгласието; 2.4. Следва ли от изявленията на страните по договора да се направи несъмнен извод, че волеизявленията на страните съвпадат по отношение на съществените условия на договора – стока, цена, доставка, начин на доставяне; 3.1. Може ли на основание чл. 103 ЗЗД да се извърши прихващане на спорно задължение; 3.2. При неправомерно упражнено право на задържане може ли да се извърши прихващане на задължение за получаване на определена вещ; 3.3. При предявен насрещен иск за вземане, което подлежи на самостоятелно доказване в процеса и при оспорване от страна на ищеца по насрещния иск на вземането, може ли съдът да приеме, че е налице извънсъдебно прихващане на това вземане; 3.4. Липсата на спор между страните по делото относно цената на стоката основание ли е за съда да приеме за безспорно това обстоятелство; 3.5. Процесуално нарушение ли е от страна на съда, след направено изрично искане за допускане на експертиза по делото, да не отдели спорното от безспорното между страните и на базата на техните изявления да прецени да допусне или да не допусне експертиза; 3.6. Може ли процесуалните пропуски на съда да отдели спорното от безспорното да бъдат вменявани като пропуски на страната да проведе пълно и главно доказване на претенцията си“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС касаторът посочва, съответно: решение № 56 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 5040/2015 г. на IV г. о., решение № 56 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 1726/2020 г. на IV г. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о. и решение № 140 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2601/2019 г. на I т. о. (за въпросите по т. 1); решение № 237 от 11.01.2019 г. по т. д. № 2687/2017 г. на I т. о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на I т. о., решение № 103 от 11.07.20143 г. по т. д. № 2334/2013 г. на II т. о., решение № 47 от 08.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на II т. о. и др. (за въпросите по т. 2). Във връзка с всички останали въпроси не е посочена практика на ВКС. Освен по поставените въпроси, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, без да излага конкретни доводи в тази насока. Ответниците по касация – А. В. Х. от [населено място] и „Одисей Грейн“ ЕООД, [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмени отговори, съответно от 25.04.2024г. и от 02.05.2024 г. Претендират присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за установено, че: Между ищеца “КЛ Трейдинг” ЕООД и ответника А. В. Х. е сключен устен договор за продажба и доставка на 592.880 тона пшеница на цена от 430 лв. за тон, за което е издадена фактура № 208 от 17.08.2021 г. на стойност 254 938.40 лв.; Продажната цена за посоченото количество пшеница е заплатена от ищцовото дружество изцяло, по банков път, на две вноски – на 18.08.2021 г. и на 20.08.2021 г.; Купувачът “КЛ Трейдинг” ЕООД е получил от склад на ответника „Одисей грейн“ ЕООД част от закупената пшеница – 397.30 тона, като останалите 195.58 тона не е получил поради противопоставено му и упражнено от страна на дружеството право на задържане, обосновано с това, че ищецът му дължи 200 тона пшеница по сключената между тях сделка за покупко-продажба по фактура № 117 от 14.09.2018 г., за която е заплатил договорената цена 68 000 лв.; Ответникът А. В. Х. е оставил за съхранение в склад на ответника „Одисей Грейн“ ЕООД 892.880 тона пшеница; Между двамата ответници е сключен договор за покупко-продажба на част от същата пшеница в размер на 300 тона, за което е издадена фактура № 207 от 02.08.2021 г.; Цялото продадено от А. Х. количество пшеница от 300 тона е предадено на купувача по тази сделка „Одисей грейн“ ЕООД с приемо-предавателен протокол от 26.07.2021 г., прието е от него и е извозено в друга складова база; В собствения на ответника „Одисей грейн“ ЕООД склад са останали 592.880 тона пшеница за съхранение, за което ответникът А. В. Х. му е заплатил сумата 10 671.84 лв. по издадената за това фактура № 2866 от 23.08.2021 г. При тази фактическа обстановка, решаващият състав е преценил за неоснователни предявените от “КЛ Трейдинг” ЕООД срещу ответника А. В. Х. главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 82 ЗЗД. Приел е, че не е налице неизпълнение на задължението на посочения ответник, продавач по договора за продажба на 592.880 тона пшеница, да предаде на ищеца част от закупеното зърно – 195.58 тона, поради което не е налице основание за частично разваляне на този договор и такова не е настъпило с получаването на препис от исковата молба от ответника А. В. Х., респ. за ищеца не е възникнало правото да иска възстановяване на цената на непредаденото количество пшеница и заплащане на обезщетение за вреди от това неизпълнение. С оглед изложеното от самия ищец в обстоятелствената част на исковата молба, че е получил от склад на ответника „Одисей грейн“ ЕООД 397.30 тона пшеница, знаейки от предни доставки, че продавачът по неговата сделка – ответникът А. В. Х. – съхранява свое зърно точно там, решаващият състав е приел, че още към момента на сключване на устния договор и издаване на фактурата ищецът е бил напълно наясно, че продадената му стока – 592.880 тона пшеница – се намира и следва да бъде взета от него именно от склада на „Одисей грейн“ ЕООД, поради което, без да търси допълнителни уточнения от продавача, директно е отишъл в този склад и е започнал да извозва това останало, и на практика отделено, количество пшеница. Съдебният състав е счел, че закупеното от ищеца количество пшеница е било индивидуализирано с предаването му за съхранение в склада на ответника „Одисей грейн“ ЕООД, доколкото е налице пълно съвпадение между оставеното за съхранение и продаденото количество пшеница, както и че е било налице знание у ищеца откъде точно следва да вземе същото, което се установява от предприетите от него самия действия – отиване в този склад и получаване на част от закупеното зърно. Въззивният съд не е споделил твърдението на ищеца “КЛ Трейдинг” ЕООД, че към момента на сключване на договора между него и ответника А. В. Х. в склада на ответника „Одисей грейн“ ЕООД е било съхранявано количество от 892.880 тона, поради което продадените му 592.880 тона е следвало да бъдат отделени по взаимно съгласие на страните. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установено, че сделката между двамата ответници за продажба на 300 тона пшеница предхожда сделката между ищеца и ответника А. В. Х., както и че още преди тя да бъде сключена тези продадени 300 тона са били извозени от склада на ответника „Одисей грейн“ ЕООД, като в него са останали единствено 592.880 тона, предмет на сделката между ищеца и ответника А. В. Х.. Като неоснователни са преценени и доводите във въззивната жалба, основани на разпоредбите на чл. 320 и чл. 324 ТЗ, за липса на уведомяване на купувача за мястото на предаване на пшеницата и за това, че същата не е прегледана от купувача. Въззивният съд е взел предвид твърдението на ищеца, че не е уговорено конкретно място на доставката, като от факта, че той сам е отишъл в склада на ответника „Одисей грейн“ ЕООД да вземе стоката по сключената с ответника А. В. Х. сделка, е стигнал до извода за знание у същия, че това е мястото, където тя ще му бъде предадена. Неоснователността на другото възражение на ищеца – че не бил прегледал пшеницата, е аргументирана от решаващия състав с обстоятелството, че от обособеното количество пшеница в склада на „Одисей грейн“ ЕООД същият е взел 2/3, като няма данни да е направил възражения или по някакъв начин да е изразил несъгласие с качеството на получената стока, съответно някой да му е попречил да прегледа цялото предназначено за него количество. По тези съображения съдът е преценил, че в случая вещта е била индивидуализирана по първия от посочените в чл. 24, ал. 2 от ЗЗД начини, а именно – по съгласие на страните по договора, от който момент е настъпило вещното действие на договора, т. е. собствеността е преминала към ищеца-купувач, което сочи на пълно изпълнение на договора от страна на ответника А. В. Х. и води до извода, че същият не може да бъде развален и съответно не са налице предпоставките за присъждане и на обезщетение за вреди. С оглед извода за неоснователност на главните искове, въззивният съд е разгледал и предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 21, ал. 2 ЗЗД срещу ответника „Одисей Грейн“ ЕООД за сумата 110 000 лв. – обезщетение за неправомерно упражнено право на задържане на 195.58 тона пшеница. Макар да е споделил становището на ищеца, че не са налице предпоставките на чл. 315 ТЗ и упражненото от ответното дружество право на задържане е неправомерно, решаващият състав е счел иска за неоснователен, тъй като не са ангажирани каквито и да било доказателства за два от елементите на фактическия състав на посочената разпоредба, а именно – за настъпване на имуществените вреди и за техния размер. Във връзка с твърдението на въззивника, че е налице признание относно пазарната стойност на пшеницата към месец декември 2021 г. и поради това не се налага ангажирането на други доказателства, е приел, че този факт, сам по себе си, не установява нито настъпването на вредите, нито евентуално техния действителен размер. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на евентуалния иск по чл. 21, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е посочил извънсъдебното прихващане на задължението на ищеца “КЛ Трейдинг” ЕООД да предаде на ответника „Одисей Грейн“ ЕООД 200 тона пшеница по фактура № 117 от 14.09.2018 г. с неговото задължение да предаде на ищеца 200 това пшеница, предоставена за съхранение в собствената му база, което прихващане е извършено с отправеното от ответника „Одисей Грейн“ ЕООД до ищеца “КЛ Трейдинг” ЕООД уведомление преди завеждане на настоящото дело. Въз основа на събраните в процеса доказателства е направил извод, че към момента на отправяне на изявлението са съществували две насрещни, изискуеми, еднородни и ликвидни – установени по основание и размер вземания за заместими вещи – пшеница, поради което е настъпил погасителният ефект на прихващането до размера на по-малкото от тях, а именно това на ищеца към ответника за предаване на 195.58 тона пшеница. С оглед извършеното прихващане, което е начин за погасяване на задължения чрез изпълнение, съдебният състав е приел, че за ищеца няма как да са настъпили вреди, които да подлежат на обезвреда. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на поставените въпроси (с изключение на един от тях ) не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По-конкретно: Въпросите по т. 1, касаещи тълкуването на договора, са ирелевантни за изхода на делото поради факта, че в случая такова тълкуване изобщо не е извършвано, тъй като между ищеца “КЛ Трейдинг” ЕООД и ответника А. В. Х. не е сключен писмен договор за продажбата на процесното количество пшеница. Съдът е приел, че правоотношението между тях е възникнало от устен договор, във връзка с който е издадена фактура № 208 от 17.08.2021г. Следователно, поради липсата на изрични писмени уговорки между страните, липсва и предмет на тълкуване. По отношение на въпросите по т. 2 отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че тези въпроси са изцяло относими към правилността на извода на въззивния съд, че закупената от ищеца пшеница е индивидуализирана и следователно собствеността върху нея е прехвърлена, т. е. относими са към правилността на въззивния акт, проверката на която, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е основание за касационно обжалване, но не и за допускането му. Отделно от това, въпросите не съответстват и на изложените в решението мотиви, тъй като: в него не е прието, че е „постигнато съгласие за покупко-продажба на индивидуално определена вещ“ (въпрос 2.1.); съдът е преценявал дали пшеницата е индивидуализирана, а не необходимостта от изрично изявление на продавача за индивидуализирането й, което да достигне до купувача (въпрос 2.2.), нито дали е необходимо съгласие на купувача стоката да бъде предоставена в склад на трето лице (въпрос 2.3.); не е обсъждан, тъй като не е бил спорен, също и въпросът налице ли е съвпадане на волеизявленията на страните „по отношение на съществените условия на договора – стока, цена, доставка, начин на доставяне“ (въпрос 2.4.). Освен, че нямат обуславящ за изхода на делото характер, за въпросите по т. 2 не е доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената от касатора практика на ВКС касае напълно различни от тях въпроси, а именно – за приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗД (решение № 237 от 11.01.2019 г. по т. д. № 2687/2017 г. на I т. о.); за доказателственото значение на фактурата, не съдържаща задължителните реквизити, за наличието на сключен договор за продажба (решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на I т. о.); за значението на осчетоводяването на фактурите, в т. ч. и неподписаните фактури, в дневниците за покупки по ЗДДС, както и на упражняването на право на приспадане на данъчен кредит по същите като признание на задължението за плащане на цените на тези доставки (решение № 103 от 11.07.20143 г. по т. д. № 2334/2013 г. на II т. о. и решение № 47 от 08.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на II т. о.). Въпросите по т. 3 (с изключение на въпрос № 3.2.) също не могат да бъдат преценени като значими за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 3.1. съдържа становището на самия касатор, че извършеното от ответника „Одисей Грейн“ ЕООД прихващане е със „спорно задължение“, което, обаче не съответства на мотивите на акта. Точно обратното, въззивният съд е приел, че прихванатите задължения са изискуеми, еднородни и ликвидни, като е изложил подробни съображения за съществуването на задължение на ищеца към посочения ответник по продажбата на пшеница, обективирана във фактура № 117 от 14.09.2018 г. Въпроси № 3.3. - № 3.6. са изцяло относими към правилността на обжалваното решение – същите представляват по естеството си оплакване за допуснати процесуални нарушения и отразяват несъгласието на касатора с направените от съда правни изводи. Единственият релевантен за изхода на спора в случая е въпросът за това, може ли да се извърши прихващане с вещ, по отношение на която неправомерно е упражнено право на задържане (въпрос № 3.2.). По отношение на него обаче не е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е посочена конкретна съдебна практика. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото не подлежи на обсъждане поради това, че е заявено бланкетно – с посочване на законовата разпоредба, без да е обосновано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Предвид бланкетното му заявяване, не следва да бъде обсъждано и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация А. В. Х. следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 3 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 65865 от 24.04.2024 г. Искането на ответника „Одисей Грейн“ ЕООД за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК