Определение № 18 от 18.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2053/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор при Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 920/24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 5186/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6185/21.08.2019 г. по гр.д. № 16146/2018 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България иск е осъдена да заплати И. С. В. сумата 10 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение по чл. 149, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2 НК и чл. 157, ал. 2, вр. ал. 1, пр.1, ал. 2 НК в хода на ДП № 741/2010 г. по описа на 4 РУП СДВР, пр.пр. № НСН 272/2013 г. по описа на Софийска районна прокуратура, по което обвинение ищецът е признат за невиновен и оправдан по НОХД № 3616/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от 04.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и е отхвърлен иска за разликата над сумата 10 000 лева до предявения размер от 150 000 лева като неоснователен и са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата И. С. В. в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. И. С. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: За да потвърди решението въззивният съд е изложил, че не е спорно между страните, че действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинение срещу И. С. В. за извършено престъпление от общ характер са незаконни, доколкото същия е бил оправдан с влязло в законна сила присъда, спорен е единствено размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че в процесния случай се претендира обезщетение за претърпени вреди от повдигане на обвинение срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер, по което е било оправдано, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи – прокуратура. Обезщетението, което пострадалото лице може да претендира, обхваща всички преки и непосредствени вреди, които са последица от увреждането. На първо място от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. В конкретния случай на И. С. В. е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за неговото извършване е предвидено наказание лишаване от свобода от пет до дванадесет години лишаване от свобода. Въззивният съд е изложил аргументи, че от голямо значение за определяне на обезщетението е периода, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда /прокуратурата/, който в процесния случай възлиза на 7 г. и 9 месеца, което обосновава и извода, че производството не е приключило в „разумен срок”. Съобразил е обстоятелството, че въпреки тежестта на повдигнатото обвинение на ищеца е определена една от най-леките мерки за процесуална принуда – „парична гаранция“, която е била в размер на едва 200лв, като същата не е свързана с ограничаване личността на привлеченото към наказателна отговорност лице, а считано от 07.11.2013 г. прокуратурата е отменила наложената мярка за неотклонение. Освен това съдът е изложил, че не без значение е обстоятелството че, още първоинстанционният съд е постановил оправдателна присъда, която е била потвърдена по реда на инстанционния контрол. Относно вредите съдът е посочил, че е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищецът е бил силно притеснен от повдигнатите му обвинение и от начина, по който неговите близки ще възприемат това. Бил сринат психически от това, че повдигат обвинение на възрастен човек за извършено сексуално посегателство срещу малки деца. По време на наказателното производство се проявило и онкологично заболяване и се е наложило провеждането на операция, което допълнително влошило емоционалното състояние на пострадалия. При тези данни съдът е приел, че решението на първостепенния съд, че предявеният иск е частично основателен, справедливото обезщетение се равнява на 10 000 лв., а за разликата искът следва се отхвърли е правилно. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС и 2. „как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 740/ 31.05.2004 г. по гр.д. № 72/2003 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 408/01.11.2012 г. по гр.д. № 1704/2011 г. на ВКС, ІV г. о. Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Въпросите отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществява претендираното допълнително основание. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вр. с чл. 52 ЗЗД, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетението по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Посочил е, че периода в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт възлиза на 7 г. и 9 месеца, което далеч не може да се определи като разумен срок. Въпреки тежестта на повдигнатото обвинение на ищеца по чл. 149, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2 НК и чл. 157, ал. 2, вр. ал. 1, пр.1, ал. 2 НК е определена една от най-леките мерки за процесуална принуда – „парична гаранция“, при това в размер на 200 лв., която в последствие е била отменена. Въпреки, че делото е приключило с оправдателна присъда, която е била потвърдена ищецът е бил силно притеснен от повдигнатите му обвинение и от начина, по който неговите близки ще възприемат това. Бил сринат психически от това, че повдигат обвинение на възрастен човек за извършено сексуално посегателство срещу малки деца. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. По изложените съображения касационното обжалване на решението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение