Определение № 3932 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 229/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на В. И. Т. – К. срещу решение № 161 от 13.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 241/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 123 от 15.05.2025 г., постановено по гр. д. № 521/2024 г. по описа на Окръжен съд - Сливен. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от В. И. Т. – К. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 18 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищцата вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от ответника обвинение, във връзка с което наказателното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, ведно със законната лихва от 10.07.2024 г. до окончателното плащане на главницата. В останалата част до пълния претендиран размер на обезщетението от 60 000 лв. искът е отхвърлен.

Касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението, а касационната жалба на В. И. Т. – К. е срещу отхвърлителната част на решението за разликата над присъдените ѝ 15 000 лв. до претендираните 60 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди.

Жалбоподателите се позовават на основанията за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, като във връзка с присъденото обезщетение за неимуществени вреди навеждат доводи, че въззивният съд не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД. Касаторите поддържат оплакване, че при определянето на размера на дължимото обезщетение въззивният съд не е обсъдил и преценил всички твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства досежно обстоятелствата, обуславящи претърпените от ищцата неимуществени вреди. Касаторът – Прокуратура на Република България счита определеното обезщетение за необосновано завишено, а касаторът В. И. Т. – К. - за необосновано занижено. По отношение на иска за имуществени вреди, Прокуратурата поддържа оплакване, че адвокатското възнаграждение на адв. Н., осъществила процесуалното представителство на ищцата в наказателното производство, чието обезщетяване се претендира, било заплатено от трето лице, поради което не било дължимо на ищцата. Допълнително релевира довод, че същото било прекомерно високо, с оглед действително извършените правни и фактически действия по защита на интересите на ищцата, поради което се иска намаляването му.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Прокуратурата срещу подадената от В. И. Т. – К. касационна жалба, в който се навеждат твърдения, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а по същество, че подадената жалба е неоснователна.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с две жалби, депозирани срещу първоинстанционното решение, с което частично е уважен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с който се претендира присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. и имуществени вреди – 18 000 лв., претърпени от ищцата вследствие на повдигнати и поддържани от ответника Прокуратура на Република България незаконни обвинения. От представената по делото преписка по ДП № 162ИП/2018 г. по описа на ОД МВР - Сливен, съдът е установил, че след сигнал на дружеството „Черноморски фураж“ АД, където ищцата работела от 2015 г., на 28.09.2018 г. било образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 201 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, във връзка с което ищцата е била привлечена като обвиняема за длъжностно присвояване на чужди движими вещи-зърно на стойност 123 423, 71 лева, като ѝ била определена мярка за неотклонение „подписка“. Въз основа на внесен в РС – Сливен обвинителен акт било образувано НОХД № 869/2021 г., като в рамките на проведеното на 02.02.2022 г. разпоредително заседание поради множество съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт делото било върнато на Прокуратурата. Съдът е констатирал, че определението на РС - Сливен за връщане на делото било обжалвано от защитата и от прокуратурата, като с определение по ВЧНД № 120/2022 г. ОС - Сливен приел протеста на прокурора за неоснователен, а частната жалба на защитата с твърдения за наличието на допълнителни, извън кръга на описаните в първоинстанционния акт, съществени процесуални нарушения – за основателна. Съдът е посочил, че след връщане на делото с постановление от 31.08.2022 г. производството е било прекратено частично по отношение обвинението по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201 във вр. с чл. 26 НК, поради недоказаност, като мотивите на постановлението били коригирани в полза на защитата след съответното им обжалване. Въззивният съд е констатирал, че видно от материалите в преписката на 26.01.2024 г. разследването отново е било предявено на обвиняемата, като на 14.03.2024 г. с постановление на наблюдаващия прокурор наказателното производство е било прекратено, като съдът е констатирал, че след обжалване на постановлението, основанията за прекратяване на наказателното производство били променени в насока, че ищцата не е извършила престъпление. Постановлението за прекратяване на това основание е влязло в сила на 10.07.2024 г.

Въз основа на приетата фактическа обстановка, съдът е приел за установено основанието за присъждане на обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ в полза на ищцата, настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия на ответника, изразяващи се в първоначално и повторно повдигане на обвинения спрямо нея за тежки умишлени престъпления, за които впоследствие е прието, че тя не е извършила. Приел е, че от събраните по делото доказателства – свидетелски показания и експертно заключение, ценени поотделно и в съвкупност, е установено, че за един продължителен период от четири години и девет месеца ищцата е била в постоянен стрес, изпитвала силни страхове и притеснения, че може да влезе в затвора без да е виновна, което довело и до физиологични промени - нарушения в съня и концентрацията, както и до затваряне и изолиране от социални контакти извън семейството. По отношение на свидетелските показания, дадени от майката и съпругът на ищцата, съдът е посочил, че въпреки че изхождат от близки на ищцата, те отразяват личните им възприятия, които са в съответствие и с останалите доказателства по делото, поради което няма основание да не бъдат кредитирани. Във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди съдът се е позовал и на представените по делото амбулаторен лист от 02.07.2019 г., издаден от доктор-психиатър, служебна бележка от психолог от 03.09.2019 г., както и заключението на вещото лице по приетата психологична експертиза, кредитирана като подробна, логически и професионално обоснована, според които във връзка с повдигнатите обвинения ищцата е преживяла силен психо-емоционален стрес, свързан със силни душевни страдания, изразили се в нервно напрежение, импулсивност, емоционални изблици, отчаяние, тъга, много силна тревожност от психическа страна, а от физическа – постоянна умора, разстройство на апетита, безсъние, мускулни спазми и болки в тялото. Допълнил е, че се установява, че в резултат на незаконосъобразните обвинения ищцата се чувствала унижена, накърнени били достойнството и репутацията ѝ, а дисциплинарното ѝ уволнение още повече засилило страховете ѝ, включително относно бъдещето на децата ѝ, за които нямало да може да се грижи, ако влезе в затвора. В този смисъл съдът е отхвърлил възраженията на Прокуратурата за недоказаност на действително претърпените вреди, доколкото е приел, че както разпитаните свидетели, така и вещото лице установяват промените в личността и живота на ищцата преди и след повдигнатото обвинение. По отношение на размера на дължимото обезщетение въззивният състав е взел предвид следните обстоятелства: към момента на привличането й като обвиняема през 2019 г. ищцата е била на 28 години, с чисто съдебно минало, със свое семейство с едно дете, а второто й дете е родено по време на висящото наказателно производство; последното е продължило за период от около пет години, като повдигнатите обвинения са били за тежки умишлени престъпления от общ характер, наказуеми с лишаване от свобода, свързани с работата на ищцата, което е довело до злепоставянето ѝ пред колегите. Посочил е, че въпреки тази констатация, по делото липсват данни хората от близкия роднински, професионален и социален кръг на ищцата да са променили по отрицателен начин отношението си към нея след повдигане на обвиненията и по време на тяхната висящност. Констатирал е, че по време на наказателното преследване спрямо ищцата е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, и въпреки, че в нарушение на закона тази мярка е била търпяна неправомерно от ищцата повече от три години след изтичане на законовия срок, липсват данни за драстични промени в живота ѝ в резултат на взетата мярка, доколкото същата не е променила начина на живот на ищцата, не е повлияла върху отношенията в семейството ѝ и не е препятствала възможността ѝ за полагане на труд. Решаващият състав е отчел личностовите характеристики на ищцата, като от свидетелските показания на съпруга ѝ и от експертното заключение е направил извод, че тя е силна и волева личност, която не е позволила влошаване на отношенията в семейството и към момента на провеждане на изследването към 2025 г. е преодоляла претърпения във връзка с обвиненията стрес. Посочил е още, че въпреки че за период от около два месеца, включително след повдигане на първото обвинение, ищцата е била консултирана от психиатър, липсват данни за трайно психическо заболяване или за дълбока депресия в резултат на обвинението, нито пък за други усложнения или получени заболявания в тази връзка. В заключение, като е отчел и икономическата конюнктура в страната за периода 2019-2024 г., въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 15 000 лв. отговаря на принципа на справедливостта и е съобразен с конкретните факти по делото и с предназначението на обезщетението да поправи претърпените вреди от незаконното преследване без да доведе до неоснователно обогатяване. Предвид този извод въззивният състав е приел, че за разликата над тази сума до предявения размер от 60 000 лв. искът е неоснователен. За начална дата, от която е дължимо обезщетението, е приел датата на влизане в сила на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, за което се е позовал на т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г.

По отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие в наказателното производство, въззивният съд е приел за основателно възражението на Прокуратурата, че първата инстанция не е зачела своевременно направените с отговора на исковата молба възражения за недължимост, поради това, че разходът не е за сметка на ищцата, както и за прекомерност на заплатения хонорар. От представената по делото фактура съдът е установил, че задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение за правна помощ и съдействие по НОХД № 869/2021 г. е именно на ищцата, независимо че като наредител в преводното нареждане е отбелязано друго лице /баща на ищцата/. Отбелязал е, че доколкото изрично е посочено, че плащането погасява именно задължението на ищцата по процесната фактура, то възражението на Прокуратурата, че разходът не е за нейна сметка, поради което не подлежи на възстановяване, е неоснователен, като отношенията между ищцата и действителния наредител на парите са ирелевантни за спорния въпрос. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за прекомерност. За да достигне до този извод, въззивният състав е приел, че адвокат Н. е осъществила действията по защитата реално, в цялост и ефективно, като именно нейните жалби по отношение на допуснатите от Прокуратурата пропуски и неточности при първото повдигане на обвинението и впоследствие прекратяване на наказателното производство са били уважени от съда. Посочил е, че с последователните си професионални действия ангажираният от ищцата адвокат като защитник, считано от упълномощаването ѝ до приключването на наказателното производство през м. 07.2024 г., значително е допринесла за благоприятния изход на делото. В заключение е приел, че предвид тежестта на обвиненията, обема, вида и качеството на оказаната правна помощ не са налице обстоятелства, които да дадат основание за намаляване на размера на платеното за защита на ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 18 000 лв. с ДДС, поради което искът за обезщетяването на този разход е основателен в пълен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратура на Република България се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“.

2. „Представлява ли имуществена вреда за ищцата-подсъдима по НОХД № 869/2021 г. на РС - Сливен, платено от трето лице адвокатско възнаграждение за защитата ѝ при липса на твърдения и доказателства за договореност между третото лице и ищцата относно задължение на последната по облигационно правоотношение с третото лице?“.

3. „Може ли в искови производства по чл. 2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се разглежда възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, претендирано като имуществена вреда от ищцата-подсъдима по НОХД №869/2021 г. на РС – Сливен?“.

4. „Дължи ли въззивният съд обсъждане становището на въззивния прокурор?“.

5. „Съставлява ли необсъждането съществено процесуално нарушение?“.

6. „Следва ли да се прилага преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК при производствата по ЗОДОВ предвид факта, че страна е Прокуратурата, а тя се представлява от прокурори от различни инстанции?“.

В подаденото от Прокуратурата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК допълнително изложение на основанията за допускане касационно обжалване също се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани и следните допълнителни въпроси:

7. „За задължението на въззивната инстанция за обсъждане на всички доводи и възражения, които имат значение за делото.“.

8. „Налице ли е причинна връзка между заплатения адвокатски хонорар и воденото наказателно производство, в случай че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер и дължи ли се този хонорар в пълен размер?“.

9. „Кои са критериите, които съдът преценява, за да направи извода, че обемът на адвокатската защита е съответен на заплатения хонорар, и дали този обем следва да се съизмерява единствено с резултата по делото, включително и с факта дали защитата е осъществявана за цялото наказателно производство /за всички инстанции/ или само за част от него?“.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е цитирана и представена съдебна практика на ВКС, с която според касатора са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения по поставените въпроси.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. И. Т. – К. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, във връзка с които е посочена и конкретна съдебна практика, с която според касатора въпросите са били разрешени в противоречие:

1. „Кои са обективно съществуващите в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД в светлината на критериите на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и как точно се отнасят те към определения от въззивния съд размер на обезщетението?“.

2. „Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими към правния спор доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“.

Имайки предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните:

По въпросите, поставени в изложението на Прокуратура на Република България:

Първият въпрос за прилагането на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД е относим към решаващите изводи на съда, но не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика по тях, включително и посочената от касатора. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е изведено, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н.

Видно от мотивите на обжалваното решение, при определянето на обезщетението въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъпленията, за които са били повдигнати обвиненията срещу ищцата, наложената ѝ мярка за процесуална принуда, търпяна неправомерно над законоустановения срок, характерът и интензитетът на преживените от нея негативни емоционални преживявания както в личен план, с оглед семейното ѝ положение на млада майка на две деца, така и с оглед професионалното ѝ развитие и кариера. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил икономическите условия в процесния период. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Втората група въпроси – от четвърти до седми – касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, доводи и възражения на страните, като изложи собствени мотиви, отразяващи преценката му с оглед пределите на въззивното обжалване. Въпросът е обусловил дейността на въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение, но отново не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната в изложението. В нея безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В конкретния случай, въззивният съд е изпълнил задължението си – в мотивите се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, налице е произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които страните са обосновали своите искания – размерът на обезщетението да бъде завишен, респ. намален. Противно на твърденията на касатора-ответник въззивният съд е обсъдил възраженията на прокурора, обективирани в подаденото в съдебно заседание становище. Съдът е изложил мотиви както по отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, така и по отношение на обезщетението за имуществени вреди. Касаторът не сочи кое конкретно възражение не е разгледал въззивният съд, като в този смисъл оплакването му е бланкетно. Поради изложеното, въззивният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. цитираната от касатора.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. В тълкувателното решение е разяснено също, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението не се съдържа подобна аргументация, а единствено твърдение, че поставените въпроси имат значение за развитието на правото без допълнителни пояснения. Предвид наличието на множество съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 266, ал. 1 ГПК, както и по въпроса за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено в хода на наказателното производство адвокатско възнаграждение, при последващ иск по ЗОДОВ, то не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последната група въпроси – втори, трети, осми и девети – са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че доколкото в НПК не е уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, по отношение на което наказателното производство е прекратено, тези разноски могат да се претендират като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. В този случай ответникът може да възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, като в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В конкретния случай не се установява въззивната инстанция да се е отклонила от тези разрешения, доколкото е приела, че възражението за прекомерност е надлежно въведено и го е разгледала. Изложила е ясни мотиви защо счита, че същото е неоснователно, като е отчела правната и фактическа сложност на делото, действително извършените от процесуалния представител действия и съответно значението им за благоприятния изход на производството за ищцата. Изложил е изрични мотиви и по отношение на възражението на ответника за недължимост на обезщетението поради разминаване между наредител и задължено лице в представеното преводно нареждане. Доколкото във връзка с тези въпроси не е посочена друга съдебна практика, с която касаторът намира противоречие на изводите на въззивния съд, то не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпросите, поставени в изложението на В. И. Т. – К.:

Доколкото въпросите, преповтарят вече разгледаните във връзка с изложението на касационната жалба на Прокуратурата на РБ, то към тях е относимо гореизложеното в тази връзка – по въпрос № 1 и от № 4 до № 7. Допълнително следва да се посочи, че видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика, като е изложил подробно и последователно правните се изводи, основани на фактическите му констатации и събрания доказателствен материал, и в отговор на наведените от страните твърдения и възражения във връзка с размера на определеното обезщетение. Взети са предвид всички обективно съществуващи релевантни факти и обстоятелства във връзка с наказателното преследване – обвинения за две тежки престъпления, свързани с работата на ищцата, разумните срокове на наказателното преследване, взетата най-лека мярка за неотклонение, която не се е отразила върху начина на живот на ищцата, психо-емоционалното състояние на ищцата - понесените негативни емоции, напрежение, стрес и страх от влизане в затвора, втората бременност, която е протекла по време на наказателното производство, страхът, че, ако влезе в затвора, тя няма да може да се грижи за децата си - претеснения довели до консултация с психолог и д-р - психиатър, но въпреки това е посочил, че от събраните доказателства е установено, че ищцата е продължила да получава подкрепата на близките си, характерът и интензитета на преживените от нея негативни емоционални състояния, които обаче не надвишават презюмираните и обичайните за подобна ситуация. В този смисъл съдът изрично е посочил кои вреди са в причинна връзка с наказателното преследване и за кои такава не е била доказана в хода на процеса. Несъгласието на касатора с преценката на съда на всяко едно от обстоятелствата и конкретното му отражение върху размера на обезщетението, както и твърденията за евентуално допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с анализа на доказателствата и в частност приетото по делото експертно заключение, са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, подлежащи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид съобразяване на въззивното решение с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В заключение: касационното обжалване не следва да бъде допуснато по нито една от касационните жалби, поради липсата на сочените в тях основания за допускане на касационен контрол по поставените от касаторите въпроси.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение