Определение № 3265 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3496/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 6605 от 20.12.2023г. по гр.д. № 10138/2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20117167 от 17.05.2021г. по гр.д. №18205/2019г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено следното: 1/ признато е за установено по отношение на Ж. П. Д., че С. К. Б. е собственик на основание договор за покупко-продажба, за който е съставен нотариален акт №84, том LLLXI, н.д. №31510/1997г., на самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*.* по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], район П.,[жк], ет.3, ап.8, разположен в сграда 1 с идентификатор *.*.*, с предназначение на обекта - жилище, апартамент, с площ от 66,23 кв.м., ведно с прилежащите части: избено помещение №6 и 4,20% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, като на основание чл.108 от ЗС е осъден Ж. П. Д. да предаде на С. К. Б. владението на горепосочения имот; 2/ отхвърлен е предявения от Ж. П. Д. срещу С. К. Б. насрещен положителен установителен иск за признаване за установено, че Ж. П. Д. е собственик въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност на горепосочения апартамент; 3/ отхвърлено е направеното от Ж. П. Д. против С. К. Б. възражение за упражняване на право на задържане върху имота до заплащане на подобренията в него за сумата от 776 лева, представляващи разходи за поставяне в кухнята на ламиниран паркет и боядисване, извършени през месец септември 2015г. С решение № 2813 от 14.05.2024г. Софийски градски съд е оставил без уважение искането на Ж. П. Д. за допълване на решението чрез произнасяне по възражението за право на задържане за разликата над 776 лв. до 11 030лв. Касационни жалби са подадени от Ж. Д. чрез пълномощника адв. Ч. както срещу решението от 20.12.2023г., така и срещу решението от 14.05.2024г., постановено по реда на чл. 250 ГПК. В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Ответникът по касационните жалби С. К. Б. чрез пълномощника си адв. П. взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и са допустими. Спорът е по чл. 108 ЗС относно апартамент в [населено място]. Предявен е насрещен иск за установяване правото на собственост на ответника на основание придобивна давност, текла от 2000г. Предявено е от ответника и възражение за право на задържане до заплащане на подобрения. Безспорни между страните са следните обстоятелства: ищецът С. Б. е придобил правото на собственост върху жилището с договор за покупко-продажба, сключен под формата на нотариален акт от 1997г.; считано от 1999г. ищецът живее на съпружески начала с майката на ответника; от 2000г. до 2018г. ответникът живее в имота със съгласието на ищеца; през 2018г. ищецът е поискал от ответника да му върне имота. Спорът е концентриран върху основателността на направеното от ответника възражение, че е придобил правото на собственост на основание изтекла в негова полза придобивна давност, което право е предмет и на насрещния иск. Съдът е приел, че ответникът е установил фактическа власт върху имота през 2000г. когато е бил допуснат в него със съгласието на ищеца. С оглед на това е счел, че са създадени отношения по договор за заем за послужване и ответникът е имал качеството на държател, а не на владелец. За да придобие по давност правото на собственост държателят, който не е владелец, следва да превърне с едностранни действия държането във владение посредством действия, с които по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на собственика. Именно това е спорно между страните - дали ответникът е манифестирал по отношение на ищеца отричане на собствеността му и намерение да свои имота. Като такова действие ответникът сочи, че през 2007г. е сменил ключалката на входната врата и по този начин е демонстрирал намерението си да свои имота. Разпитаните свидетели К. Б. К., Б. Д. М. и Л. И. Б. сочат, че в края на 2006г. ответникът сменил входната врата и бравата на жилището. Според съда този факт сам по себе си не може да установи манифестиране на намерение за своене. Свидетелите заявяват, че ответникът е изгонил майка си и ищеца от жилището, но в тази част показанията им представляват пресъздаване на предадена от самия ответник информация, а не на пряко възприети от тях факти. Това се опровергава от показанията на свидетелите М. С. Б., М. Г. Д. и С. П. Д., според които след 2007г. ищецът е живял в жилището и е имал свободен достъп до него. Между ищеца и ответника е имало пререкания от битов характер, но не се установяват действия, с които по несъмнен и категоричен начин ответникът да е манифестирал отричане на собствеността на ищеца и намерение да свои имота към сочения период 2007г.-2017г. По признание на ищеца това се е случило през 2018г., но оттогава до датата на подаване на исковата молба 28.03.2019г. не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на придобивната давност. Тук съдът е съобразил и установеното от писмените доказателства, че ответникът не е заплащал данъците и режийните разноски за имота, а същите са плащани от ищеца. Не се установява случай на недопускане на ищеца до имота от ответника. Сменянето на входната врата не води до такъв извод, доколкото същото представлява обикновена поддръжка на имота. Съдът е изтъкнал, че за придобиване на имота по давност не е достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира плодовете от него, а е нужно намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта.Тези действия следва да са достигнали до знанието на собственика. По тези съображения въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал намерението му свои имота да е било обективирано чрез извършване на действия, които сочат на отричане на чуждите права. Затова не се осъществил фактическият състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС. Предвид приетото за безспорно обстоятелство, че ответникът държи имота, то предявеният иск по чл.108 от ЗС е основателен, а предявената насрещна претенция подлежи на отхвърляне. По възражението за подобрения и право на задържане съдът е приел, че правилото на чл.72, ал.1 ЗС дава право на добросъвестния владелец да претендира за извършените подобрения сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тях, като според ал.3 на същата разпоредба има право да задържи имота до заплащане на подобренията. С оглед задължителните указания, дадени с т. 1 ППВС № 6/1974 г. право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот притежава само владелецът, но не и държателят на имота. В случая е прието, че ответникът по предявения ревандикационен иск е държател, а не владелец на имота и затова възражението за подобрения и право на задържане е неоснователно. След постановяване на решението ответникът Ж. Д. е поискал допълването му чрез произнасяне по възражението за право на задържане до заплащане на подобренията за сумата над 776лв. до пълния предявен размер от 11 030лв. С решението от 14.05.2024г. съдът е отхвърлил това искане. Приел е, че след уточняване на претенцията за право на задържане и подобрения ответникът е заявил такива на стойност 11 030лв.; съдът е приел за разглеждане претенция за 11 000лв. Впоследствие е установено, че така заявените подобрения са предмет на отделен иск, предявен по гр.д. № 21019/2019 г. на СРС, производството по който е спряно до приключване на спора за собственост по настоящето дело. След запознаване с исковата молба по това дело първоинстанционният съд е изменил по реда на чл. 253 ГПК определението си за приемане на претенцията за подобрения като е приел единствено тези на стойност 776 лв. (които не са предявени с исковата молба по посоченото дело) и не е приел възражението за горницата над 10 224 лв. (за подобрения, които са предмет на горепосочената искова молба). Въззивният съд е посочил, че в този случай не се дължи диспозитив за прекратяване, понеже неприетото възражение не е ставало никога предмет на делото. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: По касационната жалба срещу основното решение. На първо място се иска допускане на касационно обжалване по въпроси относно приложението на института на придобивната давност: следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи имота за себе си да доведе тази промяна до знанието на собственика; налице ли са действия, които са от такъв характер, че недвусмислено демонстрират такава промяна спрямо всички, включително собственика, когато са доведени до неговото знание. Тези въпроси несъмнено са от значение за изхода на спора и са разрешени от въззивния съд, но разрешаването им не е в отклонение от практиката на Върховния касационен съд, а в съответствие с нея. Поради това липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираното от касатора Решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр.д. № 436/2014 г. на І г.о. акцентира върху това, че не е достатъчно държателят да реши да започне да свои имота; владението не може да бъде скрито и затова трябва промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственикът да узнае, че неговото владение е отблъснато. Именно в същата насока са и мотивите на решаващия съд, който е приел, че такива действия не са доказани преди 2018г. и конкретно, че смяната на входната врата и на бравата сами по себе си не представляват такива действия, още повече след като е ясно, че ищецът е продължил да има ключ и достъп до имота. В същия смисъл относно необходимостта от предприемане на едностранни действия, с които от по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си е и Решение № 115 от 28.11.2016г. по гр.д. № 977/2016г. на ІІ г.о. Видно, че въпросът е провокиран от поддържаните от касатора оплаквания, че съдът неправилно не е ценил смяната на входната брава като акт на демонстриране на намерение за своене. Правилността на този конкретен извод не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, но дадените от съда разрешения са в пълен синхрон с посочената практика. На второ място се поставят процесуални въпроси: длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи; задължен ли въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните; ако съдът не се произнесе по релевиран довод или възражение на страната, необходимо ли е да се допълва решението по реда на чл.250 ГПК. Въпросите са обосновани с твърдения, че съдът не се произнесъл по възраженията за пристрастност на свидетелката М. Д., както и че липсва мотивирано произнасяне по възражението за упражняване право на задържане над сумата от 776 лева до пълния предявен размер. Вярно е, че по първите два въпроса е формирана константна практика на Върховния касационен съд, както твърди и касатора, израз на която са приложените Решение № 217 от 08.01.2019г. по гр.д.№1961/2018г. на ІІІ г.о., Решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2150/2017г. на ІV г.о. и решение № 45 от 06.04.2017г. по гр.д. № 3343/2016г. на І г.о. Въззивният съд не се отклонил от това свое задължение и не е допуснал противоречие с практиката. Съдът е изложил свои мотиви по доводите и възраженията на страните. По отношение на свидетелката М. Д. липсват нарочни съображения защо съдът й дава вяра, но е видно, че той е ценил изнесеното от нея в частта му, която съвпада с посоченото от други свидетели. Свидетелката е майка на ответника по иска (касатор) и живее на съпружески начала с ищеца, така че тя е в близки отношения и с двете страни, има преки наблюдения за отношенията около апартамента, пряк участник е в тях и показанията й не могат да бъдат игнорирани само с позоваване на чл.172 ГПК. Те следва да бъдат преценявани с оглед на всички останали доказателства, както е постъпил и въззивния съд. Що се отнася до произнасянето по възражението за право на задържане съдът се е произнесъл в размера, който е приет за разглеждане от първата инстанция и излагане на мотиви по неприета част не дължи. Третата група правни въпроси на жалбоподателя са за задължението на въззивния съд при преценка на гласните доказателства да изложи мотиви защо дава вяра на показанията на заинтересовани свидетели пред тези на незаинтересовани свидетели. Въпросът отново е обоснован с оплаквания, касаещи възприемането на показанията на М. Д. и на М. Б. - бивша съпруга на касатора, без да е взета предвид тяхната пристрастност. Както вече бе посочено, съдът не е приел безкритично изнесеното от тях, а го е съпоставил с показанията на другите свидетели. За свидетелката Б. също следва да се вземе предвид, че тя е живяла в имота до 2008г. по време на брака си с касатора и има непосредствени впечатления за начина, по който тя и съпруга й са били допуснати в имота (според нея „като на гости“). Не са непосредствени впечатленията на ответниковите свидетели и поради това съдът е приел, че те пресъздават разказаното им от ответника. По този начин съдът не е допуснал противоречие с решение № 159 от 22.02.2016г. по т.д. № 1871/2014г. на ІІ т.о., което изисква мотивирана преценка на показанията на свидетелите. На следващо място се поставя процесуалният въпрос: нормите на чл. 2 и чл. 5 ГПК, тълкувани в светлината на чл. 6, §1 от КЗПЧОС, налагат ли задължение на съда, да не основава съдебното решение на показанията на заинтересован свидетел, когато е отрекъл правото на другата страна по спора да основава тезата си на аналогично доказателствено средство. Жалбоподателят счита, че по този въпрос няма произнасяне в практиката на ВКС и затова сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази въпрос тангира с предходните два и при наличието на трайна практика на Върховния касационен съд, включително посочена от жалбоподателя, то допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е изключено. Отделно, както бе посочено, решението не е основано само на показанията на заинтересован свидетел, а и не е ясно какво „аналогично доказателствено средство“, което не е допуснато, има предвид касатора във въпроса. На последно място в изложението са поставени въпроси, които се отнасят до решението по чл. 250 ГПК. Същите въпроси са формулирани и в изложението към жалбата срещу това решение. Поради това те няма да бъдат разглеждани тук, защото не са релевантни към изхода на спора, разгледан с въззивното решение от 20.12.2023г. По касационната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК. Претендира се допускане на касационно обжалване по въпросите: 1/Дължи ли въззивният съд произнасяне по пълния размер на направено в първоинстанционното производство възражение за упражняване право на задържане до заплащане стойност на подобрения по предявен иск за собственост, при условие че искът за собственост срещу лицето, направило възражението, не е бил уважен и поради това възражението не е било разглеждано от първоинстанционния съд, както и при положение, че в първоинстанационното производство не е постановяван акт, с който производството по пълния размер на възражението да е прекратявано; 2/ допустимо ли е едновременно предявяване на вземането за подобрения с отделен иск и под формата на възражение срещу предявен иск за собственост и налице ли е задължение на съда за спиране на производството по иска за собственост до приключване на спора по иска за заплащане на подобренията поради акцесорното значение на възражението за упражняване право на задържане. Твърди се, че липса практика на Върховния касационен съд по тези въпроси и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Първият въпрос не обосновава достъп до касационен контрол, защото не е определящ за изхода на производството по допълване. След отмяната на първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен иска по чл. 108 ЗС и не е разгледано възражението за право на задържане до заплащане на подобренията, въззивният съд, като е уважил ревандикационния иск, е поставил за разглеждане възражението за право на задържане и го е отхвърлил в целия му приет за разглеждане размер. Поради това, тъй като е липсвал предмет, по който не се е произнесъл, е оставено без уважение искането за допълване на решението. Ако ответникът по ревандикационния иск е считал, че неправилно не е прието за разглеждане възражението за право на задържане за пълния размер на подобренията, е следвало да защити правата си своевременно по време на първоинстанционното производство, но не и чрез искане за допълване на въззивното решение чрез произнасяне по размер, който не е приет за разглеждане. Вторият въпрос въобще не е разглеждан от съда, не е от значение за изхода на спора и също не запълва общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. При приемане на претенцията за подобрения е установено, че е предявен отделен иск за подобрения от ответника по ревандикационния иск спрямо ищеца и производството по този иск е спряно до разрешаване на преюдициалния спор за собствеността, разглеждан по настоящето дело. Въпрос за спиране на производството по спора за собственост до приключване на този за подобренията не е повдиган по делото и такова основание за спиране не е възникнало. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационен контрол и по тази жалба. Ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение за отговори срещу двете касационни жалби в размер на 1673лв. за първата жалба и 750лв. за втората или общо 2423лв., които има право да получи от касатора. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.