Определение № 50502 от 31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1942/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ПО ИНВЕСТ“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу решение № 17 от 25. 02. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 1 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен съд въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 306 от 30. 09. 2021 г., постановено от Окръжен съд - Бургас по т.д. № 446 по описа на съда за 2020 г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Полимери Инвест“ АД - в несъстоятелност, ЕИК:[ЕИК] искове за обявяването на нищожността (поради симулация и противоречие със закона) на апорт, вписан в търговския регистър под № 20110907113940 на 07. 09. 2011 г., а в СВ-Несебър - на 24. 11. 2017 г., в частта, с която ищецът е внесъл в капитала на ответника 32 броя недвижими имоти, индивидуализирани в диспозитива на първоинстанционното решение, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, както и че е очевидно неправилно. Като възпроизвежда част от решаващите изводи на въззивния съд касаторът излага, че с исковата молба е поискано да бъдат допуснати свидетели, с чиито показания да се установят спорните факти относно учредения апорт, взетите решения и вписване на апортната вноска; С доклада по делото Окръжен съд -Бургас е оставил доказателствените искания на ищеца без уважение; В проведеното открито съдебно заседание на 09. 09. 2021 г. процесуалния представител на ищеца отново е поискал допускане на експертизи, както и на свидетели за доказване на спорни факти по делото; Съдът е отхвърлил доказателствените искания, поради настъпила преклузия и неотносимост към спора; Доказателствените искания са направени още с исковата молба, в съдебно заседание с оглед твърденията на ответната страна, процесуалния представител на ищеца е поискал повторно допускането им; Съдът в нарушение на материалния закон и процесуалните правила не е допуснал същите; Във въззивната жалба е оспорено постановеното решение на ОС – Бургас; Посочено е, че не са допуснати всички доказателствени искания; В обжалваното решение на Апелативен съд - Бургас съдът е посочил, че „всички останали факти и обстоятелства, с които ищецът обосновава тезата си в писмени защити и във въззивната жалба, са заявени несвоевременно, преклудирани са и съдът не ги обсъжда“; От представените по делото документи е видно, че ищцовата страна своевременно е заявявала исканията си за събиране на доказателства за доказване на заявената теза; С определението по чл. 146 ГПК съдът не е допуснал поисканите с исковата молба доказателствени искания, без да посочи причина затова, като впоследствие в съдебно заседание посочва, че са преклудирани; Ищецът повторно е поискал събиране на доказателства чрез експертиза и свидетелски показания и пред въззивния съд, но същия е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, без да разгледа възраженията на въззивника и да отчете, че не е била настъпила преклузия към момента на отправеното към съда искане; Неправилно и първоинстанционния, и въззивния съд са отсъдили, че е настъпила преклузия; Въззивният съд в нарушение на чл. 266, ал. 3, чл. 147, ал. 1, чл. 195 и чл. 194 от ГПК е отказал да допусне исканата от страната експертиза, поради настъпила преклузия, както и по отношение на събиране на гласни доказателства, свързани с доказване симулативността на извършения апорт; Съдът неправилно е приложил материалния закон като е тълкувал погрешно представеното по делото доказателство за симулативност на апорта, а именно приетото като „обратно писмо“ „начало на писмено доказателство“; В съдебната практика се прави, разграничение между т.нар. „обратно писмо“ и „начало на писмено доказателство“; За „обратното писмо“ се приема, че разкрива съдържанието на един прикрит договор, съдържа волеизявлението на всички страни по прикрития договор и служи за пълно разкриване на симулацията, поради което свидетелските показания са недопустими; За „начало на писмено доказателство“ се приема документ, изходящ от една от страните по делото или пък удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна, в който случай, за да се постигне пълно доказване на симулацията, се допускат свидетелски показания; Когато документът е едностранен, какъвто е настоящия случай и разкрива само волеизявлението на една от страните, то той служи за начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК и в този случай е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетели; В случая не е направено разграничение нито от първоинстанционния съд, нито от въззивния съд, дали представената декларация разкрива напълно прикритото съглашение или е само начало на писмено доказателство, а оттук и дали свидетелските показания са допустими, или не; Тези същностни различия в съдържанието на двата документа обуславят и различното им доказателствено значение - докато обратното писмо доказва директно симулативността на атакуваната сделка, без да са необходими други доказателства, наличието на непълен обратен документ по делото е само предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК недопустимост на свидетелските показания; Според изричната разпоредба на чл. 165, ал. 2 от ГПК, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими, ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация; На следващо място, ако се приеме, че представеният по делото документ е „обратно писмо“, а не „начало на писмено доказателство“, то трябва да се има предвид, че когато е издадено едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ съставлява „обратно писмо“; С него симулацията се разкрива пълно и ако документът е истински, той е достатъчно доказателство за уважаване на иска; В тази връзка, за да се третира изявлението като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност; Едностранно съставеният документ от страната по сделката, в случая апорта, на която привидността се противопоставя, е обратно писмо и пълно доказателство за симулативността на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят; Въпросът за действителността на валидно дадено съгласие за извършване на апорта е от съществено значение, тъй като в случаите, когато вносител е юридическо лице, волята му се изразява от неговия органен представител; Само когато органният представител на юридическо лице - вносител не е изразил валидна воля за внасяне /апортиране/ на една вещ в търговското дружество, е налице липса на съгласие и това е основание за нищожност на апорта по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД; Изискванията относно вземането на решение на общото събрание на юридическо лице за разпореждането с недвижими имоти са израз на необходимостта да бъдат защитени интересите на юридическото лице срещу вредоносни за юридическото лице действия на неговия органен представител; В случая макар да има такова решение, същото е оборено от издаденото обратно писмо. /В този смисъл решение № 49 от 09. 04. 2015 г. по гр.д. № 6787/2014 г., Г.К., II г.о. на ВКС/; В практиката на ВКС се намира, че при липса на воля на вносителя, собственик на апортираната вещ, за внасянето ѝ в капитала на търговското дружество, апортът би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД; В този смисъл е задължителната практика на ВКС, например решение № 141 от 04. 06. 2012 г. по т.д. № 829 от 2010 г. и решение № 20 от 04. 06. 2012 г. по т.д. № 1084 от 2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, постановени по реда на чл. 290 от ГПК; Когато вносител на непаричната вноска е юридическо лице /ЮЛ/, волята на това ЮЛ се изразява от неговия органен представител; Само когато органният представител на ЮЛ - вносител не е изразил воля за внасяне /апортиране/ на една вещ в търговското дружество е налице липса на съгласие и това е основание за нищожност на апорта по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Иска се отмяна на въззивното решение и по същество уважаване на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски за всички инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че произнасянето на съда се отнася до съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който има отношения към правилността на решението и разрешаването му може да се отрази на изхода на спора, а именно: Съществен материалноправен въпрос относно факта: 1. Дали наличието на писмено доказателство, съдържащо признание на една от страните по сделката, е начало на писмено доказателство и прави свидетелските показания допустими на основание чл. 165, ал. 2 от ГПК?; 2. Дали документ, който изхожда само от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо и с него да се докаже симулация? Съществен процесуалноправен въпрос относно: 3. Налице ли е преклузия на доказателствено искане - допускане на свидетели, направено още с исковата молба и потвърдено отново в първото съдебно заседание и длъжен ли е въззивният съд да уважи направените с въззивната жалба доказателствени искания, когато първоинстанционния съд ги е отхвърлил като преклудирани, макар и заявени своевременно? 4. Следва ли въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните? 5. Налице ли е допускане от въззивния съд на основополагащи за производството процесуални правила, извън формирането на вътрешно убеждение, гарантиращо обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните при решаване на правния спор? Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК): 1. По първия поставен въпрос е налице следното: Съгласно решение № 544 от 06. 01. 2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г. на II ГО, ГК на ВКС, свидетелските показания са допустими тогава, когато една от страните по сделката се домогва да докаже привидността на отразеното в акта, обективиращ сделката съгласие, относно нейния характер, вид и последици, като тази допустимост законът, в разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, обвързва с наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна по сделката, които правят вероятно твърдението за привидност; Тогава, когато писменото доказателство съдържа волеизявлението на всички страни по прикритата сделка, то това писмено доказателство се нарича „обратно писмо“ и служи за пълното разкриване както на симулативната сделка, така и на действителните правоотношения между страните; Когато обаче обратното писмо съдържа волеизявлението само на една от страните по прикритата сделка, то това писмено доказателство представлява начало на писмено доказателство, по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК и в този случай доказването на действителните правоотношения между страните е допустимо чрез свидетелски показания, като доказателствено средство; Съгласно решение № 464 от 16. 06. 2010 г. по гр.д. №1069/2009 г., Първо ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, свидетелските показания са допустими тогава, когато страната, която твърди симулация на сделката представи т.нар. начало на писмено доказателство; Обратният документ, който разкрива съдържанието на един прикрит договор може да съдържа всички елементи от съдържанието на договора и тогава той служи за пълно разкриване на симулацията; Възможно е обаче документът да е едностранен и да разкрива само волеизявлението на една от страните; Тогава той ще служи само като начало на писмено доказателство и в този случай е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетели; Като не е направил разграничение дали представената декларация разкрива напълно прикритото съглашение или е само начало на писмено доказателство, а оттук и дали свидетелските показания са допустими или не, въззивният съд е постановил решение в противоречие с практиката на ВКС; В противоречие на цитираните решения Апелативен съд - Бургас е приел, че представената декларация от 10. 08. 2012 г. не се явява „обратно писмо“; Дискусионно е дали представената декларация удостоверява единствено авторството на изявленията, направени в нея, тъй като няма достоверна дата и не може да се противопостави на третите лица и от него авторът му не може да черпи благоприятни за себе си последици; 2. По втория поставен въпрос е налице следното: Съгласно решение № 484 от 11. 06. 2010 г. по гр.д. №375/2010 г. на Четвърто ГО на ВКС, когато е издадено едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ представлява обратно писмо; За да се третира документа като обратно писмо, не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва привидността; В противоречие на цитираното решение АС - Бургас е приел, че представената декларация не се явява „обратно писмо“, тъй като удостоверява единствено авторството на изявленията, направени в нея; 3. По третия поставен въпрос е налице следното: Съгласно Решение № 74 от 25. 07. 2019 г. по гр.д. №2999/2018 г. на Четвърто ГО на ВКС, не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото доказателства за установяване на съществуващи и известни ѝ обстоятелства, когато те са надлежно въведени по-късно с оглед на защита срещу направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и на представени по-късно от нея доказателства; Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, вкл. поради липса на доклад, непълен и неточен доклад, не са посочени от страните или макар и посочени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първа инстанция, допустимо е доказателствените искания да се направят с въззивната жалба или отговора към нея; В противоречие с това решение въззивният съд е посочил, че „всички останали факти и обстоятелства, с които ищецът обосновава тезата си в писмени защити и във въззивната жалба, са заявени несвоевременно, преклудирани са и съдът не ги обсъжда.“; 4. По четвъртия поставен въпрос е налице следното: В решение № 69/13. 05. 2019 г. по гр.д. №3436/2018 г., I-во ГО на ВКС съдът е посочил, че за да формира вътрешното си убеждение, като признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и доводите на страните, които имат значение за решението по делото; При формиране на фактически и правни изводи съдът се ръководи от правилата на чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, като преценява всички доказателства и доводи на страните; Непосредствената цел на въззивното производство е повторното решаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; В настоящият случай съдът е тълкувал събраните доказателства превратно, като не е приел за установено и доказано в производството наличието на основание за признаване на иска въз основа на представените доказателства. Не е допуснал и събиране на допълнителни доказателства, въпреки наличие на предпоставките за това. Твърди се и че обжалваното решение е очевидно неправилно (основание по чл. 280, ал.2 от ГПК): 5. Петият поставен въпрос е по отношение на очевидната неправилност на обжалваното решение, при което на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение подлежи на допускане на касационно обжалване. Излага се, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, тъй като е постановен при прилагане на закон в неговия обратен, противоположен смисъл; (Един съдебен акт би бил очевидно неправилен, когато „неправилността се извлича и корелира с допуснати от съда нарушения само на относима и приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални, правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти (явна необоснованост), имащи за резултат прилагане на закона (в широк смисъл) в неговия несъществуващ, в т.ч. противоположен или отменен смисъл (определение № 140 от 20. 03. 2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 726/2018 г., Първо т.о., ТК и определение № 127 от 16. 03. 2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 866/2018 г., IV г. о., ГК); В определение № 16 от 14. 01. 2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2732/2018 г., I т.о., ТК, се приема, че „очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Твърди се също, че решаването на съществените материално и процесуално-правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а обжалваното решение е постановено изцяло в противоречие на горепосоченото, както по отношение на материалното, така и на процесуалното право. Ответникът по касация и третото лице помагач на негова страна в производството оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират касационната жалба за неоснователна, ответникът претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касатора искове въззивният съд, като е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от своите мотиви към обжалваното решение, че: Апортът не е нищожен поради липса на съгласие и поради нарушение на закона на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД; Твърди се липса на съгласие на апортиращото дружество; Съгласието дружеството-ищец да направи непарична вноска в капитала на дружеството-ответник е изразено от неговия изпълнителен директор, който по силата на закона и устава го представлява пред третите лица; При дадено съгласие на органния представител на дружеството, решение на ОС или на СД не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството - ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Съгласието е изразено с декларация на изпълнителния директор Б. на основание чл. 73, ал. 1 ТЗ от 01. 09. 2011 г. с нотариална заверка на подписа; Твърдяната симулативност на този едностранен акт не е доказана в процеса от страната, която я твърди - ищеца. Представената декларация от 10. 08. 2012 г. не се явява „обратно писмо“ по смисъла, който влага в това понятие правната доктрина и съдебната практика. Най-често обратно писмо се съставя с цел разкриване на симулация при двустранните сделки; Подписва се от двете насрещни страни и по този начин се удостоверяват техните действителни намерения при сключване на сделката; Дискусионно е дали към едно едностранно волеизявление, като обсъжданата декларация по чл. 73, ал. 1 ТЗ, което самостоятелно не поражда, изменя или прекратява права и задължения, могат да се отнесат правилата за привидните (симулативни) сделки с оглед разпоредбата на чл. 44 ЗЗД; Ако се приеме, че такова едностранно волеизявление може да бъде нищожно като симулативно, то за да бъде разкрита привидността му, е необходимо изявлението на автора на волеизявлението, което цели разкриване на симулацията, да има достоверна дата, чрез която да става несъмнено каква е била действителната воля към момента на симулативното изявление; При липса на достоверна дата изявлението, озаглавено „обратно писмо“, не може да бъде противопоставено на третите лица и от него авторът му не може да черпи благоприятни за себе си последици; Следователно няма основания за извод, че липсва съгласие на органния представител, дадено с декларация по чл. 73, ал. 1 ТЗ, а оттам - че липсва съгласие за апорта като сделка; Заявеният с декларацията от 10. 08. 2012 г. „отказ от изразеното съгласие“ не е произвел правно действие, тъй като към този момент апортът е бил вписан в търговския регистър; Въпросът дали за процесния апорт е взето решение от СД, е без значение за действителността му; Вярно е, че съгласно чл. 236, ал. 1 ТЗ уставът може да предвижда, че определени сделки ще се сключват само след предварително разрешение на НС, респ. на СД; Когато това правило е нарушено и сделка от този вид е сключена без санкция от СД, съгласно изричната разпоредба на чл. 236, ал. 4 ТЗ сделката е действителна, но лицето, което я е сключило, отговаря пред дружеството за причинените вреди; Това означава, че независимо от това дали са били налице предпоставките по чл. 236, ал. 1-3 ТЗ, дали действително липсва решение на СД и дали това решение е нищожно или не, апортът не е нищожен, както поради липса на съгласие, така и поради нарушение на закона; Ако решение на СД е било необходимо според устава, дружеството може в отделен процес да търси отговорност за вреди от изпълнителния директор; След като сделката не би могла да е недействителна поради липса на решение на СД, поисканите от ищеца доказателства, насочени към установяване авторството на подписите под протокола и провеждането на заседание на СД, са без правно значение, поради което не са допуснати както в първоинстанционното, така и във въззивното производство; Без значение за действителността му е и счетоводното отразяване на апорта, поради което не е допуснато по делото изследване на въпроса чрез експертиза; Оплакванията и аргументите във въззивната жалба, свързани с придобиването на имотите по давност от дружеството-ищец, не следва да се обсъждат, тъй като нямат общо с предмета на делото. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретният процесен случай първият и вторият въпроси на касатора са хипотетични и недостатъчно конкретни, за да съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г., а съответстващите им оплаквания в касационната жалба са също и изцяло теоретични. И двата въпроса са несъответни както на обстоятелствата по делото, така и на действителните изводи на съда, обективирани в мотивите му, и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, което отново сочи, че същите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Главните мотиви на въззивния съд, за да приеме исковете за неоснователни, са в насока на това, че твърдяната симулативност на декларацията на изпълнителния директор на ищеца, съдържаща съгласието му за вписване на апорта, като едностранен акт, не е доказана в процеса от страната, която я твърди – ищеца, доколкото за да бъде разкрита такава привидност, е необходимо изявлението на автора на волеизявлението, което цели разкриване на симулацията, да има достоверна дата, чрез която да става несъмнено каква е била действителната воля към момента на симулативното изявление, а при липса на достоверна дата изявлението, озаглавено „обратно писмо“, не може да бъде противопоставено на третите лица и от него авторът му не може да черпи благоприятни за себе си последици. При така изложеното съдът е приел, че няма основания за извод, че липсва съгласие на органния представител, дадено с декларация по чл. 73, ал. 1 ТЗ, оттам – и че липсва съгласие за апорта като сделка, а заявеният с декларацията от 10. 08. 2012 г. „отказ от изразеното съгласие“ не е произвел правно действие, тъй като към този момент апортът е бил вписан в търговския регистър. Дори и да се приеме обратното – че въпросите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, за каквото приемане в случая не е налице основание, по отношение на тези въпроси не би бил налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 208, ал. 1, т. 1 от ГПК. Както цитираната от касатора, така и постоянната, и известна на касационния състав практика на касационната инстанция в приложимата материя, е по приложение на визирания и от касатора текст на разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, ясно изискващ обаче т.нар. „начало на писмено доказателство“ да изхожда от насрещната на домогващата се да разкрие симулацията, страна по сделката – „другата страна“ съобразно точния текст на закона, докато в случая последващата вписването на процесния апорт писмена декларация /без достоверна дата и с твърдения за симулативност на предходното, изразено от същото лице, нотариално заверено съгласие за това вписване/, изхожда именно и само от страната, която в процеса се домогва да разкрие претендираната симулация – все от ищеца. Третият, процесуалноправен въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото от една страна отговорът му зависи от конкретно установените по делото обстоятелства, т.е. въпросът е относим към правилността на решението, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, а от друга страна, дори и да се приеме обратното, същият отговор не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, тъй като въпросът е несъответен на действителните обстоятелства по делото, и на действията, и мотивите на въззивния съд в частта им, относно допускането на исканите от касатора свидетели в производството. Допускането на такива /действително поискани още с исковата молба - за установяване липсата на съгласие за извършването на апорта и неотразяване на промяната в имотен регистър, а впоследствие, в първото по делото заседание в първата инстанция – за установяване провеждано ли е заседание на СД, кога, къде и какви решения са взети/, е отказано от инстанциите по същество не поради процесуална преклузия /такива са мотивите на въззивния съд по отношение на останалите доказателства – исканите две експертизи, допускането на което е отказано освен поради неотносимост, но и и поради преклузия/, а поради неотносимост на заявените за установяване с тях обстоятелства, към предмета на спора. Същото се отнася /макар и стриктно да не е относимо към третия въпрос на касатора, визиращ само недопускането на свидетели в производството/, и за останалите доказателствени искания на касатора – за допускането на съдебно-почеркова и съдебно-счетоводна експертиза, по отношение на които инстанциите по същество също са приели, че са неотносими към предмета на спора, доколкото нито наличието на решение на СД на дружеството – вносител на апорта /предмет на установяване от съдебно-почеркова експертиза за автентичност на подписите на членовете на СД/, нито счетоводното отразяване на същия при вносителя и приемника, биха имали значение за действителността му. Четвъртият въпрос на касатора е правен, отговорът му принципно е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и същият съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на обжалваното въззивно решение са систематични и последователни, и в тях в пълнота са обсъдени както твърденията и възраженията на страните по спора, така и са изложени обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти съдът намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства основава тези си изводи. Съответно - налице са обосновани изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са неоснователни. В допълнение следва да се посочи, че конкретните твърдения на касатора в обосноваване на въпроса, а именно - че съдът е тълкувал събраните доказателства превратно, като не е приел за установено и доказано в производството наличието на основание за признаване на иска въз основа на представените доказателства, са относими към правилността на решението, която може да бъде преценявана единствено в производство по чл. 290 от ГПК и след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство с преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане, а твърденията, че съдът не е допуснал и събиране на допълнителни доказателства, въпреки наличие на предпоставките за това, са обсъдени непосредствено по-горе в настоящите мотиви в частта им относно третия въпрос на касатора. По отношение на всички, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, не е налице и само общо, бланкетно заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по поставените от него въпроси е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това. В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставените въпроси е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е цитирана и от самия касатор в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, и наличието на която поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай касаторът не обосновава с конкретни твърдения претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение, задоволява се с пресъздаване на наложилите се в практиката на касационната инстанция, нейни отличителни белези, а поставеният във връзка със същата негов пети въпрос, е неясен до степен на неразбираемост. При изложеното и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че обжалваното въззивното решение в случая е очевидно неправилно, поради което и същото не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение