Определение № 1267 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 962/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „Интерстрой Груп 2010“ ЕООД срещу въззивно определение на Пловдивски апелативен съд. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца определение на първата инстанция, с което е било оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса и разноски по делото. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че е предявен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 45 000 евро с левова равностойност 88 012,35 лв., представляваща увеличение на възнаграждението по сключен между страните договор за строителство, заедно със законната лихва от предявяването на иска. С молба от 19.12.2023 г., депозирана по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване на нередовности на исковата молба, ищецът поискал да бъде освободен от такси и разноски поради липса на финансова възможност за осигуряване на дължимата сума за държавна такса. Искането било обосновано с твърдението, че дружеството не разполага с имущество, с което да заплати дължимата държавна такса, както и с аргументите, че независимо от установеното в чл. 83, ал. 2 ГПК ограничение на кръга на лицата, които могат да се ползват от предвиденото в същата разпоредба освобождаване от задължението за такси и разноски, с такава възможност, съгласно ЕКЗПЧОС и цитирана практика на ЕСПЧ и ВКС, разполагат и юридическите лица, когато според имущественото им състояние необходимостта от заплащане на държавна такса би имала за последица ефективно ограничаване на правото им на достъп до съд. Твърди се, че дружеството-ищец не разполага с имущество, с което да заплати дължимата държавна такса. От правна страна съдът е приел, че освобождаването от такси и разноски е общо уредено с нормата на чл. 83, ал. 1 ГПК, а относно някои особени случаи – чл. 84 ГПК, като то е установено както в полза на физически лица, така и юридически лица в зависимост от особеностите на отделните хипотези. В чл. 83, ал. 2 ГПК е установена възможност за освобождаване от внасяне на такси и разноски само за физически лица и само в един конкретно посочен в тази норма случай – когато е признато от съда, че те нямат достатъчно средства да ги заплатят. Освен това специални норми (чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.), чл. 157, ал. 2 вр. чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, чл. 620, ал. 1 и ал. 5 ТЗ, чл. 649, ал. 6 ТЗ, чл. 694, ал. 7 ТЗ) допускат и изключения от общото правило по чл. 73, ал. 3 ГПК за авансово внасяне на таксата с присъждане на същата в тежест на съответната страна в зависимост от изхода на спора. Приел е, че конкретният случай не се обхваща от хипотезите на посочените специални норми, като в частност нормата на чл. 620, ал. 1 ТЗ не може да се приложи по аналогия както с оглед ограниченото ѝ само в производството по несъстоятелност приложно поле, така и с оглед твърдението на ищеца в частната му жалба, че липсва финансова възможност за осигуряване на дължимата сума в определения от съда срок, т. е. за временно затруднение, което обаче според въззивния съд е основание з а продължаване на срока за внасяне на таксата, а не за освобождаване изобщо от задължението за внасяне на такава. Изложил е и съображения, че с оглед нормите на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС установената практика на ЕСПЧ, СЕС и ВКС признава правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на такса, но че това право зависи от редица обстоятелства според особеностите на всеки конкретен случай. Преценката в тази насока следва да установи дали задължението за такси и разноски ограничава правото на достъп до съд при съобразяване на предмета на спора, вероятността за благоприятен за страната изход, значимостта на интереса на страната, сложността на приложимото право и производство, възможността на страната ефективно да защитава позицията си по делото, размера на таксите и разноските във връзка с производството, а когато става дума конкретно за юридическо лице - правно-организационната му форма, преследвана стопанска цел (стопанска или не), финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска. Извършвайки посочената преценка, съдът е съобразил, че конкретният размер на държавната такса - 3520,50 лв. - не е висок и не може да затрудни едно търговско дружество, поради което не представлява непреодолимо препятствие пред достъпа до съд. Съобразил е също, че според вписаните в търговския регистър обстоятелства относно дружеството и от обстоятелствата, изложени в подадената от него искова молба, то е търговец, който с оглед регистрирания предмет на дейност осъществява търговска дейност с цел печалба, в случая включително и строителна дейност като предприемач, а негов едноличен собственик на капитала е друго търговско дружество, за което не се твърди да няма достатъчно имущество, че не е видно от данните в регистъра да има наложени запори или други ограничения и относно неговата дейност, като последният обявен годишен финансов отчет е този за 2021 г., т. е. към момент, неотносим към актуалното финансово състояние и дейност на дружеството. Отчел е и обстоятелството, че след като дейността на дружеството не е прекратена, тя по правило може да бъде източник на средства за заплащане на държавната такса. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Следва ли съгласно принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Съюза, съответно правото на ефективен и справедлив съдебен процес, съобразно чл. 47, ал. 2 и ал. 3 от Х. на основните права на ЕС да допуснат в настоящия случай търговското дружество да бъде освободено от държавна такса, с оглед невъзможността за заплащане на същата?“. След цитиране на решения на ЕСПЧ и СЕС е формулирано общото твърдение, че освен че определението е неправилно и незаконосъобразно, с него съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ЕС, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване. Формулираният от жалбоподателя въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивни съд. На първо място, с дадената формулировка, същият изцяло се свежда до оспорване на правилността на въззивното определение, чиято преценка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. На второ място, въпросът не съответства на изложените от въззивния съд мотиви с оглед извършената от съда преценка относно имущественото състояние на жалбоподателя, доколкото въпросът предпоставя невъзможност за заплащане на таксата при формиран от въззивния съд извод за наличие на възможност за това, основан върху наличните по делото и в търговския регистър данни. Независимо от това, не са налице и специалните предпоставки по т. 2, респ. т. 3, на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правните изводи на въззивния съд не са в противоречие с установената практика на СЕС, тъй като съдът не е отрекъл принципно възможността за освобождаване от такси и разноски на юридическите лица, а именно съобразно тази практика е извършил конкретна преценка на обстоятелствата от значение за възможността на жалбоподателя да заплаща такси и разноски в настоящото производство. Както се посочи и по-горе, правилността на тази преценка не се обхваща от предмета на фазата по допускане на касационното обжалване. Освен това, според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика, нито се обосновава непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на такава практика, напротив, налице е изрично позоваване на практика на СЕС, чието наличие изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С тези мотиви съдът