Определение № 1874 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 713/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. К., чрез процесуалния й представител, подадена срещу решение № 1308 от 12.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2392/2024 г. от Апелативен съд-София, ГО, 7 състав, с което е обезсилено решение на СГС, ГО, 26 състав от 31.05.24 г. по г. д. № 4013/19г. в частта, с която е уважен /за сума в размер на 45 441, 86 лева, заедно със законната лихва върху тази главница/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД на Ц. И. К. против Т. И. Т. и в частта, касаеща съдебните разноски /на тези две страни/, като производството по делото е прекратено в тази част. В касационната жалба се оспорва като нищожно, евентуално недопустимо или неправилно въззивното решение. На първо място се твърди, че решението е нищожно като неразбираемо без изискуемите се надлежни мотиви, както и че е постановено от незаконно създаден постоянно действащ тричленен съдебен състав, а така също и постановено при нарушение на чл. 21 ГПК. На следващо място се прави оплакване, че в обжалваното решение освен некоректно цитираните номера на тълкувателни решения на ВКС, не е обяснено кое конкретно от тези тълкувателни решения е приложимото по делото. Релевира се оплакване, че въззивният съд не е анализирал казуса по същество, като произнасянето на съда било изцяло формално. Изразява се несъгласие с извода на решаващия съд за недопустимост на иска, като се сочи, че съдът не е съобразил, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен първият частичен иск е поради уважено възражение за прихващане, след като съдът е приел за доказани общите правопораждащи факти на спорното право. Прави се искане касационният състав да прогласи за нищожно въззивното решение, евентуално да го обезсили като недопустимо или да го отмени изцяло като неправилно и да го върне на въззивната инстанция за ново произнасяне по същество на спора. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ответницата по делото – Т. И. Т. срещу първоинстанционното решение в неговата осъдителна част. Посочил е, че всички твърдения, възражения и съображения на страните са били изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/. Приел е, че с влязъл в сила съдебен акт /решение на СРС, ГО, 128 състав от 01.06.2020 г. по г. д. № 21796/2017 г./ е бил отхвърлен частичният иск на Ц. И. К. против Т. И. Т., който иск е имал за предмет изследване на едната част от същото спорно право - правоотношение. Посочил е, че това обстоятелство съставлява принципна процесуална пречка, предвид изричната постановка по Тълкувателно решение № 3 от 2019г. на ВКС за разглеждане по същество на правния спор, който има за предмет другата част от същия дълг. Приел е, че обсъденото и уважено в мотивите на решението на СРС, ГО, 128 състав възражение за прихващане не може да бъде съобразено, доколкото със СПН се ползва само диспозитивът на постановеното решение, който в случая е „отхвърлителен“, но не и мотивите на съдебния акт. По изложените съображения въззивният съд е приел, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК, решението на СГС, ГО, 26 състав от 31.05.24 г. по г. д. № 4013/19 г. в частта, с която е уважен за сума в размер на 45 441, 86 лева, заедно със законната лихва върху тази главница иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД следва да се обезсили и да се прекрати производството по недопустимия иск. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното: Обжалваното решение не е вероятно нищожно. В правната теория и съдебна практика се приема, че нищожно е съдебното решение, когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, както и ако заповядва нещо невъзможно. В настоящия случай, не се установява вероятност за наличие на основания за нищожност на съдебното решение, така както е дефинирано в чл. 270 от ГПК и разяснено в задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивното гражданско дело е разпределено измежду съдиите от състава на ГО на САС със системата, която се използва за разпределение на всички граждански дела, постъпили в съда - ЕИСС. Направеният избор измежду съдиите на САС е обективиран в протокол, приложен по делото - от 04.09.2024 г. Въззивното решение е постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Решението е взето от целия състав, съответно имената на всички участващи съдии фигурират в решението. Решението е подписано с квалифициран електронен подпис в ЕИСС от тримата съдии. В своята постоянна практика ВКС приема, че не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. На следващо място, мотивите на САС не са противоречиви, нито неразбираеми. Доводите, че постановеното решение е изцяло формално не могат да обосноват вероятност съдебното решение да е нищожно. Оспореното решение на САС не е вероятно недопустимо. Недопустимо е решението, когато е постановено при: липса на право на иск; при ненадлежното му упражняване; при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; при наличието на основание за спиране на производството до приключване на друго такова, решението по което има значение за правилното решаване на спора; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. Нито една от тези хипотези не е налице. В заключение: обжалваното решение не е нищожно, нито недопустимо. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК: Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по правния въпрос, чийто отговор е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, и който уточнен и конкретизиран от съда, съобразно задължителните за съдилищата постановки на т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. е в следния смисъл: „Допустим ли е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството?“ Касаторът е посочил като основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос тези по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Правната квалификация на твърденията на страните е правомощие, съответно - и задължение само на съда, и в случая съдът приема, че твърденията на касатора следва да се квалифицират като заявено основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 от същия законов текст. С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато именно при зачитането на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и за проверка за съответствието на дадения от въззивния съд отговор на така формулирания непосредствено по-горе правен въпрос, с практиката и със задължителната за съдилищата практика на ВКС, включително обективирана в ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение