Определение № 4011 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2025/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от А. Т. Ф., чрез адвокат А. Д., срещу въззивното решение № 165/18.02.2026 г. на Окръжен съд – Варна. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, постановено при нарушение на материалния закон. Насрещната страна Прокуратура на Република България, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Окръжен съд – Варна, след отмяна на решението на първостепенния съд, постановил друго, с което отхвърлил предявения от А. Т. Ф. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по досъдебно производство № 96/2023г. по описа на сектор ПП при ОДМВР – Варна и прокурорска преписка № 3572/2023г. по описа на Варненска Районна Прокуратура, приключило с Постановление за прекратяването му от 11.11.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.11.2024 г., до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 14.03.2023 г. при извършвана от служители на МВР проверка, на ищеца А. Т. Ф. бил направен тест с техническо средство „Дрегер дръг тест 5000“, със сериен номер A. – 0014. Същият отчел положителен резултат за употреба на наркотични вещества - бензодиазепини. Посочил, че въз основа на този тест, с АУАН Серия GA, акт № ..../14.03.2023 г., срещу А. Ф. било образувано административно-наказателно производство за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ЗДвП – употреба на наркотични вещества или техните аналози. Със ЗППАМ № 23-0819 000335/15.03.2023 г. от ищеца били отнети СУМПС №[ЕИК] и контролен талон № ..., до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Въззивният съд установил още, че досъдебното производство № 96/2023 г. по описа на сектор ПП при ОДМВР – Варна било образувано на 15.03.2023 г. със съставяне на протокол за разпит на свидетел и било с предмет – престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК. В хода на същото, с Постановление от 15.03.2023г. на разследващ полицай при ОД на МВР – Варна била назначена химическа експертиза. По искане на ищеца Ф., на същата дата, във ВМА бил изготвен токсикохимичен анализ, в който било отразено, че във взетата на 15.03.2023 г. в 08:30 ч. проба на урина и кръв не били открити наркотични вещества. Съдът констатирал, че срокът на досъдебното производство бил продължаван няколко пъти за изготвяне на допуснатата съдебно-химическата експертиза. Заключението по същата постъпило по досъдебното производство на 01.11.2024 г. и според него не било установено наличие на наркотични вещества или техни аналози в пробите на А. Т., иззети на 14.03.2023 г. С постановление от 11.11.2024г. на РП – Варна образуваното ДП № 96/2023г. по описа на сектор ПП при ОД на МВР Варна, прокурорска преписка № 3572/2023г., било прекратено поради липса на данни за извършено престъпление по НК. В хода на производството бил извършен разпит на ищеца Ф., на 14.03.2023 г. и му била наложена мярка задържане за срок от 24 часа. Въззивният съд кредитирал показанията на свидетеля В. Н., от които приел, че след образуваното досъдебно производство и отнемане на свидетелството на ищеца за управление на лек автомобил, се наложило той да го кара до работното му място в Западна промишлена зона, поради липса на транспорт. Случилото се отразило негативно на А. Ф. – той станал потиснат, бил стресиран и тревожен да не го спрат на пътя и да не се повтори инцидента. Според свидетеля ищецът трябвало да посещава психолог, за да може да се справи с проблема, но нямало резултат от срещите им. Съдът приел още, че набеждаването на ищеца, че взема наркотици се отразило върху психическото му състояние и довело до отказ да приема каквито и да било лекарства. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото не са установени факти попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Развил съображения, че едва след привличане на едно лице като обвиняем по отношение на него можело да бъдат предприемани мерки за процесуална принуда, предвидени за обвиняемия в НПК, с които да му бъдат причинени вреди. Приел, че само привлеченото като обвиняем лице, не и останалите субекти на наказателно-процесуалните отношения, можело да претендира обезщетение за претърпени вреди от незаконна дейност на правозащитните органи по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Посочил, още че съгласно правилото на чл.219, ал.1, и ал.2 от НПК привличането в качеството на обвиняем се извършвало със съставяне на нарочно постановление на прокурор или с протокола от първото действие по разследване срещу лицето. С оглед на тези принципни разрешения и доколкото по делото не било установено наличието привличане на ищеца като обвиняем, въззивният съд направил извод за липса на една от материално правните предпоставки за уважаване на предявения иск. Приел, че протоколът за извършване на първото действие срещу А. Ф. – проведения разпит на 14.02.2023 г. също не съдържал необходимите по чл.219, ал.1, т.2 НПК реквизити (трите имена на лицето, деянието, за което се привлича, правната му квалификация, правата на обвиняемия по чл.55 НПК, включително правото му да откаже да даде обяснения и правото му на защитник – по пълномощно или назначение). В допълнение въззивният съд развил съобраения, че взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане за срок от 24 часа“ била наложена от орган, оперативно подчинен на прокурора, но не по негово разпореждане, поради което евентуално настъпилите от същата вреди не били в причинна връзка с действия и/или бездействия на прокурора. Приел, че наложените на Ф. принудителни административни мерки по ЗМВР и ЗДвП имали административно наказателен характер, не били в правомощията на Прокуратурата, поради което същата не носела отговорност за вредите причинени от налагането им. Изложените съображения обосновали крайния извод на възззивния съд за неоснователност на предявения иск. Касаторът А. Ф. обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поставил правни въпроси разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; решение № 95/08.05.2011 г. по гр.д. № 849/2010 г. на III г.о.; решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. на III г.о.; решение № 358/06.01.2015 г. по гр.д. № 2026/2014 г. на IV г.о., както следва: 1/ Нарушен ли е принципът за справедливост при определяне обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ в много по-нисък размер от присъдените по напълно аналогични случаи; 2/ При приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, кои са критериите, които следва да се съобразяват от съда при определяне размера на обезщетението за вреди, претърпени от пострадалото лице в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ; 3/ Длъжен ли е съдът да търси точен и справедлив паричен еквивалент на претърпените морални вреди; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 5/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно с претърпените от ищеца морални вреди и в разрез с установената съдебна практика, както и присъждането му в изключително занижен размер, представляват ли нарушение на изискването за справедливост. Твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Всички формулирани въпроси са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и начина на определяне на размера на следващото се на ищеца обезщетение по реда на чл.2, ал.3, т.1 от ЗОДОВ, но същите не са обуславящи правните изводи на въззвиния съд. Последният е отхвърлил предявените искове на две основания: поради липса на предвидените в закона предпоставки за уважаването му – липса на повдигнато обвинение на ищеца за извършено престъпление и поради неотговорност на ответника за наложените на А. Ф. принудителни административни мерки. В обжалваното решение съдът не е разглеждал и не се е произнасял по размера на дължимото му се обезщетение и начина на определянето му, поради което въпросите не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът поставил и въпросът: Прокуратурата на Република България отговаря ли по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, причинени от наложените принудителни мерки „Задържане за 24 часа“ по чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР и „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността“ по чл. 171, ал.1, т.1, б. „б“ от ЗДвП, при образуване на наказателно производство по чл. 343 „б“, ал.3 НК, без повдигнато обвинение, и прекратено поради липса на извършено престъпление. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 50084/30.05.2023 г. по гр.д. № 1961/2022 г. на III г.о.; определение №939/20.12.2017 г. по гр.д. №2611/2017г. на ІV г.о.; решение № 50047/10.03.2023 г. по гр.д. № 3092/2022 г. на IV г.о.; решене № 631/27.10.2025 г. по гр.д. № 3145/2024 г. Навежда довод за значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Този въпрос, макар и неточно формулиран, е свързан с предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинени вреди, когато прекратеното наказателно производство е било образувано срещу неизвестен извършител и ищецът не е имал процесуалното качество на обвиняем. Настоящият състав на ВКС констатира, че с разпореждане от 14.04.2025г. на Председателя на ВКС по този въпрос е образувано Тълкувателно дело №2/2025 г. на ОСГК на ВКС. С оглед предметните предели на настоящото производство съдът намира, че отговорът на поставения за тълкуване въпрос е обуславящ изхода на спора, който изисква преценка за наличието или липсата на основание за ангажиране отговорността на държавата при образувано и прекратено наказателно производство, по което на ищеца не е било повдигнато обвинение за извършено престъпление. Налице са предвидените в разпоредбата на чл.229, ал.1, т.7 вр. чл.292 от ГПК предпоставки за спиране на производството до приемане на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение