Определение № 1673 от 15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4907/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, гр. София чрез пълномощника му адвокат К. Р., против решение № 260011 от 11.10.2022 г., постановено по гр. д. № 136 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е потвърдено решение № 2 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 112/2014 г. на Районен съд - Попово за отхвърляне на предявените от Мюсюлманско изповедание, гр. София против Община Омуртаг ревандикационни искове по отношение на:

1. УПИ І-108, в кв. 41 по плана на село Панайот Хитово, състоящ се от 280 кв. м. застроено и незастроено място, заедно с построената в него едноетажна паянтова сграда със застроена площ от 122 кв.м., състояща се от три стаи и коридор, ползвана сега като детска градина, при граници и съседи: улица, имот на джамийско (мюсюлманско) настоятелство и училище;

2. УПИ II, кв, 41 по плана на село Панайот Хитово, състоящ се от 570 кв. м. застроено и незастроено място, заедно е построената в него двуетажна полумасивна сграда със застроена площ от 90 кв.м., отреден за обществено обслужващи дейности, при граници и съседи: улица, УПИ XIII и УПИ и

3. в с. Горна Хубавка, Община Омуртаг: Имот с планоснимачен номер 50 в кв, 11 по плана на селото, състоящ се от 400 кв. м. застроено и незастроено място, заедно е построената в него едноетажна полумасивна сграда със застроена площ от 75,90 кв.м., състояща се от две учебни стаи, една канцелария, салон и половин зимник, ползвана като училище

Община Омуртаг не е подала отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че в жалбата на ищеца са наведени доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като е постановено при условията на неприключил преюдициален правен спор по т. д. № 1802/2016 г. по описа на СГС, ТК,VІ-20 състав. По същество – коментирайки доводите на районния съд излага становище за неправилност и необоснованост на решението, позовавайки се на неправилна интерпретацията от страна РС - Попово на разпоредбата на чл. 135 от ЗНародната просвета от 1948 г. (отм.) във вр. с чл. 10, ал. 5 от Конституцията на НРБ от 1947 г.- отм.; неправилно тълкуване на разпоредбите на § 168 и § 169 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 2019 г.; с доводи че са налице данни, че двата имота са придобили статут на общинска публична собственост след 1997 г., а реституционни разпоредби в полза на вероизповеданията са били част от действащия правен ред и преди това, поради което и с оглед на обстотялството, че ефектът на възстановяване на правото на собственост настъпва по силата на закона, действията на публични правни субекти – държавата или община, по придаване на такъв статут на даден имот не произвеждат действие, тъй като имотът вече е бил частен, като в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 3, ал. 2 ЗОбС, нито на чл. 2, ал. 2 ЗДС. Сочи, че два са законовите нормативни актове, които са възстановили правото на собственост в полза на ищеца - чл. 2, ал. 2 във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗВЗВОНИ и § 5, ал. 1 във вр. с ал. 2 ПЗР на Закона за вероизповеданията.

В исковата молба ищецът твърди, че е собственик на процесните имоти в качеството му на правоприемник на съществувалите някогашни мюсюлмански вероизповедни общини на територията на с. П. Хитово и с. Г. Хубавка, удостоверено по реда на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗВ и издаденото удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 г. на дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ (т.е. се е позовал на производно придобиване на права и задължения) и е поискал ревандикация на имотите от Община Омуртаг, която ги владее без основание. Въвел е твърдения, че до 1960 г. собственост на мюсюлманските настоятелства в двете села са били описаните в исковата молба недвижими имоти, ползвани дотогава като учебни сгради – турски училища, като по силата на сливането към 1960 г. на държавните училища и частните турски училища, активите на съответните мюсюлмански настоятелства, ползвани от дотогавашните частни турски училищаса били приети от държавните такива без на съответните вероизповедни общности да е заплатено каквото и да било обезщетение. Такова не е платено и на Мюсюлманско изповедание. По този начин се е стигнало до безвъзмездно одържавяване на недвижимите имоти и други материални активи на мюсюлманските настоятелства, предоставени за ползване на частните турски училища. По отношение на имота в с. Панайот Хитово се позовава на записаното в Акт за завземане на имот за държавен от 07.03.1956 г., съставен от бившето Министерство на комуналното стопанство и благоустройството, че имотът е бил на турско начално училище.

Ответникът не е подал отговор на исковата молба, но преди първото съдебно заседание е оспорил иска като неоснователен, като е навел твърдения, че преди преминаването на тези имоти в собственост на общината, същите са били собственост на държавата – одържавени по реда на чл. 7 от Глава І от Закона за държавните имоти от 1949 г., където изрично било предвидено, че към момента на одържавяване на имот, ако не се установи по съдебен ред, или чрез безспорни писмени доказателства за собственост, че имота принадлежи на други лица, то държавата не дължи обезщетение. Твърди, че върху тези имоти имало реализирани мероприятия в обществен интерес и обществена полза, още докато били държавна собственост. Счита, че са изтекли всички видове преклузивни срокове за ищеца. И след като ищецът не е потърсил правата си по този ред, или получил отказ за това, няма основание да търси правата си по реда на чл. 108 от ЗС. Отделно от изложеното, сочи че съгл. ЗОС имоти, публична общинска собственост, не подлежали на възстановяване, а процесните имоти били точно такива.

Разглеждайки жалбата въззивният съд е приел за неоснователни доводите за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено преди приключване на висящ преюдициален спор. Посочил е, че образуваното производство по т. д. № 1802/2016 г. по описа на СГС по спор по § 4, ал. 2 ПЗР на Закона за вероизповеданията /ЗВ/ е прекратено изцяло поради недопустимост, както на иска на ищеца Мюсюлманско изповедание, така и по иска на главно встъпилия ищец Мюсюлманско Сунитско Ханефитско изповедание в РБ, окончателно прекратено с определение № 237/02.06.2022 г. по ч. т. д № 2331/2021 г. Както е установено в хода на производството, тъй като този иск има за предмет оспорването на правоприемството между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г., като факт, който е част от регистърния статут на вероизповеданието и искът се води срещу друго претендиращо правоприемство вероизповедание, след прекратяване на производството срещу първоначалните ответници, в т.ч. и община Омуртаг, съответно не се явява преюдициален по отношение на настоящото производство.

Разглеждайки спора по същество въззивният съд е отчел освен позоваването на записаното в Акт за завземане на имот за държавен от 07.03.1956 г., съставен от бившото МКСБ, че имотът е бил на турско начално училище, така и показанията на ангажираните от ищеца свидетели.

Свидетелите М. Х. (79 г.) и И.Х. (83 г.) установяват, че до към 1956 г. в с. Панайот Хитово е имало турско училище, в което учили и двамата свидетели. След това то станало държавно. Училището било в един двор с джамията. Когато дошъл комунизма, училището станало детска градина, а в двора било построено между 1960 и 1970 г. ново училище, в което се учило до 8-ми клас. Към настоящия момент по отношение на турското училище св. М. Х. казва „сега не остана там нито врати, нито нищо“, но като сграда си стои. Кога, как и от кого е построено това училище, свидетелите не знаят, но заявяват, че е било частно училище, и родителите плащали, за да се учи там. Св. М. Х.: „частно училище беше и сигурно турците го издържаха... ние сме носили дърва“.

Свидетелите И. М. (77 г.) и Р. М. (40 г.), установяват, че в центъра на с. Горна Хубавка, в един двор с джамията е имало турско училище, в което св. И. М. учил до 1950 г./1951 г., когато ги преместили в друг имот и там отворили ново турско училище до 7-ми клас, който клас свидетелят завършил през 1954 г. По данни на свидетелите в това училище ходели само турци и учили на турски език. В показанията си св. И. М. е заявил, че не знае какво е било това училище, и кой е плащал, за да ходи на училище, но в него са учили само турци. Понастоящем сградата не се използва, и все още стои, като преди 2-3 години е извършен някакъв ремонт, но не знае кой е платил за ремонта. В показанията си св. Р. М. заявява, че от дядо си знае, че е било турско частно училище.

Отчел е и заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Първоначално за с. Панайот Хитово е изработен КРП, одобрен със заповед № 22/05.01.1939 г., касаеща уличната регулация и местата за обществена употреба и заповед № 23/05.01.1939 г., касаеща дворищна регулация. Имот с пл. № 151, отразен в плана, бил записан в разписен лист като „турско училище". От записите в разписен лист в.л. установило, че по регулационен план имот № 150 (джамия), заедно с имот № 238, попадат в парцел I - за училище в кв. 33, а за имoт № 151 - е отреден парцел II, в кв.33. Със заповед № 1/03.01.1965 г. парцел II ce обединява с парцел I в един нов парцел I и ce отрежда „за училище". B техническата служба на Община Омуртаг се съхранява копие на кадастрален и регулационен план на селото, изработено след 1965 година, върху кoйтo е отразен парцел I-за училище в кв.33, в който попадат имотите № 150 (джамия), № 151 (турско училище) и № 238 (българско училище). След одобряване на нoвия план на селото през 1992 г. било направено допълнение в АДС № 288/24.04.1961 г., като е посочен пл. № на имота 108, парцел I, кв. 41. Също така било записано, че втората сграда oт 90 кв.м. остава в двора на училището, поради кoeтo се прехвърля в AДC № 446-III/20.03.1967 г. Според вещото лице ставало въпрос за сградата на старото българско училище.

B действащия кадастрален план, одобрен със заповед № 97/1992 г., били отразени три имота: с пл. № 107, записан в разписен лист като „ОУ „В.Левски"; с пл.№ 108, записан в разписен лист като „детска гpaдинa" и с пл. № 109, записан в разписен лист като „джамия".

B регулационен план към 1992 г. бил предвиден един парцел – I (първи), за училище, в кв. 41, в който попада и имoт с пл. № 108. Така имoтът бил описан в АПOC № 67/1997 г. и Заповед № 367-ДС/10.02.1997 г. на обл. управител на Област Pyce. Със заповед № 232/04.05.2010 г. било одобрено частично изменение на плана за регулация, с кoeтo от урегулиран имoт I, в кв. 41, се образуват нови урегулирани имoти: УПИ-I ,,за училище", УПИ-II „за обслужващи дейности" и УПИ–III, „за джамия". УПИ-II бил отреден „за обслужващите дейности" в кв. 41 и е описан в AЧOC № 135/10.06.2010 г. B AЧOC има препратка към AOC №67/11.03.1997 г., cъcтaвeн по рано.

Според вещото лице регулацията на УПИ-II в кв. 41, предвидена с плана oт 2010 г., нe e приложена на место, и границите не са материализирани. B имота не били изграждани други сгради или постройки. Сградата на турското училище, описана в АДС от 1961 г. като едноетажна паянтова застрена върху 122 кв.м. и в останалите цитирани актове и заповеди, съществува на място, няма видими следи от надстрояване или реконструкция. На един етаж е със застроена площ около 96 кв.м. Към момента на огледа в.л. е установило, че сградата е занемарена и не cе използва, няма врати, прозорци, и е необходим основен ремонт на сградата.

По отношение на имота в с. Горна Хубавка, вещото лице е установило, че за селото е действал кадастрален и регулационен план, одобрен със заповед № 2387/21.04.1958 г. Имот с пл. № 50, в кв.11 бил записан като „училището и селкооп", по разписен лист, съхраняван в администрацията на Община Омуртаг. Съгласно плана, действал към 1958 г., имот № 50 попада в парцел XIV, отреден „за пълномощничество", в кв. 11. Впоследствие било извършено обединяването на парцел XIV, със съседния парцел XIII-за селкооп, в един нов парцел XIII, c отреждане „за селкооп". Изменението било одобрено със заповед № 593/21.10.1971г. Последното изменение cе състояло в ново отреждане на парцел XIII (УПИ XIII), в кв.11 „за търговска дейност". Поради липса на регистър на измененията на планове в архива на Община Омуртаг, в.л. не може да каже с категоричност кога е последното отразяване, но по начина на отразяване на промяната, предполага, че е извършена след 2001г.

От заключението се установява още, че частта от имот c пл. № 50, попадаща в улица с oтправни точки 35-33-32 по скица № 2 към заключението, е отчуждена и нe съществува на место. Улицата, предвидена с РП била реализирана - положена асфалтова настилка, поставени бордюри и тротоари. Установило е, че границите на имот № 50 не съществуват на място, границите на УПИ XIII били материализирани. Паянтовата сграда oт имот № 50 е запазена. По отношение на застрояването на имота, в.л. е установило, че в рамките на УПИ XIII, западно oт процесния имот, е застроена търговска сграда, която не попадала в имoт № 50. B границите на УПИ XIII, северно oт сградата на училището през 70-80 те години на миналия век е изградена постройка с тоалетна и стопански помещения. Понастоящем сградата на училището се използвала като пенсионерски клуб. Същата била в сравнително дoбpo състояние, но се нуждаела oт ремонт — смяна на врати, дограма, вътрешен ремонт. Cтoпaнcкaтa сграда била занемарена, без врати и прозорци, изисквала основен ремонт.

Въз основа на записванията в актовете за държавна и общинска собственост съдът е приел за установено, че за с. Панайот Хитово на 24.04.1961 г., от ОнС гр. Изворово е съставен Акт № 288 за държавна собственост на недвижими имот, описан така: целият имот (непопълнен кв. и №), ведно с построените две училищни сгради: 1-ва сграда-едноетажна, паянтова от 3 стаи и коридор, застроена върху 122 кв.м. и 2-ра сграда- едноетажна, полумасивна с 3 стаи и коридор, застроена върху 90 кв.м. По-късно, след одобряване на плана през 1992 г. е вписано отбелязване, че имотът е с „пл. № 108, п. I, в кв.41 – 280 кв.м.“ Видно от този акт (л.162 от гр.д. № 785/2012г. на ОРС), имотът е предоставен за училище, впоследствие е отбелязано „детска градина“. От направената забележка, на гърба на този акт се установява, че по новия РП, одобрен със заповед №97/03.06.1992 г. на кмета на гр. Омуртаг, втората сграда от 90 кв.м. остава в двора на училището, поради което се прехвърля в АДС № 446-III от 20.03.1967 г. Със заповед № 367-ДС/10.02.1997 г. на обл.управител на Русенска област, недвижим имот, находящ се в с. Панайот Хитово, представляващ дворно място от 280 кв.м., и построената в него едноетажна паянтова сграда с площ 122 кв.м., в кв. 41, парцел I, пл. № 108, е отписан от актовите книги за недвижими имоти-държавна собственост, на осн. чл. 2, ал. 1, т.6 от ЗОбС. Въз основа на тази заповед, е съставен АОС № 67/11.03.1997 г. за публична общинска собственост. В акт № 135/10.06.2010 г. за частна общинска собственост (л. 165) е записано, че по одобрения РП от 1992 г., изм. със заповед от 2010 г., построената втора двуетажна полумасивна сграда от 90 кв. м. по акта от 1961 г. (предишен номер на съставен акт - АОС № 67/11.03.97 г.), която е прехвърлена в АДС от 1967 г., понастоящем е в УПИ II, в кв. 41 по плана на с. Панайот Хитово, с площ от 570 кв.м., който имот е отреден за „търговия и общ.обслужване“. За имота в с. Горна Хубавка съгласно АДС от 07.03.1956 г. имотът е актуван като държавна собственост, на осн. Закона за държавните имоти от 1949 г., като в графа 6.„име и презиме на заварения използвач“ е записано „турско начално училище“. Впоследствие същия е отписан от актовите книги за държавна собственост и е предаден на Община Омуртаг, съгласно заповед № 365-ДС/10.02.1997 г. на обл.управител на Русенска област. Въз основа на тази заповед, е съставен и акт № 22 от 21.02.1997 г. за публична общинска собственост, като имота представлява дворно място от 400 кв.м. и построената в него едноетажна полумасивна сграда, със застроена площ 75.9 кв.м., представляваща две учебни стаи, една канцелария, салон и половин маза, отреден за училище, намиращ се кв. 11, пл. № 50 по плана на с. Горна Хубавка.

При така възприетите факти съдът е посочил от правна страна, че исковете са на религиозна институция за установяване спрямо ответника – община Омуртаг, правото й на собственост върху посочените в молбата недвижими имоти и сгради, придобити от мюсюлманските вероизповедни общини (съществували на територията на с. Панайот Хитово и с. Горна Хубавка), отнети без законово основание и не по установения законов ред след 1944 г. (с твърдения в исковата молба, че имотите – терен и сградите са били собственост на мюсюлманските настоятелства в двете села до 1960 година), собствеността върху които е била реституирана на правоприемника им Мюсюлманско изповедание, както и за предаване на владението върху процесните имоти. Исковете намират своето правно основание в разпоредбите на чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС, във вр. с § 5, ал. 1 и 2 ПЗР на Закона за вероизповеданията във вр. с чл. 2, ал. 2 вр. чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ. Основателността на предявените искове е обусловена от установяването по пътя на пълното и главно доказване от ищеца на фактите, с които съответните правни норми свързват последицата на придобиването на правото на собственост в неговия патримониум, вкл. и чрез правоприемство. За да бъдат уважени, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху процесните имоти, както и да докаже, че същите се владеят от ответника и това владение е без правно основание.

Като основание на правото си на собственост ищецът в случая е сочил настъпила по право реституция по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно препращащата норма в § 5 ПЗР на ЗВ и в негова тежест е да докаже и елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ: отнемане на имота от държавата в периода след 09.09.1944 г. – 1989 г.; липса на законово основание за отнемането; имотът да съществува реално в размерите, в които е бил отнет към момента на влизане в сила на реституциония закон; към момента на реституцията имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ и да не са налице пречки за реституция, визирани в ЗОбС, респ. ЗДС.

Направил е извод, че в случая реституция по право не е настъпила в полза на ищеца, защото на първо място той не е доказал правото на собственост на праводателя си върху процесните имоти към сочения период на отнемането им. Съгласно § 7 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ на цар Борис III, обн. в ДВ, бр. 63/26.06.1919 г. и действал до 23.11.1945 г., при наличието на повече от 40 мюсюлмански семейства в населено място, те могат след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община (МВО), която по силата на § 8 от устава е юридическа личност и може да притежава за джамиите и училищата си, движими и недвижими имоти и да приема със или без задължения дарения и завещания, направени в тяхна полза. Мюсюлманските вероизповедни общини са управлявани и представлявани от настоятелства (§ 11). Почти с идентично съдържание, тези норми са пренесени и в следващия Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, действал от 23.11.1945 г. до 22 май 1951 г. Аналогични са и нормите от действалия след 23 май 1951 г. до 1975 г. Устав на мюсюлманското изповедание в Народна република България.

От представеното удостоверение, издадено от ОС-Търговище (л. 117) се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията, воден при съда, няма вписано местно поделение на Мюсюлманско изповедание, гр. София, мюсюлманско настоятелство с. Панайот Хитово, с. Горна Хубавка, с. Долна Хубавка, община Омуртаг, обл. Търговище.

По делото не са представени писмени доказателства за създаването и съществуването на мюсюлманска вероизповедна община в с. Панайот Хитово и с. Горна Хубавка, няма и документи, свързани със закупуването на поземлен имот/и за нуждите на съответната вероизповедна община, както и за строителството на сгради за нуждите на духовно мюсюлманско училище /медресе/ или на училище за турските малцинствени групи за изучаване на майчин език, т. нар. и от ищеца „турско училище“.

Принципното позоваване от страна ищеца на действалите през годините вътрешни устройствени правила на изповеданието, уреждащи притежанието на недвижими имоти не може да има за последица извод за принадлежността на правото на собственост, след като то не е пълно и положително установено.

Липсват доказателства за придобиването на правото на собственост върху процесното дворно място чрез правна сделка.

Видно от заключението на вещото лице, документи за собствеността или отразяване към плановете относно собствеността са липсвали както за терена, така и за сградата до съставянето на актовете за държавна собственост през 1961 и сл. От заключението на в.л. се установява, че по регулационния план на с. Панайот Хитово, одобрен през 1939 г., имот с пл. № 151, по разписен лист е записан като „турско училище“. Това обаче само по себе си не води до категоричен извод, че този имот е бил собственост на МВО с. Панайот Хитово. Самото записване в разписния лист към плана е вторично, и не представлява придобивно основание. За имота в с. Горна Хубавка за този период няма кадастрален и регулационен план, доколкото вещото лице е установило, че за това населено място такъв има одобрен едва през 1958 г.

За недоказани са приети и останали твърденията на ищеца относно владението на имотите в периода от датата на приемане на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обн. в ДВ бр.65/26.06.1919 г. до 26.06.1929 г., или най късно към 26.06.1939 г., което е продължило след 1944 г. до 1960 г., така както се твърди в ИМ, доколкото този факт е в пряка връзка с изложените в исковата молба твърдения, че тези имоти са били собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, както и че същите са ги владеели и ползвали.

Обстоятелството с чии средства са били построени училищата и соченото в тази връзка от свидетелите, че това е било сторено със средства на турското население в района, също не е акт, годен да учреди право на собственост в полза на вероизповеданието. Още повече, че дори и в тази насока свидетелските показания не са категорични - св. М. Х. (от [населено място]): „Не знам кога е строено училището, то е частна собственост и кой го е строил не зная. Частно училище беше и сигурно турците го издържаха“. Показанията на с. И.М. пресъздават предаденото му от неговия дядо, предвид и възрастта на свидетеля (40 г.) няма как той да има преки впечатления.

От показанията им се установява единствено, че както в имота в с. Панайот Хитово, така и в имота в с. Горна Хубавка, е имало „частни турски училища“, т.е. турската общност в двете населени места е организирала образование на родния език на своите деца, като е създала, организирала и поддържала частни турски училища. Това обаче не доказва, че МВО са били собственици на имотите, в които е провеждан този образователния процес.

От писмените доказателства и СТЕ не се установява чия собственост са били недвижимите имоти, върху които са построени въпросните училища; от показанията на свидетелите не се установи нито кой ги е построил, нито кога са били построени сградите на училищата, нито кой точно ги е стопанисвал и издържал тези училища.

Дори и построена без налични строителни книжа и без доказателства кой и с какви средства е построил съответната сграда на турското училище, логично може да се предположи, че това е станало именно от турската мюсюлманска общност, с нейни средства и за задоволяване на нуждата от образование на турската малцинствена общност (св. М. Х. твърди, че е учил в турското училище в с. Панайот Хитово от 1942 до 1950 училището, което до комунизма било частно училище; впоследствие детска градина. Голямото училище в същия двор е строено между 1960 и 1970 г.; според св. И. Х. – до 1956 г. било само турско училище; св. Училището в с. Горна Хубавка било в един двор със джамията, където учил до 4-ти клас, през 1950-51 г. се преместили в друга „къща“ и там отворили ново училище до VІІ клас). Предвид липсата на доказателства обаче сградите да са построени върху собствен поземлен имот, принципът на приращението като способ за придобиването на собствеността върху сградата (чл. 77 и оборимата презумпция на чл. 78 ЗИСС /отм. 16.12.1951 г.), е изключен.

След като по делото ищецът, който носи тежестта от недоказване на факта на собствеността си върху имотите към момента на отнемането им, не е установил това, само на това основание исковете му се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Съдът е счел, че са налице и други аргументи за неоснователност на исковете, а именно наличието на пречка за реституцията – собствеността върху имотите, които към датата на влизане в сила на реституционния закон са публична общинска и публична държавна собственост, не може да бъде възстановявана съгласно чл. 7, ал. 4 ЗОС и чл. 7, ал. 4 ЗДС.

Вярно е, както сочи ищецът, че актовете за държавна/общинска собственост не създават правото на собственост на държавата/общината, но доколкото се касае до официални удостоверителни документи, съставени в установената форма и по установения от закона ред и доказателствената им сила не е била оборена от насрещната страна, те доказват това право към съответния момент. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 от Закона за общинската собственост имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение са обявени за публична общинска собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Закона за народната просвета (в ред. от 31.03.1998 г.), предоставените за ползване на общинските училища имоти са публична общинска собственост. По делото не е било спорно, че процесните имоти са обслужвали и имат предназначение на училище, поради което са с характер на публична собственост, а теренът обслужва училището, поради което също не подлежи на реституция.

По довода на ищеца относно позоваването м първоинстанционното решение на разпоредбата на чл. 135 от Закона за народната просвета от 1948 г. (отм.), въззивният съд е посочил, че въведения в тази връзка довод дали цитираната норма, има отчуждителен характер и за кои имоти се отнася, няма обуславящо значение за изхода на спора и обоснования правен резултат. В случая отхвърлянето на иска за собственост е последица от липсата на доказателства съответният имот да е бил собственост на сочената от ищеца мюсюлманска вероизповедна община, а отхвърлянето на иска за сградите – последица от липсата на доказателства те да са построени върху собствен на ищеца поземлен имот, поради което е изключено действието на принципа на приращението като способ за придобиването на собствеността върху сградите в периода от време преди съставянето на актовете за държавна собственост от 1961 г. и 1956 г. В тази връзка е без значение и дали се касае за недвижим имот – вакъф и съответно какъв е редът за предаването на вакъфите, съответно спазването на разпоредбите на § 168 и § 169 от Устава 1919 година, след като не е доказан фактът по придобиването на имотите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с твърденията, че решението по спор, образуван на основание § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ има действие по отношение на всички; първоинстанционното решение е постановено при висящ преюдициален процес, а щом второинстанционния съд е сезиран с оплакването а недопустимост това поставя въпроса за действията по отстраняване на този порок. Вероятната недопустимост и вероятната неправилност на атакуваното въззивно решение се заключава до това, че въззивният съд не е извършил действия за отстраняване порока на решението на районния съд, а именно не е указал на ищеца за кои обстоятелства, свързани с преюдициално правоотношение, което не може да бъде предмет на инцидентен установителен иск, не сочат доказателства, нито пък е подложил на обсъждане представеното по делото удостоверение по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗВ.

Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване както при извършената служебна проверка така и с оглед доводите на касатора. Въззивното производство е било спряно до приключване на преюдициалния спор по § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ с оглед съобразяване на изхода му от въззивния съд.. Действията на съда са в съответствие с разясненията в диспозитива и мотивите по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС, поради което неоснователна е тезата, че е следвало да бъде обезсилено първоинстанционното решение.

Твърдението на касатора, че въззивния съд е следвало да му даде указания за кои обстоятелства, свързани с преюдициалното правоотношение, не сочи доказателства противоречи на разясненията в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, доколкото във въззивната жалба на ищеца липсват доводи за процесуални нарушения при докладване на делото в първоинстанционното производство. Отделно от изложеното дори такова нарушение да беше допуснато, това би било относимо към правилността, а не към допустимостта на решението, а основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са обосновани.

Несъответно на данните по делото е и твърдението, че съдът не е отчел представеното удостоверение по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗВ. Видно от мотивите на въззивното решение окръжният съд именно въз основа на това удостоверение е приел, че ищецът се легитимира като правоприемник на мюсюлманските вероизповедни общини, но исковете са отхвърлени, тъй като не е установено в селата, в които са процесните имоти да са били създадени и да са съществували такива, не е установено придобиване собствеността на земята и от там по приращение на сградите и са налице пречки за реституцията поради публичния характер на собствеността на имотите към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията. Всеки от тези мотиви обективира извод на съда, съставляващ самостоятелно основание за отхвърляне на исковете, поради което дори да се приеме, че въззивният съд е следвало да даде възможност на ищеца да представи доказателства за създаване и съществуване на мюсюлмански вероизповедни общини в двете села, това не би рефлектирало върху изхода на спора, доколкото по отношение останалите мотиви на съда касаторът не е навел доводи за неправилност.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение