Определение № 4339 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 905/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. К. срещу въззивно решение № 1266 /05.11.2025 г. по в.гр.д. № 3440 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 4629 /01.08.2024 г. по гр.д. № 692 /2024 г. на Софийския градски съд, в частта, с която Столична община (нататък и СО) е осъдена да заплати на А. Б. К. на основание чл.49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер над сумата 15 000 лева (до 30 000 лева) и съдебни разноски над сумата 900 лева и в частта, с която СО е осъдена да заплати на адвокат А. В. на основание чл.38 от ЗА адвокатски хонорар над 1 250 лева и вместо това искът е отхвърлен за разликата над 15 000 лева и СО е осъдена да заплати на А. Б. К. 75 лева съдебни разноски и на А. В. на основание чл.38 от ЗА 300 лева адвокатски хонорар за въззивното производство и А. Б. К. е осъдена да заплати на СО 100 лева юрисконсултско възнаграждение и 407 лева съдебни разноски за въззивното производство и с което първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която искът на А. Б. К. срещу СО е отхвърлен за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер 40 000 лева. Ответникът по касационната жалба Столична община в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е следното: Първоинстанционното решение, постановено по искове по чл.49 ЗД и чл.86 ЗЗД на А. К. срещу Столична Община – за неимуществени вреди от претърпяна злополука от 26.10.2023 г. – получено физическо увреждане от падане върху неподдържан тротоар в София, е обжалвано и от двете страни по иска за неимуществени вреди. От ответника СО само в осъдителната му част (за 30 000 лева). От ищцата при условията на чл.263, ал.2 ГПК в отхвърлителната му.част (за разликата над 30 000 лева до 40 000 лева). Жалбата на ответника е частично основателна, а жалбата на ищцата е неоснователна, първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано частично. Механизмът на инцидента (процесната злополука) е надлежно установен в процеса от преценените в съвкупност писмени, гласни и експертни доказателства. Същото обстоятелство не е спорно в момента. Не е спорен и фактът, че ответникът е принципно легитимиран да носи имуществена отговорност в процесната хипотеза. Спорни са размерът на справедливото обезщетение и дали е налице основание на имуществената отговорност на основание чл.51, ал.2 ЗЗД (поради съпричиняване на вредите от ищцата). Относно размера на обезщетението (преценката по чл.52 ЗЗД): Видът и естеството на получените травми, проведеното лечение, съпътстващите го съществени физически болки и страдания и неудобства, настъпилото възстановяване, настоящото здравно състояние и перспективите на възстановяване във времето са установени. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност обосновават определяне на обезщетение в размер на 30 000 лева (какъвто го е определил и СГС). Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд за това на основание чл.272 ГПК. Настъпилите физически болки и страдания и неудобства, причинени от физическите травми и увреждания винаги причиняват психически страдания. Относно възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване: Механизмът на причиняване е изяснен. От събрания по делото доказателствен материал се установява, че наличната на мястото на инцидента неравност по тротоарното трасе е била съществена и видима. Тази фактическа обстановка е налагала ищцата да съобрази поведението си с конкретната фактическа ситуация, със съществуващата потенциална опасност от настъпване на инцидент. Особено като се съобрази обстоятелството, че пострадалата е преминавала многократно по конкретния тротоар, т.е. мястото на инцидента и е било известно (познато). Особено като се съобрази също възрастта на А. К. към момента на събитието, която възраст също е предполагала - изисквала сама по себе си пострадалата да е особено внимателна при придвижването си. А. К. е била придружавана в момента на инцидента от внука си, но последният точно преди да настъпи увреждането „е пуснал баба си да премине сама през опасния участък на тротоара“. Описаното невнимание на пострадалата в случая „стои“ също в причинно-следствена връзка със злополуката и поради това същото следва да се окачестви като съществено допринасящо по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпване на процесния вредоносен резултат. С оглед на това горната главница (обезщетението) следва да бъде редуцирана наполовина (с 50 %). В последната връзка и допълнително и принципно (въззивният съд е добавил и следното): Вярно е, че основното задължение да бъде осигурена надлежна възможност за безопасно придвижване на пешеходци е възложено законово в тежест на общината. Тезата обаче (застъпена в част от съдебната практика, която се е формирала по разрешаването на казуси като процесния), че пешеходците нямат никакво задължение да съобразяват поведението си (придвижването си) с конкретната пътна обстановка - не може да намери опора нито в закона, нито в (най-вече) в житейската логика: постановката, че всеки правен субект (основно физическите лица) следва да бъде внимателен и бдителен за собствената си безопасност е универсален правен и житейски принцип. С оглед на изложеното решението на СГС следва да бъде ревизирано (в съответствие с горните съображения). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Касационната жалбоподателка А. Б. К. излага доводи за това, че обезщетението по чл.52 ЗЗД е определено в занижен размер в противоречие с ППВС 4/1968 г. според което понятието справедливост винаги е обусловено от редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, а в случая не са съобразени както нейната напреднала възраст – 82 години в момента на инцидента, от който е последвало увреждане и обществено – икономическите условия към този момент. Както и доводи за това, че по делото не са представени никакви доказателства за това, че при настъпването на инцидента е била разсеяна или не е внимавала достатъчно и по този начин е съпричинила вредоносния резултат. Твърди, че инцидентът е станал на място, където помощ не е могла да и се окаже и че при неравна повърхност е възможно спъване и при упражнено изключително внимание. Евентуално оспорва и високия процент съпричиняване (50 %), твърди, че той е необосновано несъразмерен, като при груба небрежност, за което не са изложени мотиви. Иска да и бъде присъдена допълнително сумата 25 000 лева (искът и да бъде уважен до пълния предявен размер 40 000 лева). Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по третия поставен от жалбоподателката материалноправен въпрос, уточнен от съда: необходимо ли е да бъде доказан приносът на пострадалия за непозволеното му увреждане като действие или бездействие, както и да бъде доказана причинно-следствената връзка между тях и вредоносния резултат, като предпоставка за прилагането на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляването на определеното обезщетение по иск по чл.49 ЗЗД? Въпросът е обуславящ, тъй като, видно от подробно възпроизведените мотиви на въззивния съд, той е приел за установено следното: пострадалата ищца А. Б. К. е минавала многократно по конкретния тротоар, нейната възраст (към момента на събитието е 82 години), пострадалата е била придружавана от внука си (на 26 години), който непосредствено преди да настъпи увреждането е пуснал баба си да премине сама през опасния участък на тротоара. Описаното въззивният съд е определил като невнимание, което „стои“ в причинно-следствена връзка със злополуката и го е окачествил като съществено допринасяне по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпване на процесния вредоносен резултат. След това е въззивният съд уточнил, че проявеното от ищцата невнимание представлява нарушение на задължението и като пешеходец да съобразява поведението си за безопасно придвижване с конкретната пътна обстановка, като бъде внимателна и бдителна за собствената си безопасност. Въззивният съд обаче не е посочил никакви конкретни действия или бездействия на ищцата А. Б. К. (само на внука и), които да определи като невнимание или несъобразяване с конкретната пътна обстановка и не е обсъдил нито едно от събраните по делото доказателства. Само е посочил, че по делото са събрани такива. Въззивният съд е допуснал противоречие с разрешенията в посочените от касационната жалбоподателка ППВС 17/63, т.7 и решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, по материално-правни въпроси, свързани с предпоставките за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД: С ППВС № 17/18.11.1963 г. е прието, че: обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. С решение от 2010 г. по т.д. № 35 /2009 г. на II т.о. е прието, че за да е налице принос на увредения към вредата като предпоставка за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, е необходимо извършените от него действия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие и че принос на увредения, водещ до съпричиняване на вредата, трябва да бъде доказан, а не хипотетично предполагаем. С решение № 58 /29.04.2011 г. по т.д. № 623 /2010 на II т.о. и Решение № 159 / 24.11.2010 г. по т.д. №.1117 /2009 г. на II т.о. е прието, че: С нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. С решение № 59 /10.06.2011 г. по т.д. № 286 /2010 г. на I т.о. е прието, че: С решение на ВКС, ТК, ІІ т.о. по т.д. 525 /08 г., постановено по реда на чл.290 ГПК и поради това съставляващо задължителна практика е разрешен поставения правен въпрос. С обсъждания съдебен акт е прието, че за да бъде намалено обезщетението за вреди, увредения следва да е допринесъл за тяхното настъпване, като този принос, за да е налице съпричиняване, следва да бъде конкретен – изразен в определено действие. С това е осъществено основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. А. Б. К. следва да заплати държавна такса за разглеждане на касационната и жалба в размер на 2 % от претенцията и за увеличение на присъденото обезщетение с 25 000 лева – в размер на 255.65 евро, представляващи равностойността на 50ден от изложеното съдът