Определение № 50490 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1753/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Едисон” ЕООД срещу решение №55 от 01.04.2022г. по т.д.№381/2021г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение №260088 от 26.07.2021г. по т.д. №72/2020г., с което Русенски окръжен съд е осъдил „Едисон“ ЕООД да заплати на „Изкуство - ДВ“ ЕООД, в несъстоятелност, сумата от 67645 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на складове №№ 23, 25, 26, 28, склад – гаражи №10, производствени помещения №№ 13 и 14, магазин №21, кабинет счетоводство и административна сграда – част от сграда №6, с обща площ 1990 кв.м., за времето от 02.05.2017г. до 18.03.2019г., ведно със законната лихва върху това обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2020г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над 67645 лв. до предявения размер от 169185,40 лв., обезщетение за лишаване от ползване за същия период и на други сгради с площ над 1990 кв.м. до 2963 кв.м. и 120 кв.м. открита площ. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради допуснати от решаващия съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е разтълкувал и преценил редовността на връчването на уведомлението от 16.05.2017г., с което синдикът на „Изкуство - ДВ“ ЕООД се е противопоставил на ползването на имота от наемателя. Оспорва извода на съда, че съгласно чл.50 ал.3 от ГПК връчването се счита за редовно, когато е извършено в канцеларията на търговеца, като обстоятелството, че получателят не е с регистриран трудов договор, е без значение. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл по следния съществен материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: Когато се връчва по адреса на търговец или юридическо лице, последният такъв указан в Търговския регистър, всеки гражданин и всяко лице, намиращо се там, ли може да получава съобщения до дружеството или само негов работник или служител – доказано, а не представящ се за такъв? Жалбоподателят твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №56/17.06.2014г. по т.д.№2705/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение №173/13.04.2018г. по ч.т.д.№770/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата “Изкуство – ДВ“ ЕООД, в несъстоятелност, не изразява становище по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че e осъществен фактическият състав, установен в чл.236 ал.2 от ЗЗД. Приел е за безспорно сключването на договор за наем между страните със срок до 01.05.2017г. Приел е за недоказано осъществяването на предпоставките на диспозитивното правило на чл.236, ал.1 от ЗЗД за трансформиране на договора в безсрочен. Изтъкнал е, че с уведомление от 16.05.2017г. синдикът се е противопоставил на ползването от страна на наемателя след изтичане на срока на договора. Счел е, че уведомлението е надлежно връчено на ответното дружество, тъй като същото е изпратено на адреса на управление на търговеца, посочен и в договора за наем, получено е от лице, което се е обозначило като служител на дружеството, с вписано задължение да предаде документа на управителя. Изложил е и мотиви, че след като в закона няма изискване получаващият да е лице само по трудов договор, обстоятелството, че към 2017г. получателят не е с регистриран трудов договор, не опорочава процедурата по връчване. Изтъкнал е и липсата на твърдения от страна на ответника, че той е продължил да изпълнява задълженията си по наемното правоотношение след изтичане на срока на договора, поради което съдът е приел, че договорът за наем е прекратен с изтичане на срока му на действие. Приел е за неоснователно и възражението на ответника, че не се дължи обезщетение за ползването на имотите, тъй като реално ползване не е осъществявано, предвид ограничения достъп до територията на предприятието със заповед на синдика. Посочил е, че връщането на наетата вещ не е просто изоставяне на същата, а предаването й във вида, в който е била в момента на сключване на наемния договор, като в случай на наем на недвижим имот той следва да бъде напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя. С оглед на това, че след прекратяване на договора за наем в имотите, обект на наемното правоотношение, ответникът е продължил да съхранява свои вещи там, и вещите са изнесени след м. април 2019г., е формирал извод, че не е налице връщане на наетата вещ по смисъла на закона и ползването е доказано в периода, посочен в исковата молба. Приел е също, че с издадената от синдика заповед за ограничаване на достъпа задължението на ответното дружество да освободи имотите не е препятствано, тъй като в заповедта достъпът до производствената база на предприятието не е въведен абсолютно, възможността да бъдат изнесени вещите е била предпоставена от съгласието на синдика за това, след проверка на собствеността, от която възможност ответникът не се е възползвал. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният въпрос относно редовността на връчването на уведомление до търговец е свързан с предмета на спора, но не е единствено обуславящ за неговия изход. На първо място редът на чл.50 ал.3 от ГПК е приложим към връчване на съдебни книжа, както и при връчване на книжа по възлагане от нотариус (чл.50 от ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл.43 от ЗЧСИ). В постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №148/02.12.2016г. по т.д.№2072/2015г. е прието, че законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения. Съгласно задължителните разяснения в т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС, в случай, че издателят на запис на заповед отказва да удостовери предявяването му или се укрива, удостоверяването на тези обстоятелства може да се извърши с нотариална покана, ако записът за заповед е освободен от протест. Отказ за получаване на съобщение или укриване на адресата, биха могли да се удостоверят чрез нотариална покана по силата на приложението на правилата на ГПК за връчване на съобщения и препращането в чл.50 от ЗННД към тези правила. От друга страна, извън посочения в тълкувателното решение способ за удостоверяване, отказът или укриването могат да се удостоверят по правилата на ГПК и при връчване по възлагане от частен съдебен изпълнител съгласно чл.43 от ЗЧСИ. В този смисъл кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция, връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис, или по възлагане от нотариус (чл.50 от ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл.43 от ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл.37 - 58 от ГПК, като отказът за получаване по чл.44 от ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 от ГПК се удостоверяват от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В случая връчване на уведомлението до наемателя не е извършено чрез нотариус или по възлагане на ЧСИ, поради което релевантен за изхода на производството не е въпросът за спазване на изискванията на чл.50 ал.3 от ГПК, а доколко лицето, получило уведомлението, се легитимира като пълномощник на юридическото лице – получател. От друга страна следва да се отбележи, че обективираното в уведомлението от 16.05.2017г. изявление не е за прекратяване на наемното правоотношение между страните по делото, а съставлява изрично обективирано противопоставяне от страна на наемодателя срещу продължилото ползване на наетия имот след изтичането на срока на договора за наем. Въззивният съд не е обсъждал само процесното уведомление, а е извършил цялостен анализ на събраните по делото доказателства относно поведението на страните във връзка с ползването на процесния имот, отчел е, че наемателят не твърди и не ангажира доказателства да е продължил да ползва помещенията и да изпълнява своите задължения и след изтичането на срока на договора, с оглед на което е приел, че не са се осъществили предпоставките по чл.236 ал.1 от ЗЗД за трансформиране на договора за наем в безсрочен. Този извод е в съответствие и със защитната теза на ответника, изразена в отговорите на исковата молба и в писмената защита пред първоинстанционния съд, че не е продължил ползването на имота след прекратяването на договора за наем, както и че изрично със заповед №05/19.12.2017г. е бил лишен от ползването му. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по поставения правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като разглеждането му от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Тезата на касатора за очевидна неправилност е обоснована с оплаквания за неправилност на извода на съда относно редовността на връчването на уведомлението от 16.05.2017г., както и за неотчитане от съда на липсата на конкретизация на вещите, които според ищеца са заемали посочените в исковата молба помещения и складове. Тези доводи са относими единствено към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, като преценката за тяхната основателност би могла да бъде осъществена само след допускане на касационното обжалване. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд