Определение № 1163 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2361/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. К. срещу решение № 877 от 24.06.2025 г. по в. гр. д. № 1041/2025 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 16 състав, с което е потвърдено решение № 4334 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 8570/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 2 състав, с което по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск е признато за установено, че касационната жалбоподателка дължи на „Сити Билд Студио“ ООД сумата от 27 170, 88 лв. по запис на заповед от 12.12.2022 г., заедно със законната лихва от 23.02.2023 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в случая съществува съмнение относно действителната воля на Л. К. - дали тя е издала процесния запис на заповед като физическо лице или като управител на търговско дружество. Касационната жалбоподателка извежда това съмнение от обстоятелството, че записът на заповед е издаден от физическото лице К., но съгласно отразеното в ценната книга е предявен за плащане на К. в качеството й на управител на дружество. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторката основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „Длъжен ли е решаващият съд да установи действителната воля на издателя по записа на заповед при противоречие между изявлението му в текста на ценната книга, където се е задължил като физическо лице, и изявлението му в текста на предявяването, където е посочил, че записът на заповед му е предявен в качеството му на управител на дружество?“ Твърди, че формулираният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение № 60061 от 27.07.2021 г. по т. д. № 232/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 229 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 4529/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 53 от 31.07.2019 г. по т. д. № 850/2018 г. на ВКС, II т. о. Ответникът по касационната жалба „Сити Билд Студио“ ООД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение е направен извод, че първоинстанционното решение за уважаване на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск е валидно и допустимо. Съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че съгласно мотивите на първоинстанционния акт страните по делото не спорят, че ответницата К. не е заплатила сумата в размер на 27 170, 88 лв. по записа на заповед от 22.12.2022 г., който била издала в полза на ищеца „Сити Билд Студио“ ООД; падежът на записа на заповед бил определен на 31.01.2023 г., в който ден ценната книга била предявена на К. за плащане. Във въззивното решение е посочено, че по предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск за вземане по записа на заповед ищецът кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Въззивният съд е изтъкнал е, че в срока по чл. 131 ГПК ответницата не е подала отговор на исковата молба, но е депозирала възражение по чл. 414 ГПК, с което е оспорила съществуването на спорното материално право. Изразил е становище, че в тази хипотеза съдът дължи обсъждане само на обоснованите във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора, като например: на основанието, от което произтича вземането; за недействителност на това основание; за погасяване на вземането; за неистинност на документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Подчертал е, че с възражението по чл. 414 ГПК ответницата не е релевирала такива възражения, а само е направила бланкетно оспорване на вземането, основано на записа на заповед. Същевременно, въззивният съд е счел за неоснователни наведените с въззивната жалба доводи на К., че предявеният иск не следва да се уважава, тъй като записът на заповед е издаден от нея, но не е посочен ЕГН на издателя, и тъй като ценната книга не била предявена на издателя – ответницата за плащане. Съдът е посочил, че записът на заповед от 12.12.2022 г. е редовен от външна страна, тъй като съдържа съществените реквизити по чл. 535 ТЗ: наименованието „запис на заповед“ в текста на документа; безусловно обещание да се плати посочената в него парична сума; името на поемателя - лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; датата и мястото на издаването и подпис на издателя. Констатирал е, че е посочен и факултативен реквизит от съдържанието му- падежът на задължението за плащане, а именно 31.01.2023 г. В атакуваното решение е прието, че ЕГН не е реквизит по чл. 535 ТЗ, но противно на соченото във въззивната жалба издателят е идентифициран и с ЕГН. Съдът е установил, че предявяването на ценната книга за плащане е сторено на 31.01.2023 г. на издателя Л. М. К., като това е скрепено с името и подписа на същата, както и със саморъчното изписване на трите й имена. Изтъкнал е, че в случая авторството на ценната книга не е оспорено в срока за отговор на исковата молба, както и че по делото не се твърди ответницата да е погасила чрез плащане паричното задължение по записа на заповед. По тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че са налице предпоставките за установяване съществуването на процесното вземане на ищеца към ответницата. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касационната жалбоподателка въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. В атакуваното решение не е прието, че съществува неяснота или съмнение относно действителната воля на издателя и по-конкретно относно това дали записът на заповед е издаден от ответницата Л. К. като физическо лице или същият е издаден от търговско дружество, чийто управител е тя. Изводите на състава на апелативния съд са, че процесният запис на заповед съдържа съществените реквизити по чл. 535 ТЗ, като издателят му – е индивидуализиран с трите си имена и ЕГН /независимо, че то не е част от изискуемото съдържание по чл. 535 ТЗ/. В обжалваното решение е обсъдено и обстоятелството, че предявяването за плащане на ценната книга е извършено на падежа – 31.01.2023 г. на издателя Л. К., като това е удостоверено с подписа на посоченото физическо лице и собственоръчното изписване на трите му имена. В този смисъл, след обсъждане на съдържанието на ценната книга и на отразяванията върху нея във връзка с предявяването й за плащане, съдът не е намерил да съществува неяснота относно действителната воля на издателя. Същевременно, не би могло да се приеме, че е обосновано и съществуването на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, а именно противоречие на въззивния акт с практика на ВКС. С решение № 53 от 31.07.2019 г. по т. д. № 850/2018 г. на ВКС, II т. о., на което се позовава касационната жалбоподателка, е даден положителен отговор на правния въпрос „При съмнение, породено от начина на изписване с цифри на датата на издаване на запис на заповед, може ли съдът, съобразявайки и останалата част от съдържанието на документа, да установява действителната му дата?“ Върховният касационен съд е посочил, че записът на заповед е формална, абстрактна, едностранна сделка, която, за да е действителна, следва да е в писмена форма и да съдържа определените реквизити съгласно императивната разпоредба на чл. 535 ТЗ. Императивната уредба на задължителните реквизити на записа на заповед не е пречка при съмнение, породено от начина, по който е формулирана волята на издателя, да бъде извършено граматическо тълкуване на израза, по отношение на който е налице спор, за да се установи действителната воля на издателя. Доколкото в настоящата хипотеза въззивният съд не е отрекъл принципната възможност да бъде извършено тълкуване на волята на издателя на записа на заповед, но не е намерил да съществува неяснота, че същият е издаден от ответницата като физическо лице, атакуваното решение не е постановено в отклонение от обсъдената практика на ВКС. Останалите две решения на ВКС, които са цитирани в изложението на касатора, нямат отношение към въпроса относно тълкуването на записа на заповед, и с тях не се установява съществуването на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С решение № 60061 от 27.07.2021 г. по т. д. № 232/2020 г. на ВКС, II т. о. е прието, че запис на заповед, който отговаря на формата и реквизитите, предвидени в чл. 535 вр. чл. 536 ТЗ, представлява източник на вземане по абстрактна менителнична сделка и не е недействителен в хипотезата, когато издателят му не е задължено лице по каузално правоотношение, в чиято връзка е издаден или не е поел гаранционно-обезпечителна отговорност по отношение на каузалното правоотношение. Решение № 229 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 4529/2019 г. на ВКС, IV г. о. е постановено по правните въпроси за разпределението на доказателствената тежест при спор относно произтичащо от запис на заповед вземане; за това явява ли се трето лице, по смисъла на чл. 181 ГПК, юридическото лице, което оспорва издадения от негов бивш законов представител частен документ, с твърдението, че е съставен след прекратяването на представителното му правоотношение, но е антидатиран и обвързано ли е това юридическо лице от посочената в документа дата, както и каква е защитата му срещу антидатирането на документа от органен представител с прекратени пълномощия. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция в размер на 1 380, 49 евро /с левова равностойност 2700 лв./ с ДДС Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение