Определение № 3683 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 495/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К., против решение № 210 от 11 декември 2023 г., постановено по в.гр.д. № 364/2023 г. по описа на Апелативен съд В., в частта му, с която се потвърждава решение № 532 от 27 април 2023 г., постановено по гр.д. № 852/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. М. В. 20000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление от общ характер, за което е оправдан с влязла в сила присъда, постановена по в.н.о.х.д. № 281/2020 г. по описа на Апелативен съд В., ведно със законната лихва от 13.05.2021 г. до окончателно изплащане на задължението (искът е отхвърлен за разликата до пълно предявения размер от 60000 лева и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила). В останалата част на въззивното решение, с която се потвърждава първоинстанционното решение за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Т. М. В. 4000 лева обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на заплатено адвокатско възнаграждение по наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза, образувано вследствие на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление от общ характер, за което е оправдан с влязла в сила присъда, постановена по в.н.о.х.д. № 281/2020 г. по описа на Апелативен съд В., ведно със законната лихва от 13.05.2021 г. до окончателно изплащане на задължението; сумата от 11021,46 лева обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено възнаграждение за труд по служебно правоотношение като пожарникар, за периода на отстраняване от работа 28.06.2019 г.-22.02.2020 г. вследствие на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление от общ характер, за което е оправдан с влязла в сила присъда, постановена по в.н.о.х.д. № 281/2020 г. по описа на Апелативен съд В., ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда – 02.02.2020 г. до окончателно изплащане на задължението; обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 335,48 лева – лихва за периода 04.02.-15.04.2020 г., сумата от 409, 31 лева присъдени разноски в полза на взискателите, както и сумата от 831,46 лева – такси и разноски съгласно Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ, заплатени по изп.д. № 177/2020 г. по описа на ЧСИ П. И. с район на действие В., образувано вследствие на повдигнато обвинение за извършване на престъпление от общ характер, за което е оправдан с влязла в сила присъда, постановена по в.н.о.х.д. № 281/2020 г. по описа на Апелативен съд В., ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба в съда – 02.02.2020 г. до окончателно изплащане на задължението, въззивното решение не се обжалва. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Съдът присъдил обезщетение, което не било съответно на действително търпените от В. вреди и на чл. 52 ЗЗД. Не отчел, че от страна на В. били заявени общи твърдения за настъпили вреди с неимуществен характер, които не били конкретно определени, нито доказани по убедителен начин. Безспорно с воденото наказателно производство за В. били създадени обичайни неудобства и притеснения, но в рамките на обичайното, като не се установявало настъпването на трайни и тежки психични или социални проблеми. Следователно доказаните вреди не били с такъв интензитет и размер, че да обосновават присъждане на обезщетение от 20000 лева. Освен това съдът не взел предвид, че големият медиен интерес към воденото наказателно производство не бил провокиран от предоставена от прокуратурата информация или изявления. Обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението не били ценени правилно и не съответствали на съществуващите обществено-икономически условия на живот към момента на настъпване на вредите. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът Т. М. В., чрез адв. Д. Й., в отговор поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Във въззивното решение се приема за установено, че ищецът е бил служител в системата на МВР, старши пожарникар в РДПБЗН [населено място]. Въз основа на протокол за обиск и изземване от 28.06.2019 г. е образувано досъдебно производство № 99/2019 г. по описа на О. В. на осн. чл. 212, ал. 2 НПК и в същия ден със заповед по реда на чл. 72, ал. 1 ЗМВР ищецът е задържан за срок до 24 часа. На 29.06.2019 г. той е привлечен като обвиняем, за това че на 28.06.2029 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител, без надлежно разрешение е държал кокаин с тегло от 0,79 гр., с цел разпространение - престъпление по чл. 354а, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, впоследствие преквалифицирано по чл. 354а, ал. 1, изр. 1-во, пр. 4- то, алт. 1 НК. Престъплението е тежко умишлено такова, за което се предвижда наказание от две до осем години лишаване от свобода. С постановление от 29.06.2019 г. ищецът е задържан за срок от 72 часа, а с определение от 01.07.2019 г. по ч.н.д. № 754/2019 г. по описа на В. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена с „домашен арест“ от 27.08.2019 г. до 14.02.2020 г., а след това последователно с „парична гаранция“ и „подписка“. Общо задържането на ищеца под стража е за 57 дни, а домашният му арест – за 172 дни. На 08.01.2020 г. е изготвен обвинителен акт и делото е внесено в Окръжен съд Варна. С постановената от първостепенния съд присъда ищецът е признат за виновен за престъпление по чл. 354а, ал. 1, т. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, отложено с изпитателен срок от 3 години на осн. чл. 66, ал. 1 НК, както и глоба в размер на 2000 лева. Той е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4, алт. 1 НК. По протест на В. и по въззивна жалба на ищеца, делото е пренесено пред въззивната инстанция и образувано във в.н.о.х.д. № 281/2020 г., по което е постановена оправдателна присъда на 30.10.2020 г. Делото е приключило с решение от 13.05.2021 г. на ВКС за потвърждаване на оправдателната присъда. Общата продължителност на наказателното производство в двете му фази е около 1 година и 11 месеца, като към датата на образуването му ищецът е бил на 31 г. В наказателното производство са извършвани множество процесуално-следствени действия с участието на ищеца. В досъдебното производство той е разпитван в качеството му на обвиняем шест пъти; два пъти са му предявявани материалите от разследването; веднъж е участвал в процесуално-следствени действия с оглед изготвяне на заключението по назначена експертиза; веднъж е подложен на обиск. Ищецът е участвал в съдебните производства по постановените мерки за неотклонение и пред съда в съдебната фаза на наказателното производство – в общо 9 съдебни заседания. Паралелно срещу В. се е водело и дисциплинарно производство и със заповед № 1983/10.07.2019 г. на Директора на ГДПБЗН той е временно отстранен от длъжност (до възстановяването му на същата със заповед от 17.03.2020 г.), мотивирано със задържането му на 28.06.2019 г. и образуваното срещу него досъдебно производство. Установено е също така, че ищецът е с чисто съдебно минало и преди обвинението се е ползвал с авторитет в професионалната си среда и сред близки и приятели. Наказателното производство е предизвикало голям медиен интерес, отразявано е периодично в пресата и в електронни медии с огласяване на името му и инициали на фамилията. Негативните емоционални преживявания на В. са приети за доказани с показанията на св. К. и Ж., дългогодишни колеги на ищеца. К. посещавал ищеца в дома му, докато последният бил под домашен арест и видял, че той бил видимо отслабнал, много отчаян и притеснен. Статиите в пресата станали известни в средите им, като част от колегите им се отнесли осъдително към ищеца заради повдигнатото му обвинение. След оправдаването му и връщането на работа В. не бил добре финансово, като колегите му го подпомагали с малки суми. Св. Ж. е посочил, че след образуване на наказателното производство срещу ищеца той изглеждал видимо отслабнал, бил изнервен, затворил се в себе си, а после и отказвал да се събира с колеги. Преди обвинението той взел заем, който обслужвал със заплатата си, а след незаконното обвинение имал финансови затруднения, колегите му го подпомагали с дребни суми, от което В. изпитвал неудобство. При посещенията в дома му по време на домашния арест, свидетелят видял ищеца като отчаян, в резултат на дългия престой в ареста и домашния арест, страхувал се, че ще загуби работата си. Съдът е ценил показанията като логични, взаимно подкрепящи и допълващи се и пресъздаващи личните впечатления на свидетелите. Въззивният съд е изследвал характера на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е посочил, че такава се носи за всички вреди, причинени от незаконното обвинение, включително и за периода, през който делото е било на производство пред съда, като е без значение дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани и какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица. Посочено е още, че за ангажирането отговорността на държавата за вреди, причинени от действията на нейните органи, между двете трябва да съществува причинно-следствена връзка, която трябва да бъде доказана извън случаите, когато се претендират вреди в рамките на обичайните такива. В последния случай извънредните вреди трябва да бъдат доказани от ищеца, но по конкретния казус липсват твърдения и доказани здравословни проблеми на В. и трайни последици в емоционалната му сфера извън обичайните, поради което такива не следва да бъдат обезщетявани. За да обоснове размера на обезщетението, съдът е изхождал от критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съобразил е, че към датата на незаконното обвинение ищецът е бил на 31 г., в млада възраст и с успешна професионална реализация като пожарникар и е бил обвинен за тежко умишлено престъпление с предвидено наказание от 2 до 8 г. лишаване от свобода. Доколкото обвинението е срещу лице със сфера на професионална дейност в системата на МВР, към което изискванията на обществото за почтеност и съблюдаване на закона са завишени, съдът е отчел, че ищецът допълнително е претърпял вреди с по-висок интензитет и със специфичен характер, обусловени от общественото му положение – служител (пожарникар) от системата на МВР. Сред колегите му е бил накърнен професионалният му авторитет и доброто му име, а освен това ищецът е изпитвал страх от уволнение. Съобразено е още осъждането от първата инстанция с налагането на наказание „лишаване от свобода“ за 1 година (макар и с отложено изпълнение), шумното медийно разгласяване на случая и дискредитирането на В. пред по-широк обществен кръг, както и тежестта и продължителността на наложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ за почти два месеца и за още пет месеца и половина „домашен арест“, които са променили и значително засегнали живота му в период около седем месеца и половина. Според съда тези обстоятелства налагат определяне на по-висок размер на обезщетението. От друга страна, съдебният състав е отчел, че продължителността на наказателното производство не е голяма и то е приключило в разумен срок от 1 г. и 11 месеца, който обаче е значителен период от живота на млад човек, в който той е бил подложен на интензивния стрес от наказателното преследване с медийно отразяване и страха от неизвестността на изхода му. Бил е засегнат начинът на живот на ищеца, като той отслабнал, бил е тревожен и притеснен, затворил се и се изолирал, преживявал е и страх от осъждането, от невъзможността да работи и от евентуална загуба на работата си. В насока на по-нисък размер на обезщетението съдът е посочил, че ищецът не е загубил работата си и няма доказани ограничения или невъзможности в последващата му професионална реализация вследствие незаконното обвинение и освен обичайно презюмираните вреди като стрес, безсъние, притеснения, наказателното производство не се е отразило на здравословното му състояние, нито е довело до трайни последици в тази връзка. Предвид тези съображения и стандарта на живот в страната по време на възникване на увреждането съдът е преценил, че справедливото обезщетение е в размер от 20000 лева. При тези изводи на съда касационното обжалване следва да се допусне по въпроса относно приложението на критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Касационното обжалване се допуска, за да се провери налице ли е противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., и практиката на ВКС. За касационното обжалване жалбоподателят не дължи държавна такса. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,