Определение № 177 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1082/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Н. Н. А., чрез особения си представител адвокат С. М., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик №420/28.11.2022г. по в.г.д.№372/2022г. В жалбата са изложени твърдения за незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с Конституцията и законите на страната. В жалбата се твърди неправилност на решението и в частта, с която е Н. А. е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство поради липса на представен списък по чл.80 от ГПК. Насрещната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с писмен отговор, в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Р. Р., оспорва подадената жалба. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като оспореното решение е законосъобразно, добре обосновано и постановено без допуснати съществени процесуални нарушения. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Пазарджик, с което са отхвърлени предявените искове от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“ за установяване извършена по отношение на него дискриминация по признак „лично положение“, за периода от 14.04.2014 г. до 20.08.2018 г., изразяващо се в предлагане на некачествена и неразнообразна храна в сравнение с храната на лишените от свобода в Затвора – [населено място], както и за преустановяване на нарушението. За да постанови този резултат, съдът приел, че приложими за процесния период са Наредба № 23/19.07.2005 г. за физиологичните норми за хранене на населението, обн. ДВ, бр.63/02.08.2005 г. /за част от процесния период - 14.04.2014 г. до 02.02.2018 г./, когато е отменена с Наредба № 1/22.01.2018 г. за физиологичните норми за хранене на населението, в сила от 06.02.2018 г. Приел, че съгласно приложение № 4 към чл.4, ал.5 от Наредба № 23/2005 г. дневните енергийни потребности на мъже във възрастовата група 30-60 г., с ниска физическа активност какъвто е ищецът, доколкото не са наведени твърдения и не са представени доказателства същия да полага регламентиран труд в затвора, е 2286 ккал. Въззивният съд посочил, че от представените по делото писмени доказателства /утвърдени месечни менюта/ се установява, че дневната калоричност на храната в Затвора в [населено място] е около и над тази норма; в храната са присъствали месни продукти, десерти и кисело мляко, като същата била разнообразна. Въззивният съд установил от представените по делото копия на договори за доставка на хранителни продукти, че хранителните продукти, доставяни в Затвора в [населено място] са едни и същи по вид, качество и състав както тези доставяни в Затвора в [населено място]. Съдът констатирал, че според приложените по делото менюта за храненето на лицата изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора в [населено място], приготвяната и предоставяна храна в готов вид се различава, от тази в Затвора в [населено място], но не и по действащите нормативни изисквания относно количество, качество и калориен прием. Изложил, че по делото не е установено в затвора, където ищецът изтърпява наложеното му наказание, да са били доставяни хранителни продукти имитиращи естествените /мляко, месо, мазнини и др. хранителни съставки/ или с множество изкуствени добавки, поради което направил извод, че в процесния период са били спазени действащите разпоредби касаещи гарантиране на правото на лишените от свобода на безплатна храна в количество и калориен прием според пола, възрастта и физическата активност на лицата. Въз основа на изложеното съдът заключил, че всички лишени от свобода, както в Затвора в [населено място], така и в Затвора [населено място] били поставени при едни и същи условия. Изхранването в тези места за лишаване от свобода се осъществявало по един и същи начин и при едни и същи условия. Прилагането на този режим по отношение, независимо от режима на изтърпяване на наложените наказания, личното, обществено или имуществено им положение, обосновало извода на съда за липса на дискриминационно поведение по отношение на ищеца. Съдът посочил още, че извършените по отношение на ищеца доставки на храна с качество, количество и калорийна стойност съответстваща на нормативните изисквания, не представляват по-неблагоприятно третиране и не могат да се квалифицират като дискриминация по смисъла на чл.4 ЗЗДискр. Допълнително отбелязал, че по делото не е установено каквото и да било поведение или действия, осъществени единствено по отношение на ищеца, които да са го поставили в неравностойно положение спрямо останалите лица, изтърпяващи наказание в затворите в [населено място] и [населено място]. По тези съображения въззивният съд намерил предявените искове за неоснователни. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване по материално правните въпроси относно личното положение на гражданите спрямо останалите такива изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ в затворите в Република България, както и относно начина, по който се преценява по-неблагоприятното третиране на лицето при „сравними сходни обстоятелства“. Твърди, че същите са разрешени в противоречие с решение №14/10.10.1992г. по к.д.№14/92г. на Конституционен съд на Република България, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №3/22.07.2013г. по г.д.№534/2012г. и решение №428/13.05.2010г. по г.д.№1207/2009г. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като се твърди, че отговорите ще спомогнат за точното прилагане на Закона за защита от дискриминация. По тези въпроси е налице формирана и трайно установена съдебна практика, включително сочената от касатора, според която по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. При „сравними сходни обстоятелства“ са лицата, изтърпяващи наказание в конкретно посочен затвор – това, което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на наказание “доживотен затвор” или “доживотен затвор без замяна” /решения по г.д.№4046/2021г. на ВКС, ІІІ г.о.; г.д.№1871/2020г. на ВКС, ІV г.о., г.д.№777/2011г. на ІV г.о./. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика. В същото съдът не е установил различно третиране на лицата изтърпяващи наказание лишаване от свобода на територията на затвора в [населено място], като е посочил, че на същите е била предоставяна храна отговаряща по количество, качество и калорийна стойност съответстващи на нормативните изисквания. За пълнота на изложението следва да се посочи, че горните принципни разрешения са възприети и в решенията посочени от касатора, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. От друга страна, в изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението и обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването в хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В касационната жалба е направено искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях. Твърди, че същото е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №27/02.02.2015г. по г.д.№4265/2014г. на IV г.о.; решение №92/16..3.2012г. по г.д.№196/2014г. на III г.о.; решение №59/14.04.2015г. по г.д.№4190/2014г. на IV г.о. По този процесуален въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, като е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Съдът е основал извода си за липса на дискриминация по отношение на ищеца въз основа на подробен анализ на доказателствата. Поставеният въпрос е свързан с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение. Ето защо, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Оплакването за липса на основания за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция представлява искане за изменение на въззивното решение в частта по присъдените на ответника разноски за въззивното производство. По това искане компетентен да се произнесе по реда на чл. 248 ГПК е въззивният съд. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,