Определение № 2528 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2444/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9703/26.04.2023 г. на Р. И. И., чрез адвокат С. П., срещу въззивно определение № 1050 от 18.04.2023 г. по в. ч. гр. дело № 953/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2322/22.02.2023 г. по гр. д. № 12752/2022 г. на Софийски градски съд. С последното е оставена без уважение молбата на Р. И. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на въззивното определение. Посочва, че съдът е допуснал грешка при възприемането на фактическата обстановка, смесвайки имущественото състояние на ищеца с това на дружество с ограничена отговорност, на което жалбоподателят е едноличен собственик на капитала. Съдът неправилно е обосновал отказа от освобождаване от задължението за заплащане държавни такси и разноски с предположение за евентуални доходи на ищеца. В изложението към частната жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1.Следва ли да бъде освободено от авансово заплащане на държавна такса и разноски по дело физическо лице, което е едноличен собственик на ЕООД, притежавало недвижими имоти /към датата на направеното искане по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК обаче нито дружеството, нито физическото лице са собственици на недвижими имоти/, само и единствено поради факта, че дружеството предходно е било собственик; 2. Следва ли съдът да анализира обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 т.1-7 ГПК и след анализ да направи преценка за възможността на ищеца с декларираните в представената декларация разполагаеми средства да заплати дължимата държавна такса; 3. Допустимо ли е в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, въпреки че съдът не може да установи дали ищецът, вписан като управител на множество търговски дружества, получава или не получава възнаграждение за тази си дейност, съдът да игнорира декларираното под страх от наказателна отговорност обстоятелство и да презюмира получаването на доходи; При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че не са установени предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК. Материалното състояние на ищеца е такова, че разполага с достатъчни финансови възможности да заплати дължимата държавна такса. Той е представил пред първоинстанционния съд декларация за материалното състояние, в която е посочил, че притежава 2 ниви в [населено място] с площ от 6,200 декара, както и УПИ с построена жилищна сграда, върху които е наложена възбрана, като няма други източници на доходи освен пенсия. От извършена справка в Търговския регистър е установено, че ищецът е регистриран като едноличен търговец и е собственик на капитала на четири дружества с ограничена отговорност и член на управителния орган на акционерно дружество. Тези обстоятелства водят до извода, че Р. И. е в способност да заплати определената държавна такса. Въззивният съд, като е препратил към мотивите на първа инстанция, е изтъкнал, че едно от дружествата, на които И. е едноличен собственик, притежава 26 /двадесет и шест/ апартамента и 120 / сто и двадесет/ паркоместа, находящи се в жилищна сграда в [населено място],[жк], което е аргумент, че ищецът реализира доходи вследствие на дивидент от търговската дейност на своето дружество. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Първият и третият въпроси са неотносими, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Те се поставят и при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Въззивният съд е анализирал вписаните в декларацията за материално състояние обстоятелства и данните от извършената служебна справка в Търговския регистър. Вторият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на определението. Той е решен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя, съобразно която в производството с основание чл. 83 ал. 2 ГПК съдът следва да прецени в съвкупност всички данни по делото. За да бъде освободено едно лице от заплащане на държавна такса, е необходимо да се извърши преценка на доходите на лицето и неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословно състояние, възраст, трудова заетост и други констатирани обстоятелства. Следва да се вземат предвид пенсия, заплата, други възнаграждения и източници на доходи, доходите, които могат да се реализират от несеквестируеми имущества и правата върху секвестируеми вещи и други имуществени права, включително правото на дивидент, произтичащо от членственото правоотношение на молителя с търговски дружества. В случая това е направено от въззивния съд, който е формирал краен извод, че ищецът не се намира в затруднено материално положение и има достатъчно средства за заплащане на дължимите в производството такси. От анализа на доказателствата, в т.ч. установени след справка в Търговския регистър допълнителни обстоятелства, е прието, че не е установена невъзможност за внасяне на дължимата държавна такса, тъй като жалбоподателят в качеството му на едноличен собственик и управител на капиталови търговски дружества, разполагащи със значителен брой недвижими имоти, е в състояние да заплати дължимата държавна такса от 2343 лева. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.