Определение № 103 от 16.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 213/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Р. Т. и С. Р. М., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 260047 от 28.09.2020 г. по ч.т.д. № 469/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 260014 от 01.07.2020 г. по т.д. № 1057/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е спряно производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, до приключване с влязла в сила присъда или постановление за прекратяване на разследването на престъпни обстоятелства по ДП № 2163/2017 г. на РУ – Провадия към ОДМВР – Варна по пр. пр. № 166/2018 г. на ОП – Варна. В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, поради което се претендира неговата отмяна. Излагат се доводи, че, за да се приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по гражданското дело, следва престъпните обстоятелства да са разкрити при самото му разглеждане чрез събиране на доказателства, а не преди да е даден ход на същото. В случая, фактите, на които се основават предявените искове за обезщетяване на претърпени от ищците неимущесвени вреди, могат да бъдат установени от гражданския съд, като изходът по настоящото дело не зависи от реализирането на наказателната отговорност на причинителя на вредата. Не е сигурно, че наказателното производство против този водач ще стигне до съдебна фаза, а актовете на органите на предварителното производство нямат задължителна сила за гражданския съд, поради което спирането на делото единствено ще накърни реализирането на правото на ищците да получат справедливо и своевременно обезщетение. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят следните въпроси: 1. Налице ли са предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по делото, предвид изричния законов текст – при разглеждането на гражданското дело да се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, ако не е извършено разглеждане на делото?; 2. В случай че по гражданско дело не са събрани доказателства, въз основа на които да се установят престъпни обстоятелства, може ли съдът да направи извод за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК или този извод е преждевременен?; 3. Предвид изричното изискване гражданското дело да е разглеждано, може ли, без това условие да е изпълнено, да се направи извод за разкрити престъпни обстоятелства от значение за гражданския спор или тази норма не може да се тълкува разширително и да се прилага без разглеждане на делото, по аналогия и въз основа на предположения?; 4. На кой етап от делото съдът може да прецени наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на делото и от значение ли са диспозитивното начало и отговорът на исковата молба, извършване на разследване по делото и установяване на идентичност с наказателното дело – наличие на известен обвиняем за конкретни обвинения, за да прецени дали от това наказателно дело зависи изходът на гражданското?; 5. Трябва ли всяко спиране да е категорично обосновано и с доказана необходимост или съдът може да спре производството по висящо гражданско дело при всяко предположение за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК?; 6. Трябва ли да се спре производството по гражданското дело до приключване на досъдебното производство, респ. наказателното дело, при положение че понятието за вина не е тъждествено в наказателното и в гражданското право, присъдата или решението се отнася до осъждане или оправдаване само за конкретни текстове по ЗДвП, във връзка с чл. 343 НК, но те могат да са различни от установените в гражданското производство нарушения на правилата за движение, а за последните нарушения присъдата няма действие?; 7. Трябва ли да се спре производството по гражданското дело до приключване на наказателното дело, при положение че по делото е приложен констативен протокол за ПТП, а в чл. 496, ал. 3, т. 1 КЗ е предвидено, че застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенцията за обезщетение?; 8. След като застрахователят е длъжен да се произнесе по претенцията за компенсиране на вредите, може ли съдът да се освободи от това задължение и да не дължи произнасяне при наличие на много по-голям обем доказателства от тези, с които разполага застрахователят?; 9. Спирането на гражданското дело до приключване на наказателното не води ли до грубо нарушаване на принципа на справедливост, постигането на който е основната цел по тези дела, като се отчете твърде продължителното водене на наказателни дела в определени случаи и последващото водене на гражданско дело с години и до риск за изтичане на установената петгодишна давност?; 10. Спирането на гражданското дело до приключването на наказателното не води ли до грубо нарушаване на правата и законните интереси на увредените лица, търсещи компенсация на вреди от деликт, и не противоречи ли това на смисъла и логиката на ЗЗД и КЗ, установени в интерес на увредените лица – както с презумпцията за вина, така и с прекия иск по КЗ? и 11. Трябва ли да се спира гражданското дело до приключване на наказателното и увредените да са принудени да получат реална компенсация 6 – 7 години след увреждането, обосновано ли е подобно спиране и съответства ли на принципа на справедливост? По първите шест въпроса и по въпроси от № 9 до № 11, вкл., частните касатори се позовават на противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, намерила израз в определение № 59 от 09.02.2018 г. по т.д. № 2242/2017 г. на ВКС, I т.о., определение № 655 от 19.09.2013 г. по ч.гр.д. № 5301/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 63 от 06.02.2014 г. по ч.гр.д. № 529/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г. на ВКС, II т.о., определение № 18 от 08.01.2013 г. по ч.гр.д. № 693/2012 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 616 от 21.07.2014 г. по ч.т.д. № 1732/2014 г. на ВКС, I т.о. Твърдят, че произнасянето на въззивния съд по пети въпрос не съответства на решения на Европейския съд по правата на човека от 10.05. 2011 г. по д. № 3734/05 (Finger v. Bulgaria) и д. № 48059/06 и № 2708/09 (Dimitrov/Hamanov v. Bulgaria). Сочат, че всички въведени с изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез процесуален пълномощник, излага съображения, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Счита, че по делото са налице достатъчно доказателства за съществуването на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, с оглед на което са налице всички предпоставки за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирани лица, насочена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по делото, доколкото по образуваното досъдебно производство е повдигнато обвинение на лицето Ж. С. Я. – Д. за извършено транспортно престъпление. Същата е посочена и в исковата молба като извършител на ПТП, настъпило на 30.12.2017 г., при което е загинал братът на ищците Г. Р. Т.. От тези данни, решаващият състав е заключил, че са налице престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Приел е, че при тъждество на делинквента, деянието и неговата противоправност и престъплението, за което е образувано наказателно производство, намиращо се в досъдебна фаза, и дееца, на когото е повдигнато обвинение по досъдебното производство, са налице условията за спиране на производството по гражданския спор на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които частните касатори поддържат. Поставените от тях въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са включени в предмета на спора и да са обусловили изхода на делото, тъй като са теоретични, при формулирането им се изхожда от тезите на жалбоподателите, които не са възприети от съда и не се подкрепят от данните по делото, нито не са били предмет на обсъждане в обжалвания акт на въззивния съд. Освен това, така както са формулирани, въведените въпроси предполагат извършване на преценка за правилността на атакуваното определение, която не може да се осъществява в стадия по селекцията на касационните жалби, респ. частните касационни жалби, съответно не може да обоснове достъпа до касация – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че по принципния въпрос – дали в случай като настоящия гражданският съд следва да изчака приключването на наказателното производство, е налице произнасяне в мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, съгласно които до приключване на наказателното производство гражданското дело за обезщетяване на вредите от деликта следва да се спре съгласно чл. 182 б. „д“ГПК (отм.) – норма, идентична с тази на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, а ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от непозволеното увреждане. От разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК също могат да се черпят доводи в посочения в тълкувателното решение смисъл. Така даденото разрешение намира приложение и в случаите, когато искът за обезщетение е насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, доколкото е функционално обусловен от наличието на такава. Константната и актуална практика на ВКС по релевантния принципен правен въпрос, на която обжалваното определение съответства, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; освен това същото не е и надлежно аргументирано, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за достъп до касация следва да се посочи, че то няма за предмет разрешаването на правен въпрос в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, а с такава на Съда на Европейския съюз. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение