Определение № 3044 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4116/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. С. и насрещна касационна жалба на Г. С. Д., А. П. Д. и С. П. Д. срещу решение № 108 от 19.03.2024 г. по в.гр.д.№ 126 от 2024 г. на Хасковския окръжен съд, II състав.

Н. А. С. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение 695 от 09.11.2023 г. по гр.д.№ 399 от 2022 г. на Хасковския районен съд в частта му за отхвърляне на предявения от Н. А. С. против Г. С. Д., А. П. Д. и С. П. Д. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат лятна кухня с площ от 28,71 кв.м., намираща се в собствения им УПИ *.-* в кв.40 по плана на [населено място], Х. о., одобрен със заповед № 649 от 1928 г., заповед № 293 от 1987 г. и заповед № 301 от 2020 г., която според ищцата й пречела да упражняване правото си на собственост върху съседния УПИ *.-*. Твърди, че решението в обжалваната от нея част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 31/84 г. от 06.11.1985 г. по гр.д.№ 10 от 1984 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС. Поставя следния въпрос: Дали ответниците по делото имат вещни права върху имота ?

В писмен отговор от 25.06.2024 г. Г. С. Д., А. П. Д. и С. П. Д. оспорват касационната жалба на Н. С. като недопустима и неоснователна. Молят същата да бъде оставена без разглеждане или ВКС да не допуска касационното обжалване на решението. Претендират и за направените по делото пред ВКС разноски.

Ответниците са предявили и насрещна жалба срещу въззивното решение в следните негови части: 1. частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 695 от 09.11.2023 г. по гр.д.№ 399 от 2022 г. на Хасковския районен съд в частта му за отхвърляне на предявения от Г. С. Д., А. П. Д. и С. П. Д. срещу Н. А. С. насрещен иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на Н. С. да премахне двуетажна жилищна сграда с площ от 74,92 кв.м., построена в *.-* в кв.* по плана на [населено място], Х. о., одобрен със заповед № 649 от 1928 г., заповед № 293 о т 1987 г. и заповед № 301 от 2020 г., която според ищците по насрещния иск им пречела да упражняват необезпокоявано правото си на собственост върху съседния УПИ *.-* и 2. частта му, с която е потвърдено определение № 2034 от 12.12.2023 г. по гр.д.№ 399 от 2022 г. на Хасковския районен съд, касаещо присъдените разноски за първоинстанционното дело. В изложението към насрещната жалба ответниците са посочили, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решението в обжалваната от тях част. Във връзка с това са поставили правни въпроси и са посочели практика на ВКС, на която считат, че въззивното решение противоречи.

В писмен отговор от 15.08.2024 г. Н. А. С. оспорва насрещната касационна жалба, като излага съображения за нейната неоснователност. Моли същата да не бъде допускана до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /страни по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по негаторни искове за собственост върху недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. А. С. срещу Г. С. Д., А. П. Д. и С. П. Д. иск с правно основание чл.109 ЗС за премахване на лятна кухня, въззивният съд е приел за безспорно установено следното: Имотите, които ищцата твърди, че сега са нейна собственост и собственост на ответниците /УПИ *.-* на ищцата и УПИ *.-* на ответниците/ са представлявали един общ УПИ *.-* в кв.* по регулационния план на [населено място]. Този имот е бил собственост на техните наследодатели В. Г. К., починала на 14.02.2009 г. и А. Д. К., починал на 16.03.2020 г.

След тяхната смърт, наследниците им са сключили договор за доброволна делба № 161 от 18.11.2020 г., вписан в Службата по вписванията при РС- Хасково. С този договор са се съгласили ищцата Н. А. С. да стане собственик на УПИ *.-*, а наследодателят на ответниците П. А. С.- да стане собственик на съседния УПИ *.-* в кв.* по плана на [населено място]. Съдът е приел обаче, че по силата на този договор УПИ *.-* не е бил разделен и съответно страните не са станали собственици на новообразуваните УПИ *.-* и УПИ *.-*, тъй като заповед № 301 от 21.10.2020 г. на Кмета на Община Стамболово за обособяване на тези два нови УПИ била незаконосъобразна и като такава нямала правен ефект- не е довела до обособяване на два отделни УПИ от бившия УПИ *.-*. С тази заповед е бил одобрен проект за изменение на действащия ПУП- ПР на [населено място], с цел разделяне на УПИ *.-* на два имота /УПИ *.-* и УПИ *.-*/ и прокарване на вътрешни регулационни линии между УПИ *.-* и УПИ *.-* по съществуващи имотни граници /пар.8 ЗУТ/. Заповедта обаче е била издадена в нарушение на чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ, тъй като нямало съгласие на всички съсобственици на имотите, които се засягат от нея /конкретно нямало съгласие на Г. С. Д., която е била съсобственик при условията на СИО с П. А. Д. на УПИ *.-*, придобит с нотариален акт за покупко-продажба № 95 от 19.04.1999 г., по време на брака на Г. Д. и П. Д./. Предвид незаконосъобразността на тази заповед, съдът е приел, че ищцата и ответниците са съсобственици на УПИ *.-* /включващ новообразуваните УПИ *.-* и УПИ *.-*/ и на всички сгради в границите на този имот, включително на процесната лятна кухня. Поради това е счел, че искането на ищцата за премахване на лятната кухня в съсобствения й с ответниците имот, предявено на основание чл.109 ЗС за защита на правото й на собственост върху реална част от този имот, е неоснователно.

Искът по чл.109 ЗС за премахване на лятната кухня е приет за неоснователен и поради следното: От събраните по делото гласни доказателства и приетите заключения на експертизи се установявало, че лятната кухня била построена през 1990 г. и преустроена през 1995 г. Тя била долепена до основното застрояване в имота и съставлявала „допълващо застрояване“ по смисъла на чл.20 и сл.от ЗУТ. За подобни обекти на допълващо застрояване нямало особени законови изисквания за отстояние от други сгради и било допустимо те да се застрояват свързано на вътрешните имотни граници.

За правилен е приет и изводът на първоинстанционния съд, че лятната кухня не смущава, нито ограничава правото на собственост на ищцата. Тази постройка била налична в настоящия си вид и положение към момента на изменението на плана, инициирано от ищцата и от наследодателя на ответниците П. С.- съделители по договора за доброволна делба от 18.11.2000 г. И двамата съделители по този договор /ищцата и брат й П. С./ са приели безрезервно предвижданията на плана в тази насока и са обективирали правните си волеизявления съвсем ясно в договора за делба /изразили са съгласие лятната кухня да остане да съществува в границите на имота на наследодателя на ответниците П. С. и на страничната регулационна линия до имота на ищцата/.

С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице основания за допускане до касационно разглеждане на жалбата на ищцата Н. А. С.:

1. Не е налице соченото от Н. С. основание за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваната от нея част: очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

2. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на посочените от касаторката Н. С. основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като тя не е формулирала правен въпрос, по който, според нея, обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС или който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. А съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Действително, в касационната жалба, в т.нар.приложение към нея /стр.2 от жалбата/ е формулиран следният въпрос: Дали ответниците по делото имат вещни права върху имота ? Този въпрос обаче не е правен въпрос според разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е въпрос, касаещ приложението или тълкуването на приложима към делото правна норма, който въпрос да е обусловил изводите на съда в това решение. Отговорът на посочения въпрос налага преценка на събраните по конкретното дело доказателства и разрешаване на спора по същество, което ВКС не е компетентен да извършва в настоящото производство по чл.288 ГПК. Като е констатирал гореизложеното /че в касационната жалба не са посочени правни въпроси/, с разпореждане № 435 от 29.04.2024 г. въззивният съд е дал срок на касаторката да формулира конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В дадения от съда срок такива правни въпроси не са формулирани: в подадената от касаторката молба от 16.05.2024 г. са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, но отново не са формулирани правни въпроси.

3. Не са налице и останалите предвидени в чл.280,ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението в обжалваната от касаторката Н. С. част: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.109 ЗС.

Поради всичко гореизложено жалбата на ищцата Н. С. не следва да се допуска до касационно разглеждане.

Предвид този изход на делото по жалбата на Н. С. и на основание чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда подадената от ответниците насрещна касационна жалба.

На основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски по делото пред ВКС в размер на 630 лв., включващи 30 лв. държавна такса за насрещна касационна жалба и 600 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представените пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 25.06.2024 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение