Определение № 4543 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3663/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №5318/15 .0 7.2026г. на Е. Г. и И. Г., чрез адв. Ф. срещу определение №6 0 2/29 .0 6.2026г. по в. ч. гр. д. №353/2026г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено Определение №229/02.04.2026г., поправено с Определение № 261/27.04.2026г., по гр. д. № 20253240100238 по описа за 2025г. на Районен съд – Каварна относно разделното, вместо поисканото солидарно осъждане на четиринадесетте ищци за присъдените на жалбоподателите разноски. При уважаване на главното оплакване, жалбоподателите поддържат и искането си за присъждане на разноските за частното въззивно производство, по което съдът е изложил отрицателни мотиви, но не е постановил изричен диспозитив. Считат, че определението е неправилно по смисъла на чл.281, т.3 във връзка с чл.278, ал.4 ГПК поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърдят наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а в условията на евентуалност – и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните, формулирани в изложението въпроси:

1.Деликтна ли е по естеството си уредената в чл.78 ГПК материалноправна и безвиновна отговорност на загубилата страна за разноските на насрещната страна и приложим ли е чл.53 ЗЗД, когато една и съща обща сума за разноски е причинена от общото процесуално поведение на няколко лица?

2. Когато производството е прекратено по чл.129, ал.3 ГПК поради неотстраняване на нередовностите на искова молба, подадена и поддържана общо от няколко ищци – задължителни участници в делбено производство, и ответникът е направил общи разноски, които не могат да бъдат индивидуализирани спрямо отделния ищец, отговорността на ищците по чл.78, ал.4 ГПК солидарна ли е на основание чл. 53 ЗЗД или е разделна?, по които се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение №176/12.05.2014г. по гр. д. №7413/2013г. на ВКС, Решение №88/29.07.2016г. по гр. д. №5719/2015г. на ВКС, Решение №209/19.01.2015г. по гр. д. №1930/2014г. на ВКС, Решение №40/07.04.2020г. по гр. д. № 2383/2019г. на ВКС, Определение №254/05.10.2017г. по гр. д. №757/2017г. на ВКС, определение № 61/27.01.2021 г. по ч. т. д. № 417/2020 г. на ВКС.

В условията на евентуалност, касаторите считат, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е необходимо уеднаквяване на практиката за тази хипотеза, и въпросът е от значение за точното прилагане на чл.78, ал.4 ГПК във връзка с чл.53 и чл.121 ЗЗД.

3. Дължат ли се, съобразно изхода на производството, разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в частното въззивно производство по чл.274 ГПК, образувано по жалба срещу определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК?, по който се твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и евентуално – и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите излагат, че е налице противоречива практика на ВКС по този въпрос, което е официално констатирано от ВКС, като с Определение №3623/01.07.2026г. по ч.гр.д. №2438/2026г. и Определение №3624/01.07.2026г. по ч.гр.д. №357/2026г. на ВКС производствата по делата са спрени и по реда на чл.292 ГПК е предложено на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по практически идентичен въпрос.

Ответниците по касационната жалба не са депозирали писмен отговор в предоставения им срок.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Гр.д.№238/2025г. на Каварненския районен съд е образувано по искова молба, първоначално депозирана в Тервелския районен съд с вх. №864/22.04.2016г. за делба на наследствена нива в землището на [населено място] между наследниците на Ю. Г. А., б.ж. на [населено място]. След многократни уточнения от ищците и отводи на двамата действащи съдии при ТРС, с определение на Добричкия окръжен съд делото е изпратено за разглеждане на Каварненския районен съд, в който делото е образувано под №238/2025г.

С влязло в сила определение №19/12.01.2026г. производството по гр.д. №238/2025г. е прекратено на основание чл.129 ал.3 от ГПК поради неотстраняване от ищците на констатирани нередовности на исковата молба.

С молба от 05.02.2026г. ответниците по делото Е. Х. Г. и И. Б. Г. са поискали на основание чл.248 ал.1 ГПК определение №19/12.01.2026г. да бъде допълнено като им бъдат присъдени разноски.

С определение №229/02.04.2026г., поправено с определение №261/27.04.2026г., КРС уважил молбата като осъдил ищците разделно - всеки от тях да заплати разноски на Е. Г. и И. Г. в размер на по 154,38 евро.

Въззивният съд е заключил, че частната жалба е насочена само срещу определението в частта на разделното осъждане на ищците доколкото оплаквания във връзка с общия размер на присъдените съдебно-деловодни разноски не са изложени.

За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е изложил, че при прекратяване на производството по делото, право на разноски на основание чл.78 ал.4 от ГПК безспорно имат ответниците, които изрично са претендирали присъждането им още с отговора на исковата молба. Съдът е посочил, че според съдебна практика, цитирана от частните жалбоподатели, чл.78 ГПК предвижда деликтен състав на вземането, а след като отговорността за разноски в гражданския процес е деликтна по естеството си, произтеклите от съвместното процесуално поведение на всички ищци в производството вреди за ответниците под формата на сторени разноски подлежат на репариране от ищците при условията на тяхна солидарна отговорност, като солидарността произтичала от закона-чл.53 от ЗЗД.

Въззивният съд обаче е изложил, че споделя друга преобладаваща съдебна практика, обективирана в определение №313/05.05.2020г. по гр.д.№993/2020г. на ІV г.о., ГК на ВКС; определение №720/22.06.2015 г. по гр.д.№2642/2015г. на ІІІ г.о., ГК на ВКС; решение №121/18.09.2014г. по т.д.№2859/2013г. на І т.о. ТК на ВКС; определение №80/04.05.2020г. по ч.гр.д.№3629/2019г. на ІІ г.о., ГК на ВКС; определение №340/30.05.2019г. по ч.т.д.№2641/2018г. на ІІ т.о., ТК на ВКС и др., според която отговорността за разноски в исковия процес е обективна и разделна.

Развил е съображения, че отговорността за разноски в гражданския исков процес е облигационно правоотношение, уредено от процесуалния закон. Тази отговорност е обективна /безвиновна/, а не деликтна, доколкото е предвидено да се носи от всяка страна, загубила делото, независимо дали е положила или не грижа да се издири действителното правно положение по спора. Посочил е, че отговорността за вреди от непозволено увреждане обезщетява всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, докато отговорността за разноски обхваща ограничен кръг вреди-само конкретно направените по делото разходи, свързани с движението на производството, и по своята правна същност е предвидена като санкция за неоснователно причинен спор и цели обезщетяване само на материалните вреди, настъпили във връзка с конкретния спор и с конкретно воденото съдебно производство. Изложил е, че се касае за безвиновна, обективна отговорност. Разпоредбата на чл.53 от ЗЗД е неприложима, защото изисква непозволено увреждане, при което се установява наличие на вреда, вина за настъпването й и причинна връзка между тях докато при отговорността за съдебни разноски наличие на виновно поведение не се изисква. Доколкото солидарната отговорност възниква само по силата на договор или по силата на закона /чл.121 от ЗЗД/, а в процесуалния закон /ГПК/, уреждащ отговорността за съдебно-деловодни разноски, не е предвидена изрично солидарна отговорност на страната на ищците и ответниците по отношение на отговорността за разноски, то в този случай последната може да е само разделна.

По тези съображения въззивният съд е счел, че определението, с което всеки от ищците е осъден да заплати на ответниците съответна част от дължимите на последните разноски, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Развити са и съображения за недължимост на претендираните от жалбоподателите разноски в настоящото производство по чл.248 от ГПК, тъй като при отхвърляне на жалбата им разноски не им се дължат. От друга страна е счел искането им за неоснователно, тъй като според константната съдебната практика в производството по чл.248 от ГПК не се разпределя отговорност за разноски доколкото то има несамостоятелен характер и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор /в тази насока определение №74/25.04.2018 г. по ч.гр.д.№1103/2018 г. на ІІ г.о.,ГК на ВКС и други цитирани в него определения на ВКС//

За да се произнесе относно наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Съгласно чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че поставените първи и втори въпрос касаят изясняването на вида на отговорността за разноските, определени по реда на чл.78 ГПК, при множество лица на страната на ищеца, съответно на ответника –дали тя е солидарна или разделна, и зависи ли това от тяхното процесуално поведение и фазата, на която производството е приключило. Доколкото според разпоредбата на чл.121 ЗЗД солидарната отговорност между двама или повече длъжници възниква само в определените от закона случаи или когато е уговорена, то разрешаването на този спор имплицитно изисква и изясняването на въпроса дали тази отговорност е деликтна /в който случай би била солидарна съобразно чл.53 ЗЗД/, или обективна и безвиновна.

Преценявайки основателността на частната жалба, настоящият състав на І г.о. на ВКС констатира, че въпросът относно разделната или солидарната отговорност в подобна хипотеза се разрешава противоречиво от тричленни състави на ГК и ТК на ВКС.

Така в Решение №67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., ГК, постановено на осн. чл.290 ГПК, се приема, че страната, която е получила неблагоприятно за нея решение или е прекратено производството по предявен от нея иск, дължи съгласно чл.78 ГПК на насрещната страна всички направени от нея разноски по делото. Отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото /за останалите вреди отговорността е виновна и се носи при злоупотреба с процесуални права - чл.3 ГПК / и може да бъде реализирана само във висящия исков процес. Вън от него може да бъде реализирана само отговорността при злоупотреба с процесуални права.

В Решение №176 от 12.05.2014г. на ВКС по гр. д. №7413/2013г., I г. о., ГК, постановено на осн. чл. 248 ГПК е посочено, че вземането по чл. 78, ал.3 ГПК е възникнало, защото молбата по чл.303, ал.1, т.1 ГПК е отхвърлена. Отговорността за разноските по делото е гражданска деликтна и страните, инициирали извънредния способ, следва да я понесат солидарно / чл. 53 ЗЗД /.

Становище в същия смисъл е изразено и в определение №61 от 27.01.2021г. на ВКС по ч. т. д. №417/2020г., II т. о., ТК, постановено в производство по чл.274, ал.2 ГПК, в което съдът е посочил, че солидарното заплащане на сторените от ищеца разноски съобразно уважената част от предявените искове съответства на разрешението, възприето в съдебната практика – решение №166 от 11.07.2014г. по гр. д. №7030/2013г. по описа на ВКС, III г. о. и решение №158 от 04.07.2016г. по гр. д. №1048/2016г. по описа на ВКС, I г. о., в решение № 67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 254 от 05.10.2017 г. по гр. д. № 757/2017 г. по описа на ВКС, I г. о., определение № 102 от 12.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1911/2017 г. по описа на ВКС, I г. о. и други.

Наред с тази практика, в постановени от тричленни състави на ГК и ТК на ВКС определения по реда на чл.274, ал.2 ГПК, се застъпва и противоположното становище, а именно, че отговорността за разноски не е отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което за нея разпоредбата на чл. 53 ЗЗД е неприложима.

Така например в Решение № 121 от 18.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 2859/2013 г., I т. о., ТК е посочено, че отговорността за разноските не е обезщетителна за вреди, поради което липсва законово основание за съвместно осъждане на ищците при присъждане в полза на ответника на разноски.

В Определение №340 от 30.05.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2641/2018 г., II т. о., ТК, постановено в производство по чл.248 ГПК е посочено, че доколкото отговорността за разноски е обективна и разделна, всяко от двадесет и деветте търговски дружества следва да бъде осъдено да заплати съответната част от така определеното възнаграждение.

Подобно разрешение е възприето и в Определение №80 от 4.05.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. №3629/2019г., II г. о., ГК,постановено в производство по чл.274, ал.2 ГПК, в което се посочва, че принципно съдът не би могъл да осъжда отговарящите за разноски страни да ги заплатят солидарно, тъй като солидарната отговорност може да възникне по силата на договор или по силата на закона, каквато по отношение на отговорността за разноски не е предвидена.

Предвид необходимостта в настоящoто производство да бъде изразено становище по принципния въпрос относно вида на отговорността за разноските, определени по реда на чл.78 ГПК, при множество лица на страната на ищеца, съответно на ответника –дали тя е солидарна или разделна, и зависи ли това от тяхното процесуално поведение, представляването им от един адвокат, вида на другарството и фазата, на която производството е приключило, настоящият състав счита, че производството по делото следва да бъде спряно и по реда на чл.292 ГПК бъде сезирано Общото събрание на Гражданска колегия и Търговска колегия на ВКС с предложение за постановяване на тълкувателно решение по противоречиво разрешавания правен въпрос.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение