Определение № 47 от 18.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2076/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. К. и Д. И. К., чрез адв. М. П., срещу въззивно решение № 17/20.02.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 515/2017 г. на Варненски апелативен съд. Съдебният акт се обжалва в частите, с които са уважени исковете, предявени от П. Д. П. и Д. А. П. срещу П. А. К. и Д. И. К., както следва: 1/ искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД е уважен за сумата от 73 267,73 евро, представляваща част от продажната цена, платена на отпаднало основание по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 02.03.2011 г.; 2/ уважен е искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2-ро ЗЗД за сумата 1 994,60 лева, представляваща дължими лихви по ипотечен кредит на ответниците, заплатени от П. Д. П. и Д. А. П. на 30.03.2012 г.; 3/ искът по чл.72, ал. 1, вр. чл. 70, ал. 3 ЗС е уважен за сумата 21 713,73 лева, представляваща увеличената стойност, в резултат на извършени от ищците подобрения в собствения на ответниците имот - УПИ № І-15 с площ от 870 кв.м., ведно с построената в имота двуетажна еднофамилна сграда с предназначение – друг вид сграда за обитаване, находящи се в [населено място], общ. А., област В.. Въззивното решение e влязло в сила като необжалвано в частите, с които искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 73 267,73 евро до претендирания размер от 85 000 евро; в частта, с която искът по чл. 72, ал. 1, вр. чл. 70, ал. 3 ЗС е отхвърлен за сумата над 21 713,73 лева до размера на 44 907,97 лева; както и в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено и е прекратено производството по делото по искането на П. П. и Д. П. за признаване право на задържане, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС, по отношение на процесния имот, до заплащане на извършените в него подобрения. В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поддържат, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по въпросите: 1/допустимо и основателно ли е, съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД, процесуално възражение за прихващане с вземане, погасено по давност, което не е било ликвидно преди изтичане на давността; 2/ до каква степен се простира договорната свобода на страните да определят размера на неустойката по чл. 92 ЗЗД и какви са критериите за намаляване на договорената неустойка поради прекомерност; 3/ длъжен ли е съдът да направи изводите си след обсъждане и анализ на всички доказателства, възражения и доводи на страните и при противоречиви свидетелски показания, длъжен ли е да аргументира на кои свидетели дава вяра и защо. Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. По отношение на първите два въпроса се поддържа още и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; а във връзка с втория и третия въпрос се сочи, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ответниците по жалбата – П. Д. П. и Д. А. П., чрез адв. Г. Н. и адв. Р. Р., в указания от закона срок, са представили писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество поддържат неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на разноските за касационната инстанция, на основание чл.38, ал.2 ЗА, за адв. Р.Р.. Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима. По делото е установено, че по силата на сключен между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот от 02.03.2011 г., ищците П. П. и Д. П., в качеството си на купувачи, заплатили на ответниците П. К. и Д. К., в качеството им на продавачи, сума в размер на 85 000 евро, представляваща част от договорената продажна цена от общо 180 000 евро за процесния имот, находящ се в [населено място], общ. А., обл. В. - УПИ № І-15 с площ от 870 кв.м., ведно с построената в него двуетажна еднофамилна сграда с предназначение – друг вид сграда за обитаване. Прието е, че сумата е заплатена на части, като първите две вноски са заплатени в уговорените в предварителния договор срокове, както следва - на 02.03.2011 г. е платена сумата 30 000 евро и на 18.05.2011 г.- сумата от 50 000 евро. Установено е, че владението на недвижимия имот е предадено на ищците в деня на подписване на предварителния договор, като страните са се уговорили сключат окончателен договор до 30 дни след пълното изплащане на цената. Остатъкът от продажната цена в размер на 100 000 евро не е заплатен в договорения срок до 31.12.2011 г. С покана за доброволно изпълнение ищците-купувачи са поканени да заплатят на ответниците дължимите по предварителния договор суми в 7-дневен срок. Между страните са проведени преговори, в резултат на които на 30.03.2012 г. ищците са заплатили допълнително сумата 5 000 евро, както и сумата 1 994,60 лева, представляваща дължими лихви по ипотечния кредит на ответниците. Изготвен е проект за доброволно споразумение, съдържащо уговорки за разсрочено плащане на остатъка от продажната цена в размер на 95 000 евро и за определяне на нов срок за сключване на окончателен договор за продажбата на имота. Съдът е приел, че сумата от 1 994,60 лева е заплатена с оглед очакваното сключване на допълнителното споразумение, което е останало само проект, подписан единствено от купувачите. При тези данни е направен извод, че ответниците дължат връщането на сумата, поради плащането й на неосъществено основание и е уважил иска на ищците по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. На следващо място е прието за установено, че с нотариална покана, връчена на 27.07.2012 г., П. и Д. Коемджиеви са уведомили П. и Д. П., че в 14-дневен срок от получаване на поканата имат възможност да заплатят остатъка от продажната цена в размер на 95 000 евро, а в случай, че не сторят това, продавачите ще считат договорът за развален /чл. 87, ал. 1 ЗЗД/. В тази връзка въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 1507/30.07.2015 г. по възз.гр.д. № 1458/2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от купувачите П. и Д. П. срещу продавачите П. и Д. Коемджиеви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителения договор за окончателен. С цитираното решение е прието, че договорът е развален по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД на 11.08.2012 г. /преди завеждане на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД/ с едностранното волеизявление на ответниците, съдържащо се в нотариалната покана, тъй като в дадения срок остатъкът от продажната цена не е заплатен от купувачите. С оглед на това, с обжалваното въззивно решение е прието, че с развалянето на предварителния договор е отпаднало основанието, на което ищците са заплатили сумата от 85 000 евро, поради което ответниците – продавачи дължат връщането й. За неоснователно, като погасено по давност, е счетено възражението на ответниците за прихващане на сумата от 85 000 евро с вземането им за неустойка по чл. 4.4. от предварителния договор. Съгласно цитираната договорна клауза, при забава на купувачите да заплатят дължимите суми, продавачите имат право задържат като неустойка заплатеното до момента на развалянето на договора. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел, че изискуемостта на това вземане за неустойка е настъпила на 11.08.2012 г., когато е породило действие волеизявлението на продавачите - ответници за разваляне на договора. От същата дата е започнал да тече 3-годишният давностен срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, който е изтекъл на 11.08.2015 г. - преди предявяване на възражението за прихващане, направено на 13.07.2016 г. с отговора на исковата молба. Посочено е, че преди погасяването на вземането за неустойка не са били налице всички материални предпоставки за извършване на прихващането /чл. 103, ал. 2 ЗЗД/, тъй като вземането е било спорно между страните. По отношение на възражението на ответниците за прихващане с вземането по чл. 4.5 от предварителния договор, въззивният съд е посочил, че то има неустоечен характер, тъй като с него е уговорен предварително начин за обезщетяване на вредите от неизпълнение на задължението на купувачите по чл. 88, ал. 1 ЗЗД да върнат фактическата власт върху имота, основанието за осъществяване на която е отпаднало след разваляне на предварителния договор. Прието е, че вземането е погасено поради изтекла 3-годишна давност съгласно чл. 111, б. „б“ ЗЗД за периода от 11.08.2012 г. до 13.07.2013 г., предхождащ тригодишния срок преди подаване на отговора на исковата молба, с който то е заявено. Съгласно цитираната клауза, след изтичане на 14 дни от поканата за предаването на имота, в случай на разваляне на договора, купувачите дължат обезщетение от 50 евро на ден за ползването му. Като е обсъдил представените по делото доказателства и заключението на съдебно-оценителната експертиза, въззивният съд е счел за основателно възражението на ищците за прекомерност на претендираната неустойка / 105 614,82 лв./ и е намалил размера й до сумата 22 946,33 лв., представляваща общия средномесечен наем за относимия период - от 13.07.2013 г. до 13.07.2016 г. С така приетата сума е извършено прихващане с вземането на ищците за връщане на платената продажна цена по разваления предварителен договор, като при това положение искът по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД е уважен до размера на сумата от 73 267,73 евро. По претенцията за заплащане стойността на подобренията в имота, извършени в периода от 01.04.2011 г. до 30.05.2012 г., съдът е приел, че ищците са приравнени на добросъвестни владелци и съгласно чл. 70, ал. 3 ЗС имат правата по чл. 71 ЗС и чл. 72 ЗС. Анализирайки подробно свидетелските показания, приетите по делото заключения по съдебно-техническите експертизи и всички останали доказателства, касаещи правния спор в тази му част, съдът е приел, че увеличената стойност на имота от подобренията, направени от ищците, възлиза общо на сумата 21 713,73 лева и до този размер е уважил иска по чл. 72, ал. 1, вр. чл. 70, ал.3 ЗС. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос в изложението на касаторите, касаещ възможността за прихващане с погасено по давност вземане, е обусловил правната воля на въззивната инстанция, но същият е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика - т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 113/09.07.2013 г. по гр.д. № 1274/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 35/25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г. на ВКС, I т. о. и др., поради което не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В този смисъл няма основание и да се обсъжда цитираната в изложението практика на съдилищата. По приложението на чл. 103, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗЗД и предпоставките, при които може да се извърши прихващане между две насрещни еднородни вземания, в случаите, когато едното от тях е погасено по давност, в установената съдебна практика е прието, че фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД включва съществуването на две действителни вземания; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане. Материалният правопогасяващ ефект настъпва с факта на отправяне на изявлението по реда на чл. 104, ал. 1 предл. 1-во ЗЗД, от който момент двете насрещни, изискуеми и ликвидни вземания се считат погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу предявения иск, е допустимо и когато не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на съдебното прихващане погасителният ефект настъпва с влизане в сила на решението, установяващо съществуването на вземането и неговата изискуемост. От този момент същото е ликвидно - установено по размер. При направено възражение за прихващане съдът е длъжен да го приеме съобразно правилата на чл. 131 – чл.133 ГПК и да се произнесе, дори и ако то не е ликвидно към този момент - арг. от чл. 298, ал. 4 ГПК. Съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД е възможно да се извърши съдебно прихващане с погасено по давност вземане, ако преди изтичане на давността са били налице предпоставките за извършване на прихващане на насрещните вземания, съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД, т.е. да са били налице предпоставките за извънсъдебно прихващане, а именно - преди изтичане на давностния срок относно активното вземане двете вземания да са съществували едновременно, годни за компенсиране, като активното вземане е било изискуемо, а пасивното – изпълняемо, но и двете вземания трябва да са били ликвидни. Приетото от въззивния съд, че вземането за неустойка по чл.4.4 от договора е станало изискуемо от момента на разваляне на предварителния договор, но че до срока на изтичане на давността по чл.111, б.”б” ЗЗД, то не е било ликвидно и съответно не е било налице условието по чл.103, ал.2 ЗЗД за компенсацията с вземането на ищците, е в съответствие с цитираните правни разрешения на въпроса в практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационния контрол по първия въпрос в изложението на касаторите. Вторият въпрос в изложението няма характеристиката на правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда в обжалвания акт. По отношение на него не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът е абстрактно и общо теоретично зададен. Извън това следва да се посочи, че относно критериите, при които е възможно намаляване на уговорената между страните неустойка за неизпълнение, е формирана задължителна съдебна практика (вж. мотивите по т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК), както и безпротиворечива практика по реда на чл. 290 ГПК (решение № 65/14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г., ІІ т.о., решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г., І т.о., решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г., ІІ т.о.) и тя също е съобразена в обжалваното решение. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. По отношение на обезщетението за вреди за ползата от която е лишен собственика на вещта, в рамката на иска по чл. 59 ЗЗД, вредите са израз на негативния резултат от невъзможността да се ползва имота за времето, когато собственикът е лишен от фактическата власт, поради намесата на лицето-ответник по иска. Техният размер е определяем на база средно месечния пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид, функционална характеристика, установен с помощта на вещо лице. В съответствие с горепосочената съдебна практика въззивният съд е формирал извода си за прекомерност на неустойката по чл. 4.5. от предварителния договор, като е съобразил съотношението на размера на неустоечното задължение и средно месечния пазарен наем на процесния имот. Поради това, разгледан в този аспект, вторият въпрос в изложението не осъществява сочените от касаторите основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Следващият въпрос на жалбоподателите - за задължението на съда да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и при противоречиви свидетелски показания да аргументира на кои свидетели дава вяра и защо - също не обуславя допускането на касационния контрол. Аргументацията на проблема в изложението на касаторите е относима към правилността на въззивното решение, която поначало не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. В константната си практика ( напр. - решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ІV г.о. на ВКС; мотивите по т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК) ВКС безпротиворечиво е приемал, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, посочено е кои свидетелски показания и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо съдът не дава вяра. Несъгласието на страната с извършената преценка на събраните гласни доказателства и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и обосноваността на съдебния акт, които съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и се проверяват в производството по чл.290 и сл.ГПК, след допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - не е аргументирано от жалбоподателите и не се установява и при служебната проверка, която ВКС е задължен да извърши. Видно от изложеното по-горе, посочените от касаторите правни въпроси не обуславят очевидна неправилност на решението, като не могат да се изведат и служебно такива въпроси, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то от ГПК изисква неправилността на съдебното решение да бъде очевидна, т. е. да може да бъде констатирана, без да се налага в производството по чл. 288 ГПК съдът да прави преценка на дейността на въззивния съд по анализа и оценката на събраните доказателства, дали въз основа на това правилно е установена фактическата обстановка по делото, а оттам - правилно ли е приложен законът, допуснати ли са съществени нарушения на процесуални правила и обосновано ли е решението. Предвид това, съставът на ВКС не констатира наличието на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за селектиране на жалбата. При този изход на делото, искането на адвоката – пълномощник на ответните страни по касационната жалба за присъждане по реда на чл.38, ал.2 ЗА на разноски за касационното производство е основателно. Съгласно чл.9, ал.3, вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за М., на адв. Р. Р. - пълномощник на ищците П. Д. П. и Д. А. П., за осъществената безплатна адвокатска помощ, изразяваща се в изготвянето на отговор по касационната жалба, се дължи адвокатско възнаграждение общо в размер на сумата 4 155 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение