Определение № 1167 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 561/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решение № 452 от 24.11.2023 г. по гр. д. 601/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено решение № 38 от 20.04.2023 г. по гр.д. 491/2022 г. по описа на Районен съд – Никопол в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. Ц. К. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че М. Ц. К. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД горницата над сумата от 14 052,44 лв. до сумата 15 056,59 лв. - претендирана главница по договор за потребителски паричен кредит № EMLN-17226454 от дата 13.08.2019 г.; сумата 4 622,41 лв. - претендирана договорна лихва за периода от 05.11.2019 г. до 30.06.2022 г., и сумата 4 122,55 лв. - претендирано обезщетение за забава за периода от 06.11.2019 г. до 01.09.2023 г., за които е издадена заповед за изпълнение № 211/14.09.2022 г. по ч. гр. д.№ 391/2022 г. по описа на РС- Никопол, и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД е осъден да заплати на адвокат Д. В. М. от АК - Пловдив адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на М. Ц. К. в размер на 1 529,89 лв. с включен ДДС. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон. Оспорва като неправилни изводите на въззивния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Изтъква, че договорът е сключен при съобразяване изискванията на закона. Счита, че нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК не изискват в хипотези като процесната, когато лихвата е фиксирана, погасителният план да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска с посочена информация каква част от главницата, лихвата и другите разходи се погасяват със заплащането на всяка вноска. В подкрепа на доводите си се позовава на практиката на СЕС по дело С – 42/15 и дело С – 331/18 по тълкуване на чл. 10, ал. 2, б. з) – и) от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., имплементирана в Закон за потребителския кредит, съобразно която не се допуска национална уредба, изискваща договорът за кредит да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните предявени размери. Претендира присъждането на разноски по делото. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следния въпрос, който сочи като значим за предмета на делото: „Трябва ли срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, да съдържа подробна разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент?“ Поддържа, че отговорът на въпроса е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация, М. Ц. К., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт, включително че договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК за форма и съдържание. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд се е позовал на законовите разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК и приел, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като погасителният план следва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършване на тези плащания, да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи, като когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителният план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Споделил е извода на районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, защото от съдържанието му не става ясно как се формира сумата от 323,78 лв., съставляваща размер на месечна погасителна вноска, след като не е посочено в стойността на всяка една месечна погасителна вноска какъв е размерът на главницата, лихвите и допълнителните разходи, респективно процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК, тъй като няма изискуемо по закон съдържание - липсва погасителен план, поради което е налице пълна недействителност (нищожност) на договора. Изтъкнал е, че липсата на законосъобразен и ясен за потребителя погасителен план прави договора за потребителски кредит напълно недействителен, като противоречащ на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК - арг. от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Посочил е, че правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че ответникът М. К. е получил заемна сума в размер на 14 700 лв. от уговорената сума от 15 000 лв., и е погасил първите две вноски в размер на 647,56 лв., поради което е счел, че претендираната от ищеца като главница сума за разликата над уважения размер на иска за сумата 14 052,44 лв. до сумата 15 056,59 лв. е недължима. Позовавайки се на нормата на чл. 23 ЗПК, е приел за недължими и претендираните от ищеца суми от 4 622,41 лв. - договорна лихва за периода от 05.11.2019 г. до 30.06.2022 г., и от 4 122,55 лв. - обезщетение за забава за периода от 06.11.2019 г. до 01.09.2022 г. По тези доводи е намерил предявените установителни искове за неоснователни в гореочертаните им части и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК. Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, който изпълнява изискването да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда. По релевирания от касатора правен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. 3253/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО (сочено от касатора) и решение № 50131 от 06.02.2024 г. по т. д. 1248/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТO, и решение № 50007 от 29.03.2024 г. по т. д. 1023/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, служебно известни на настоящия състав на съда, с които съдебната практика е уеднаквена. Съобразно приетото с постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения не е необходимо при срочен договор за кредит, предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, и когато не са приложими различни лихвени проценти, да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Наличието на утвърдена съдебна практика изключва допускането до касация по сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с утвърдената горецитираната практика на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение