Определение № 4172 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. П., чрез адв. С. Ц. против решение № 78/21.01.2026 г. по в.гр.д. № 444/2024 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично решение № 4790/14.09.2023 г. по гр.д. № 10805/2022 г. по описа на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на основание чл.240, ал.1 вр. чл. 79, ал.1 вр. чл.71 ЗЗД, при условията на солидарност с Ц. Д. П., сумата от 25 564,59 евро /равностойността на сумата от 50 000 лв./, произтичаща от договор за заем от 24.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 14.10.2022 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени от страните твърдения, доводи и събрани по делото доказателства и по-конкретно представените от ответницата А. П. писмени доказателства, както и извлечението от банковата сметка на ответника Ц. П.; не е обсъдил и оценил обясненията и твърденията на ответника Ц. П., дадени в съдебни заседания на 21.03.2023 г. и на 30.05.2023 г.; не е анализирал задълбочено гласните доказателствени средства и неправилно е интерпретирал двете групи свидетелски показания и по-този начин е достигнал до неправилно възприемане на фактите по делото, респективно до неправилност и необоснованост на въззивното решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС: 1/ Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички относими писмени доказателства и да изложи мотиви по релевантните аргументи и възражения на страните и може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди обективно всички събрани доказателства; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да основе решаващите си изводи изключително само на показанията на една група свидетели без съпоставка с писмените доказателства, приети по делото и без да ги съпостави с показания на други свидетели по делото и без да съобрази способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда и следва ли при разминаване на свидетелските показания съдът да приеме, че този факт не се е осъществил; 3/ Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че задоволяване на „нужди на семейството“ по смисъла на чл.32 СК включва всяко разходване на средства за лични дългове и произволни лични нужди на единия съпруг, без преценка дали действително са посрещнати общи семейни потребности; 4/ Явява ли се съществено процесуално нарушение, ако въззивният съд излага декларативни, а не индивидуализирани мотиви и игнорира доказателства, изграждайки извод само на предположения и хипотези; 5/ Допустимо ли е съдът да отказва да кредитира показания на свидетел единствено поради родствена обвързаност и процесуално поведение, когато свидетелите на другата страна също са родственици; 6/ Допустимо ли е в рамките на въззивното производство да бъде извършен преразпит на свидетел, за който не са обосновани предпоставките за допускането му, нито са посочени обстоятелства за провеждането на нов разпит на този свидетел; 7/ Налице ли е основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидна неправилност“ когато въззивният съд игнорира изцяло обективни доказателства за фактическа раздяла и личен разход на заемните суми; 8/ Длъжен ли е съдът след като определи правилно предмета на спора, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право; 9/ При преценка на всички доказателства и доводи на страните съгласно чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК не се ли налага извод, че при обсъждането им, доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като съдът съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото, вкл. и с оглед събраните писмени доказателства по делото за разходване на заемните средства от Ц. П. за погасяване на лични дългове веднага след постъпването им по личната му сметка. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2113/2016 г. на I г.о., решение по гр.д. № 236/2012 г. на I г.о., решение по гр.д. № 59/2011 г. на I г.о., решение по гр.д. № 3816/2024 г. на III г.о., решение по гр.д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение по т.д. № 2693/2014 г. на II т.о., решение по гр.д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4265/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1100/2012 г. на IV г.о., както и на разясненията, дадени към т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3816/2024 г. на III г.о., решение по гр.д. № 6369/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 191/2017 г. на IV г.о. По третия въпрос – противоречие с разрешенията, дадени в решение по гр.д. № 3267/2013 г. на III г.о., решение по т.д. № 2693/2014 г. на II т.о., решение по гр.д. № 1653/2018 г. на III г.о., решение по гр.д. № 3594/2019 г. на III г.о., решение по гр.д. № 1027/2012 г. на IV г.о. По четвърти въпрос – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3816/2024 г. на III г.о., решение по гр.д. № 4265/2014 г. на IV г.о.; по петия въпрос – с решение по гр.д. № 3244/2016 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 191/2017 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение по гр.д. №1/2013 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 65/1080 г. на ОСГК на ВС; по шестия въпрос – с решение по гр.д. № 2499/2016 г.; по осми и девети въпроси – в противоречие с решения по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 311/2011 г. на II г.о., решение по т.д. № 34/2013 г. на II т.о., решение по т.д. № 1608/2015 г. на II т.о., решение по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение по т.д. № 1826/2016 г. на I т.о., решение по т.д. № 2435/2016 г. на II т.о., решение по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о., решение по гр.д. № 2526/2015 г. III г.о., както и на задължителната практика на ВКС – т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 12на ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК и Постановление № 7/1965 г. на ВС. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението поради нарушаване на правилата на формалната логика при формиране на извода за наличие на солидарна отговорност на другия съпруг по чл.32 СК, т.е. поддържа се наличието на порока „явна необоснованост“ на въззивното решение. Според касатора е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на вззивното решение по следните въпроси: 1/ Какви са пределите и доказателствените стандарти при оборване на законовата презумпция, че заем, получен от единия съпруг по време на брака, се използва за задоволяване на семейни нужди, когато има данни, че съпрузите са във фактическа раздяла и с безспорни доказателства се установява използване на средствата за погасяване на лични дългове, хазарт или други чисто лични интереси; 2/ Какъв би бил определеният от съдилищата единен критерий „семейни нужди“ – при доказана липса на общ бюджет, разделени домакинства и писмени доказателства за лично разходване на средствата, за да постановяват еднообразни решения относно обхвата на солидарната отговорност; 3/ Следва ли съдът, при наличие на противоречив и очевидно заинтересовани свидетелски показания от двете страни, както и при наличие на обективни писмени доказателства относно разходването на заемни средства, да мотивира изрично и подробно защо кредитира определени показания, а не други, особено когато всички свидетели са в еднаква степен заинтересовани лица и необходима ли е еднообразна съдебна методология за оценка на свидетелския доказателствен материал при наличие на съществени противоречия и доказателства за евентуална предубеденост на свидетелите; 4/ Налице ли е солидарна отговорност на съпруга неполучател по заем, когато със заемните средства са погасени лични дългове на другия съпруг /вкл. хазарт, индивидуални заеми и кредити/, като не е настъпило никакво имуществено обогатяване или удовлетворяване на „семейни нужди“ и как следва да се разграничават в съдебната практика хипотезите на обикновени и оправдани нужди за целите на чл.32 СК, за да се избегне разширително и несправедливо прилагане на закона за солидарност; 5/ Следва ли съдът, когато се позовава на презумпцията за разходване на средства за семейни нужди, да изследва индивидуално всички обстоятелства по делото – фактическа раздяла, разходния път на парите, възраженията и признанията на страните – и да обосновава изрично защо приема или не приема оборването на презумпцията, за да се избегне механичното и остаряло прилагане на императивната разпоредба на чл.32 СК в нови-социално-икономически условия; 6/ Какво е значението на изявленията на страните при оборването на презумпцията за задълженията на солидарните длъжници; 7/ При наличие на категорични писмени доказателства за извършен личен разход на заемните средства, допустимо ли е съдът да приеме солидарна отговорност на другия съпруг по чл.32 СК; 8/ Може ли въззивният съд да не обсъди аргумента за фактическа раздяла, при доказателства за отделен бюджет и отделни разходи на съпрузите; 9/ Какъв е смисълът, който съдилищата следва да влагат при преценка дали заемните средства попадат под хипотезата на „нужди на семейството“ и доколко изплащането на лични заемни задължения, погасяване на средства използвани за хазартни цели и лични дългове, попада в задоволяването на потребности на единия съпруг, които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Поддържа се, че отговорът на повдигнатите въпроси ще допринесе за еднообразното тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика, на непълноти или неясноти на правните норми, с което ще се съдейства за развитието на правото. Ответната страна по жалбата – М. Д. П., чрез адв. Д. К., в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че формулираните в изложението въпроси са фактически, а не правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на решението и по-конкретно преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства и техния анализ, извършен от въззивния съд, поради което не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. По същество се поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Претендират се сторените разноски за касационната инстанция. За да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявения иск по отношение на ответницата А. П., въззивният съд е приел за установени следните факти и обстоятелства: сключен на 24.01.2020 г. между ищцата и ответника Ц. П. писмен договор за паричен заем на сумата от 50 000 лв. със задължение за заемополучателя да върне същата на равни месечни вноски за срок от 10 години; сумата от 50 000 лв. е получена от ищцата на основание договор за текущо потребление, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, след което е наредена на два пъти по банковата сметка на ответника – на 17 и на 24 януари 2020 г.; на 31.07.2018 г. ответниците са придобили в режим на СИО апартамент и гараж в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] на етап груб строеж, като цената е заплатена с предоставен кредит на двамата ответници и обезпечен от тях с ипотека; на 16.09.2020 г. ответниците се разпореждат безвъзмездно с недвижим имот, притежаван от тях в режим на СИО в полза на майката на ответницата; на 31.12.2020 г. двамата ответници се разпореждат безвъзмездно и с притежаваните от тях в режим на СИО недвижими имот, находящи се в [населено място], [улица] в полза на малолетното си дете; на 16.10.2020 г. ответниците са се разпоредили възмездно и с притежаван от тях в режим на СИО лек автомобил за сумата от 35 000 лв.; с решение от 03.12.2021 г., постановено по гр.д. № 6377/2021 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на същата дата е прекратен по взаимно съгласие брака между ответниците, като семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица] е предоставено за ползване на съпругата А. П. и малолетното дете; След анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства, вкл. и пред въззивната инстанция, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е приел за недоказано твърдението на ответниците, изложено в отговорите им на исковата молба, че последните са във фактическа раздяла от лятото на 2018 г. За да достигне до този извод въззивният съд не е кредитирал показанията на Надежда Й.-майка на ответницата в тази насока, тъй като последната е признала обстоятелството, че е присъствала в съдебната зала на всички открити съдебни заседания по делото и по този начин е формирала непосредствени възприятия за показанията, дадени от разпитаните пред първата инстанция свидетели, както и поради факта, че тя лично се е облагодетелства от договора за дарение на недвижим имот, сключен между нея и двамата ответници, по силата на който е придобила в пълен обем правото на собственост, доколкото ответниците не са си запазили правото на ползване върху имота. На следващо място, въззивният съд не е кредитирал и показанията на свидетелката Ж., дадени пред първата инстанция относно момента на настъпилата фактическа раздяла между ответниците, тъй като същите противоречат на показанията на свидетелите на ищцовата страна, който са най-близки родственици на ответника Ц. П. и са имали регулярни срещи и възприятия за отсъствието на криза в отношенията между двамата ответници като съпрузи. Отделно от това съдът е посочил, че доколкото двамата ответници са придобили недвижимите имоти, находящи се в [населено място], [улица]на 31.07.2018 г., не е логично при разрив в личните им отношения и настъпила фактическа раздяла, двамата да закупят имотите, поемайки общо парично задължение, обезпечено с ипотека. Въззивният съд не е кредитирал и показанията на свидетелката С., тъй като заявените от нея обстоятелства /че двамата ответници са заживели в апартамента на [улица]през 2018 г./ противоречат както на установени по делото факти – жилището е закупено на груб строеж през м.07.2018 г., така и на показанията както на свидетелите на ответницата, така и на показанията на свидетелите на ищцата. Отчел е също и факта, че препис от исковата молба е връчен на ответника на адрес [населено място], [улица], който адрес е посочен от него и в отговора на исковата молба. По отношение на събраните по делото доказателства за зависимости на ответника Ц. П., въззивният съд е посочил, че тези доказателства не стоят в пряка причинна връзка с предмета на доказване – дали ищцата е предоставила заема за задоволяване на семейните нужди или на личните нужди на нейния брат, а отделно от това самият режим на регистриране на хазартна зависимост е уведомителен и зависи само от волята на „зависимия“. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Процесният договор за заем е предоставен в период, в който ответниците са брачни партньори и след като двамата с общи средства са закупили жилище на груб строеж, предназначено да е семейно и осигуряващо добри условия за отглеждане на малолетното им дете. Съгласно разпоредбата на чл. 32 СК, разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи, като последните отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Съобразявайки съдебната практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството, които са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащане на необходимите за съвместния живот разходи, вкл. за оправданите лични нужди на членове на семейството, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Нормата е императивна, поради което когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на нуждите на семейството. Ето защо, в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна, вкл. и при предявен иск срещу двамата съпрузи и ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е изразходвана за семейни нужди. В случая както от страна на заемополучателя – Ц. П., така и от ответницата А. П., която не е страна по договора за заем е оспорено твърдението на ищцата, че предназначението на дадената в заем сума е за задоволяване на нуждите на семейството. Кредитирайки показанията на свидетелите С. Н. и З. П. – първата е майка на ищцата и на ответника Ц. П., а вторият е брат на ищцата и брат-близнак на ответника, преценени поотделно и с оглед установените по спора факти относно съвместното закупуване на имоти на етап груб строеж през м.07.2018 г., чиято продажна цена двамата ответници са обезпечили с договор за ипотека, въззивният съд е приел, че в периода от 2018 г. до края на 2020 г. двамата ответници като съпрузи и партньори успешно са посрещали всички житейски предизвикателства, като в този период са извършени и довършителните работи в семейното жилище, за да може семейството да се настани в него и да отпадне задължението им за заплащане на наем. Приел е, че тези довършителни работи следват по време предоставянето на заемната сума от 50 000 лв., за която ответникът Ц. П. е заявил и манифестирал пред своята сестра и пред брат си, че е необходима именно за извършването на довършителни работи и обзавеждане на семейното жилище, както и че същите са приключили и двамата ответници и детето им са посрещнали Коледните празници на 2020 г. именно в семейното жилище на [улица], ет.3, ап.51. Същевременно, отчитайки действията на двамата ответници, изразяващи се в безвъзмездни разпореждания /договори за дарения/ с техни имуществени права на трети лица/, както и възмездни такива - продажба на МПС, при наличието на поети парични задължения към ищцата и към трети лица, въззивният съд е извел извод за съзнателно намаляване на имуществото, което обезпечава техните лични и общи задължения. Този извод е обоснован и с влязлото в сила решение за прекратяване на брака по взаимно съгласие и постановеното предоставяне на семейното жилище на ответницата А. П., считано от м.12.2021 г., в което обаче ответникът продължава да е адресно регистриран и който адрес е посочил и в отговора на исковата молба. При така събраните доказателства, съдът е приел, че с договора за заем е предоставена парична сума само на един от съпрузите, но тази сума е била предоставена и е разходвана за задоволяване на нуждите на семейството. Задължението по този договор е обявено за предсрочно изискуемо на основание чл.71 ЗЗД, тъй като двамата ответници с извършените от тях дарения на недвижими имоти и продажба на МПС на практика са се лишили от имущество, което да служи като общо обезпечение на техните задължения. Относно направеното оспорване от ответниците, при вече прекратен помежду им брак, че заемът е бил предназначен да задоволи нуждите само на заемополучателя, въззивният съд е приел, че не е проведено пълно и главно доказване, което да обори установената от чл.32, ал.2 СК презумпция. От събраните по делото гласни доказателства относно предназначението на процесния заем, както и относно осъществените довършителни работи и обзавеждането на семейното жилище от заемополучателя, е изведен и извода, че за двамата ответници – съпрузи към момента на предоставяне на заема, но получен само от единия съпруг е възникнало солидарно задължение за неговото погасяване, тъй като паричната сума е изразходвана за задоволяване на нуждите на семейството. Въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че предоставената от ищцата на ответника Ц. П. сума да не е била разходвана за довършителните работи и обзавеждането в семейното жилище, а за погасяване на други заеми и/или задължения, вкл. такива, произлезли от някаква зависимост и възникнали по време на брака, то пак следва извод за наличие на солидарно задължение за двамата съпрузи да изпълнят същото с оглед изискването за взаимопомощ и осигуряване благополучието на семейството чрез взаимно разбирателство и общи усилия на двамата съпрузи съобразно своите възможности, имущество и доходи. При така изложените в обжалвания въззивен акт решаващи правни изводи, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателния акт изрично се подчертава, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При така дадените в тълкувателното решение разяснения, част от формулираните в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси – трети, четвърти, пети, седми и девети, не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по част от тях въззивният съд не е давал разрешение /въззивният съд не е приемал, че под задоволяване на „нужди на семейството“ по смисъла на чл.32 СК се включва всяко разходване на средства за лични дългове и произволни лични нужди на единия съпруг, нито пък е отказал да кредитира показания на свидетел единствено поради родствена му обвързаност със страна по спора/, а другата част от въпросите имат характер на фактически въпроси, които са обосновани с несъгласието на касатора с установената от въззивния съд фактическа обстановка и с извършената от него преценка на събраните по делото доказателства и съответно съдържат твърдения за факти /за фактическа раздяла на съпрузите към момента на предоставяне на заема и за извършени разходи от ответника със заемната сума за погасяване единствено на негови лични задължения/, каквито не са установени от въззивния съд въз основа на събраните по делото доказателства. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК по тези въпроси прави безпредметно обсъждането на сочения допълнителен критерий. Останалите процесуалноправни въпроси, макар и да покриват общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалба и отговорите на същата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото гласни доказателствени средства, като е констатирал противоречие в показанията на част от свидетелите по релевантните за спора факти, съпоставяйки ги с останалите гласни и писмени доказателства по делото и е изложил ясни и конкретни мотиви кои от тях кредитира и кои не, съответно е преценил способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, както и да ги изложи добросъвестно пред съда с оглед възможната им заинтересованост в полза или вреда на една от страните съобразно нормата на чл.172 ГПК. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни доказателства и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Въпросите на касатора са свързани с оплакванията му в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил представените от ответниците писмени доказателства – известия до ответника от кредитни институции за периода от 2021 г. - 2022 г. за просрочени задължения, фискални бонове, квитанции за платени задължения за консумативи и други разходи за периода м.06.2020 г. – м.01.2022 г., както и извлеченията от банкови сметки на двамата ответници, установяващи предсрочно погасяване на кредити и заеми към различни небанкови институции от ответника, извършени нареждания по друга негова сметка, погасяване на кредити в „Банка ДСК“ЕАД от ответницата, както и транзакции между двамата съпрузи, извършени след превода на заемните средства от ищцата по банковата сметка на ответника. Тези писмени доказателства са описани и обсъдени подробно от първоинстанционния съд, но те не са обусловили решаващият му извод, че средствата по процесния договор за заем не са били разходвани за посрещане на нужди на семейството. Този извод е направен въз основа на приетото за установено от него обстоятелство, че ответниците са във фактическа раздяла от лятото на 2018 г., който извод въззивния съд е намерил за неправилен. Освен това тези доказателства са взети предвид от него, но доколкото същите установяват погасяване на други заеми и/или задължения на ответниците по време на брака им, е приел, че те не опровергават при условията на пълно доказване презумпцията на чл.32, ал.2 СК относно семейния характер на процесното задължение. Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение и въпроса относно допустимостта във въззивното производство да бъде извършен преразпит на свидетел, разпитан пред първата инстанция. При формулирането на въпроса, касаторът не държи сметка, че с разпореждането си от 27.02.2024 г. въззивният съд е приел, че изготвения от първата инстанция доклад на делото е непълен, тъй като на ответницата не е указано, че носи доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, както и че се налага уточнение на обстоятелствената част на исковата молба. Именно в изпълнение на задължението си, разяснено в т.2 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти и да им предостави възможност за допускане и събиране на нови доказателства, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в нормата на чл. 266, ал.1 ГПК, въззивният съд е допуснал по един свидетел и на двете страни относно обстоятелствата за какви нужди на семейството са били изразходвани получените от ответника заемни средства. В случая преразпита на свидетеля З. П. е допуснат за изясняване на обстоятелствата относно времето и вида на извършените в семейното жилище довършителни работи и закупеното обзавеждане, като от страна на процесуалният представител на ищцата е посочено, че повторния преразпит са налага поради факта, че този свидетел има преки впечатления за посочените обстоятелства и би могъл да даде показания за тях. Ето защо, не е налице противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС относно приложението на нормата на чл.266, ал.1 ГПК, предвиждаща забрана за посочване на нови факти и доказателства. Първи, втори, четвърти, седми и осми въпроси, за които се твърди наличието на допълнителния селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, не покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като съдържат в себе си твърдения за факти /за настъпила фактическа раздяла през лятото на 2018 г., за безспорни доказателства за използване на средствата за погасяване на лични дългове или чисто лични интереси, за липса на общ бюджет и отделни разходи на съпрузите/, които не са приети за установени по делото. Напротив, въззивният съд е намерил за недоказано твърдението, изложено в отговорите на исковата молба от двамата ответници, че последните са във фактическа раздяла от лятото на 2018 г., като е приел, че в периода от 2018 г. до края на 2020 г. двамата ответници като съпрузи и партньори успешно са посрещали всички житейски предизвикателства и именно в този период са извършени и довършителните работи в семейното жилище. По останалите въпроси /как следва да процедира съда при наличие на противоречиви показания на групи свидетели, които са и заинтересовани от изхода на делото; за доказателствените стандарти при оборване на презумпцията на чл.32, ал.2 СК и за значението на изявленията на страните при оборването на презумпцията, както и за смисъла, който следва да се влага в понятието „нужди на семейството“, използвано в ал.2 на чл.32 СК/, които макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК доколкото са решаващо произнесени от въззивният съд, не е налице сочения от касатора допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна надлежна обосновка на въпросите не е изложена. Касаторът твърди, че отговорът на повдигнатите въпроси ще допринесе за „еднообразното тълкуване на закона“ /най-вероятно се имат предвид нормите на чл.32, ал.1 и ал.2 СК/, “в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика, на непълноти или неясноти на правните норми“, /без обаче да е посочена противоречива съдебна практика и без да са посочени конкретни норми, за които се твърди, че са неясни и се нуждаят от тълкуване/. Дори и да се приеме, че така изложената обосновка покрива критериите, посочени в тълкувателния акт, по въпросите касаещи приложението на чл.32 СК и на свързаните с нея разпоредби на чл.14 и чл.17 СК, то по тях е налице трайна и последователна съдебна практика на ВКС – решение по гр.д. № 2077/2019 г. на III г.о., решение по гр.д. № 393/2022 г. на III г.о., решение по гр.д. № 6452/2013 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 3267/2013 г. на III г.о. и др., която се споделя от настоящия състав на ВКС и която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Според тази практика съгласно императивната норма на чл.32, ал.2 СК, когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, се предполага, че то е за нуждите на семейството и двамата съпрузи отговарят солидарно. Тази презумпция е оборима, като оборването й следва да се извърши при условията на пълно доказване. Това означава, че не е достатъчно презумпцията само да се разколебае или да се създаде съмнение относно семейния характер на задължението, а е необходимо оспорващият съпруг да установи по категоричен начин, че задължението не е поето за нуждите на семейството, което може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства – писмени, гласни, признания на страните, заключения на вещи лица, установяващи конкретното предназначение на средствата и съответно липсата на връзка с общите нужди на семейството или влагане на средствата в лични активи на съпруга, получил заемната сума. Знанието или незнанието на съпруга за поетото от другия съпруг задължение не е релевантно за разместване на доказателствената тежест, т.е. законът не предвижда, че незнанието освобождава съпруга от солидарна отговорност или променя стандарта на доказване. В тази връзка, в практиката на ВКС се подчертава, че за да се прецени дали е проведено пълно обратно доказване, е необходимо твърденията на оспорващия съпруг да бъдат конкретизирани – за кои кредити, за какви нужди, как са използвани средствата, а съдът следва да обсъди всички събрани доказателства по делото-поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на логическите, опитните и научни правили. В конкретния случай и двамата ответници са поддържали единствено, че средствата по заема не са използвани за покриване на семейни нужди, тъй като към момента на получаването му от ответника Ц. П., съпрузите са били във фактическа раздяла от 2018 г. и съответно не са имали общ бюджет. При постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил с тази константна практика на ВКС. Противно на доводите на касатора, представените от ответниците писмени доказателства са съобразени от съда, макар и да не са посочени и изброени изчерпателно в решението, което е видно от решаващите му мотиви, че дори и да се приеме, че предоставената от ищцата сума не е била разходвана конкретно за довършителни работи и обзавеждане на семейното жилище, а за погасяване на други заеми и/или задължения, поети от ответника по време на брака, то пак следва да се приеме, че е налице солидарно задължение за двамата съпрузи да върнат процесния заем, тъй като последното произтича от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Трайна и непротиворечива е и съдебна практика на ВКС по въпроса кога се касае за „нужди на семейството“ – такива са несъмнено всички текущи домакински разходи, в т.ч. и задължения за заплащане на наем за ползване на семейно жилище, за лизингови вноски при придобиване на лек автомобил или друга вещ на изплащане, за ремонт, разноски за общо пътуване и почивка, разноски за издръжката на децата, разходи за погасяване на предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговорат солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството и др., като даденото от въззивня съд разрешение по този въпрос не се отклонява от тази съдебна практика. Не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението. При служебната проверка на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението, установими непосредствено от мотивите му, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия и по-конкретно от мотивите на въззивното решение не се установява да е налице твърдяната от касатора явна необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 2400,00 евро съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 20.03.2026 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.