Определение № 2694 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П. от С. апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 1452 от 08.12.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 2631/2025 г., в частта, с която е осъдена да заплати на Р. М. С., по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., както и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от 20.08.2024 г., до окончателното издължаване. Касаторът излага съображения за неправилност. Моли за отмяна на въззивното решение, като размерът на обезщетението бъде намален “в съответствие с действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца и принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД“. Насрещната страна Р. М. С. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Видински окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Р. М. С. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., като отхвърлил за разликата до 60 000 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 15 000 лв., считано от 20.08.2024 г. до окончателното издължаване на главницата, като в тази част първоинстанционното решение е частично отменено. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 26.01.2023 г. с постановление на разследващ полицай (от ГДБОП) Р. С. е привлечен в качеството му на обвиняем по досъдебно производство №12/2022 г. по описа на ГДБОП (пр.преписка 1895/2022 г. по описа на Окръжна прокуратура-В.) за това, че за периода от началото на 2015 г. до 26.01.2023 г. на територията на [населено място] е участвал в организирана престъпна група - структурирано трайно сдружение от повече от три лица с цел да извършват съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, която група е била създадена с користна цел - получаване на доходи от престъпна дейност и с цел извършване на престъпления по чл. 252 НК (престъпление по чл.321, ал.3, т.2, вр. с ал. 2 НК). На 26.01.2023 г. е С. е задържан за срок от 24 часа по ЗМВР. На 29.01.2023 г., с определение на Видинския окръжен съд, му е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража“, потвърдена с определение от 07.02.2023 г. на Софийския апелативен съд. Впоследствие, с определение от 05.05.2023 г. на Видинския окръжен съд, мярката за неотклонение “задържане под стража“ е заменена с „домашен арест“, изпълняван до 29.09.2023 г. С влязло в сила на 08.08.2024 г. постановление на В. окръжна прокуратура досъдебното производство е прекратено поради несъставомерност на деянието. Съдът установил още, че в периода, в който е продължило воденото срещу С. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Затворил се в себе си, избягвал приятелите си, чувствал голям срам, бил подтиснат, не излизал, изпитвал страх да не влезе в затвора, имал проблеми със съня, бил стресиран как воденото срещу него производство ще се отрази на съпругата и децата му, особено на подрастващата му дъщеря. По време на задържането, освен, че са били ограничени основни негови свободи, но той е бил поставен и в лоши битови и хигиенични условия; бил нахапан от дървеници. Преди задържането работел като мотокарист във фирма „Крос“, след като били преустановени всички мерки за неотклонение, поискал да бъде отново нает на работа, но му отказали, като отказът бил обусловен от задържането му. Незаконното обвинение и особено продължителният престой в следствения арест са причина за установените от съдебната експертиза симптоми на посттравматичен стрес. Психоемоционалните последиците за семейството и особено за едното дете на Р., му донесли силно напрежение, отчетено в завишени нива на тревожност и безпокойство, свързано със състоянието на детето. Задържането на пострадалия е станало известно на всички хора в квартала. Съдът посочил, че при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди, е взел предвид вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено тежко престъпление от общ характер); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – само досъдебна фаза, развила се в период от около година и седем месеца, който период е приет за разумен предвид установената фактическа и правна сложност; взетите мерки за неотклонение (“задържане под стража“ за около три месеца и “домашен арест“ за малко под пет месеца, общо около осем месеца), тяхната тежест и отражение върху здравето, семейството и свободата на придвижване; негативно отражение върху психо-емоционалното състояние на ищеца. От друга страна съдът е отчел, че не се настъпили специфични по вид и интензитет негативни последици, които да отличават случая от други подобни – налице са обичайните вреди за такъв род случаи. Съдът отчел, че по отношение на ищеца няма данни да е водено преди друго наказателно производство, т.е. незаконното обвинение в случая е спрямо лице, което никога не е било обект на наказателна репресия, и за него е нормално стресът, страхът и притесненията да са по-интензивни и дълбоки, в сравнение с други лица, които вече имат наказателнопроцесуални прояви; При определяне паричната стойност на обезщетението, съдът е взел за база и конкретните икономически условия в страната към датата на увреждането. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД (твърди противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и 11 от ТР № 3/02.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС); как се определя и какво е съдържанието на понятието “справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД (твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 50298 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 912/2022 г., IV г.o., решение № 50077 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 937/2022 г., III г. о. и решение № 60192 от 13.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 782/2021 г., III г.o.;). Въпросите са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС по тълкуването на чл. 235 ГПК, на чл. 52 ЗЗД и на чл. 2 ЗОДОВ, което прави неприложима хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Въззивният съд определил размера на обезщетението по справедливост, като при точно приложение на закона и в съответствие с практиката на ВКС по тълкуване на цитираните правни норми, е ценил обстоятелства, от които е възможно да се установи какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на му. Отчел е тези, които сочат на по-висок размер на обезщетението, и тези, които сочат на по-нисък размер на обезщетенето. Касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася строго в рамките на касационните доводи в жалбата; касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивния съдебен акт само по конкретно посочените в жалбата твърдения за неправилност по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. В този смисъл, ако не са посочени точно, съдът служебно няма как да предполага кои, според страната, обстоятелства, въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, а още кои са тези установени от съда по делото факти, върху които е трябвало, но не е основала решението си. Ето защо, при въпрос, свързан с приложението на чл. 235, ал. 2 ЗЗД, както и по чл. 52 ЗЗД (задължението да се вземат предвид всички релевантни обстоятелства), за да прецени относимостта му към конкретно постановеното в обжалваното решение и дали то е в съответствие с цитираната съдебна практика, касационната инстанция трябва да съобрази конкретните касационни оплаквания за неправилност поради нарушение на цитираните разпоредби. Касаторът твърди, че апелативният съд е отчел, при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, въпреки, че не е следвало, медийната разгласа на обвинението, а бил пропуснал да отчете предишното осъждане на ищеца, неговата възраст – 37 г., както и това, че за последния не са настъпили трайни вреди – здравословни, социални и битови, а търпените негативни изживявания не са се отличавали с особена интензивност; че повдигнатото обвинение не е попречило на Р. да упражнява трудова дейност. Част от оплакванията нямат нищо общо със съображенията на съда относно приетото от него, като установено по делото (ако, според касатора, фактическите изводи са необосновани в дадена част, е трябвало да въведе касационни доводи по см. чл. 281 ГПК и съответни правни въпроси по чл. 280 ГПК). Така, съдът изрично е посочил, че по делото нито е твърдяно от Прокуратурата в надлежните срокове по ГПК, нито са представени доказателства, че ищецът е вече бил осъждан по-рано; съдът не е посочил, че има медийна разгласа на обвинението, нито пък е отчел подобно, неустановено по делото обстоятелство, при приложението на чл. 52 ЗЗД. Съдът не е взел предвид при определяне размера на обезщетението невъзможност на Р. да упражнява труд. Вярно е, че като релевантни факти е установил, че задържането му е станало причина впоследствие да му бъде отказано да сключи трудов договор със стария работодател, но съдът изобщо не е отчел това обстоятелство като значимо при приложението на чл. 52 ЗЗД, а това пък няма как да се отрази върху защитавания от касатора интерес – за присъждане на по-ниско като размер обезщетение. Въззивната инстанция, също така, не е съобразила и установеното от самата нея по-широко от роднинския и приятелски кръг знание за повдигнатото обвинение – сред всички хора от квартала, което обаче може да доведе евентуално до промяна в резултата единствено в полза на насрещната стана, а не - на касатора, и е нещо различно от „медийна разгласа“. Възрастта на пострадалия към датата на увреждането пък няма как да доведе в случая до промяна в резултата, целена от касатора. Наред с изложеното, твърденията на касатора, че апелативният съд не бил отчел интензивността и продължителността на търпените страдания, както и липсата на трайни увреждания за здравето и ежедневието на Р., не отговаря на съдържанието на въззивното решение. Изрично съдът се е обосновал по приложението на чл. 52 ЗЗД, че за пострадалия не са настъпили специфични по вид и интензитет негативни последици, които да отличават случая от други подобни – налице са обичайните вреди за такъв род случаи, няма трайни последствия за здравето и интеграцията на Р.. В заключение, прегледът на конкретните оплаквания, които обосновават поставянето на правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК в изложението към касационната жалба, сочи че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Дори и да има необсъждане на някои значими за справедливото овъзмездяване обстоятелства, то този пропуск не е във вреда на касатора, т.е. допускането на касационно обжалване, няма да доведе за него до промяна в крайния резултат. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът