Определение № 921 от 21.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2730/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от публичен изпълнител при Национална агенция за приходите /НАП/ срещу решение № 58 от 16.07.2024 г., постановено по в.т.д. № 47/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас. С посоченото решение е потвърдено решение № 401 от 19.12.2023 г., постановено по т.д. № 48/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е отхвърлен предявеният от Държавата чрез публичен изпълнител при НАП срещу „Рила М С.“ ЕООД и „Маринер 2006“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване за относително недействителен по отношение на държавата на договор за продажба на недвижим имот, сключен между „Рила М С.“ ЕООД и „Маринер 2006“ ЕООД с нотариален акт № 56 от 24.02.2017 г. на нотариус Линка Ч., с който „Рила М С.“ ЕООД продава на „Маринер 2006“ ЕООД недвижими имоти, представляващи поземлен имот с идентификатор № 51500.506.112, заедно с построената в него сграда с идентификатор № 51500.506.112.1., с предназначение - апартаментен хотел, заедно с всички сгради, постройки, подобрения и приращения в имота, ведно с обзавеждането, за цена в размер на 900 000 евро без ДДС, съответно 1 080 000 евро с ДДС. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че апелативният съд неправилно е приел, че публичните задължения, които са посочени в декларации, подадени пред данъчната администрация от дружеството, което се е разпоредило със собствените си недвижими имоти - „Рила М С.“ ЕООД, не представляват установени публични задължения по смисъла на това понятие съгласно редакцията на нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, която е действаща към датата на сключване на договора за продажба. Счита, че тези задължения са предварително установени такива по реда на чл. 105 ДОПК. Освен това декларациите, подадени от задълженото лице с изчислени от него задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, представляват изпълнително основание. Ето защо и задълженията, посочени в тези декларации, се обхващат от установените публични задължения, както по действащата преди изменението от 01.01.2021 г. редакция на нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, така и по новата й редакция, като направеното изменение цели само правилното прилагане на разпоредбата, а не допълване на хипотезиса й. Касаторът е изложил основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като се е позовавал на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и е формулирал четири въпроса, по които счита, че има произнасяне от въззивния съд. Поддържа и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като решението на Апелативен съд – Бургас е очевидно неправилно. Ответникът по касация „Рила М С.“ ЕООД не изразява становище по подадената касационна жалба. Ответникът по касация „Маринер 2006“ ЕООД е подал отговор на касационната жалба, в който посочва, че обжалваното решение е правилно. Счита, че въззивният съд е направил верен извод, че за да възникне преобразуващото право на държавата съгласно приложимата норма на чл. 216, ал. 1 ДОПК в редакцията й към датата на извършване на атакуваната сделка, трябва да съществуват установени по окончателен начин публични задължения на лицето, сключило тази сделка. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Бургас е приел, че предмет на разглеждане е конститутивен иск с правна квалификация чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване за относително недействителен по отношение на държавата на договор за продажба на недвижими имоти, сключен между лице, което е длъжник по установени публични задължения, и трето лице, с намерение да се увредят публичните взискатели. Сделката, която е предмет на предявения иск, представлява договор за продажба на недвижими имоти, сключен на 24.02.2017 г., между дружеството „Рила М С.“ ЕООД, като продавач, и „Маринер 2006“ ЕООД, като купувач. Въззивният съд е посочил, че ищецът се позовава в процеса на съществуващи към датата на сключване на договора публични задължения на „Рила М С.“ ЕООД, които дружеството е декларирал с декларации, подадени за периода от 26.10.2012 г. до 23.06.2016 г. В решението е направен извод, че за да се отговори на въпроса дали в полза на държавата е възникнало предявеното с иска потестативно право, трябва да се приложи разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в редакцията й, която е действала към датата на сключване на договора за продажба, който се иска да бъде обявен за относително недействителен, която е тази, обн. ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., т.е. преди изменението на закона, обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г. Въззивният съд е тълкувал тази норма във връзката й с разпоредбите на чл. 108, ал. 2 ДОПК и чл. 109, ал. 1 ДОПК и е счел, че уреденото с нея потестативно право на държавата да поиска спрямо нея да бъдат обявени за недействителни на действия и сделки възниква, когато те са извършени от длъжника след момента, в който публичните задължения, посочени в подадени от него декларации, са установени по окончателен начин по силата на чл. 109, ал. 1 ДОПК с изтичане на срока за образуване на ревизионно производство, който е пет години от изтичане на годината, в която е подадена декларацията или е следвало да бъде подадена. Приел е, че в случая към датата на сключване на атакувания договор за продажба не е изтекъл петгодишният срок по отношение на нито една от декларациите, описани в исковата молба, като такива, с които длъжникът „Рила М С.“ ЕООД е декларирал задълженията си за заплащане на данъци и осигурителни вноски, с оглед на което е заключил, че не се осъществява един от обективните елементи от фактическия състав за възникване на упражненото с предявения иск потестативно право и той е неоснователен, какъвто краен извод е направил и първоинстанционният съд. При обосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал четири отделни въпроса със следното съдържание: 1. Могат ли да бъдат приети като установени задълженията, декларирани от задълженото лице с декларации за самоопределяне на данъчните и здравноосигурителните вноски с основания, произтичащи пряко от данъчните закони и дължими в сроковете, определени в съответния закон?; 2. Към кой момент следва да бъде направена реално преценката за окончателно установяване на задълженията по данъчни декларации?; 3. Ограничава ли се правото на кредитора да търси защита, предявявайки отменителен иск на увреждаща го сделка, когато задълженията са възникнали пряко от данъчните закони, а не чрез друг от способите за установяване на такива задължения - ревизия и ревизионен акт?; 4. Каква е целта на разпоредбата на чл. 216 ДОПК и следва ли да се чете законът в неговата цялост и да се прилагат разпоредбите му в съответствие с целта му, въпреки че буквалният прочит изисква конкретни предпоставки, при изброяването на които е допуснат законодателен пропуск и допуснат ли е такъв в разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ДОПК, с оглед допълнението с бр. 105/2020 г. на ДВ? Всички тези въпроси касаят тълкуването на понятието „установяване на публични задължения“, използвано в чл. 216, ал. 1 ДОПК в редакцията на разпоредбата, която въззивният съд е счел, че е приложима към предявеното в процеса потестативно право, която е тази преди нейното изменение, обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г. С тях не се поставят отделни правни проблеми, а един общ, поради което те следва да бъдат обединени в един въпрос, който се отнася до способите за установяване на публични задължения по смисъла на чл. 216, ал. 1 ДОПК в редакцията на нормата съгласно ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., преди изменението й с ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г., и конкретно дали тези способи включват и декларациите по чл. 105 ДОПК, в които задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителни осигурителни вноски. Този въпрос е свързан с тълкуване на материалноправната норма на чл. 216, ал. 1 ДОПК в посочената й редакция, поради което има характера на правен. Той е включен и в предмета на делото, тъй като то е образувано по предявен конститутивен иск, с който се упражнява едно от уредените в чл. 216, ал. 1 ДОПК потестативни права. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос, доколкото е приложил цитираната редакция на нормата и е направил тълкуване на използваното в нея понятие „установяване на публично задължение“, като това е обусловило и решаващите му правни изводи, че в полза на държавата не е възникнало правото да поиска обявяване за относително недействителен на договор за продажба на недвижими имоти, сключен между ответниците на 24.02.2017 г. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касаторът, са тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за това как следва да бъдат установени публичните задължения на едно лице, за да възникне всяко от потестативните права на държавата да иска по отношение на нея да бъдат обявени за недействителни на извършени от длъжника действия и сделки съгласно материалноправната норма на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г., има поставено решение на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, на което има позоваване и от касатора - Решение № 109 от 15.07.2024 г., постановено по т.д. № 1132/2023 г. по описа на ВКС, I т.о. В него е направено тълкуване на нормата на чл. 216, ал. 1 ДОПК в посочената редакция и е прието, че декларациите по чл. 105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица установяват публични задължения по смисъла на тази разпоредба, вкл. когато поради несъответствия в същите и в срока съгласно чл. 109 ДОПК не е предприета ревизия на основание чл. 106, ал. 3 ДОПК. В решението са изложени и съображения, че изтичането на срока за започване на ревизия по чл. 109 ДОПК, с което задълженията по декларациите се считат за окончателно установени, не е предпоставка за възникване на качеството на тези декларации на изпълнително основание по чл. 209, ал. 2 ДОПК, поради което и за приложението на чл. 216, ал. 1 ДОПК също не е нужно декларациите да установяват по окончателен начин съответното публично задължение. Съществуването на практика на ВКС, в която е направено тълкуване на нормата на чл. 216, ал. 1 ДОПК в обсъжданата редакция, както и липсата на осъществен факт, който да налага неговото осъвременяване, означава, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на решението на апелативния съд по поставения въпрос, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се позовава касаторът. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е заключил, че установени публични задължения съгласно чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в приложимата към процесните отношения редакция на разпоредбата, която е тази преди изменението, обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г., са и тези задължения, които са посочени от задълженото лице в подадени от него декларации до данъчната администрация, но само когато те се считат за окончателно установени по силата на чл. 108, ал. 2 ДОПК, което е от момента на изтичане по отношение на тях на предвидения в чл. 109, ал. 1 ДОПК петгодишен срок за започване на ревизионно производство, броен от изтичане на годината, в която е подадена съответната декларация. Настоящият съдебен състав счита, че предвид така направения извод на въззивния съд, постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК по разрешения с него въпрос, който уточнен от съда в съответствие с указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е следният: Включват ли се в способите за установяване на публични задължения по смисъла на чл. 216, ал. 1 ДОПК в редакцията на нормата, обн. ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., преди изменението й, обн. ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г., декларациите по чл. 105 ДОПК, които се подават от задълженото лице и в които то само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителни осигурителни вноски, конкретно в случаите, при които по отношение на посочените в тези декларации задължения не е изтекъл срокът за започване на ревизия по чл. 109 ДОПК? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за наличие и на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението като очевидно неправилно. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Целта на конститутивния иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, предявен от публичен изпълнител при НАП, който е предмет на разглеждане по настоящото дело, е да бъде осигурена възможността за принудително събиране на конкретни публични държавни вземания към длъжника, който е извършил атакуваното действие или сделка с намерение да увреди публичните взискатели. Ето защо в случая приложение намира чл. 84, т. 1 ГПК и за разглеждане на касационната жалба, подадена от публичен изпълнител при НАП, не се дължи заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение