Определение № 165 от 02.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3719/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№4909/04.06.2018г., подадена от П. А. А. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв.Р. Д. от САК, срещу решение №136, постановено от Хасковския окръжен съд на 20.04.2018г. по в.гр.д.№63/2018г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено по отношение на П. А. А., че Г. И. И. е собственик по наследство и завещание на ПИ с идентификатор ......... по КККР на [населено място], с площ от 949кв.м., в [населено място], кв.Ч., [улица], ведно с построените в имота двуетажна жилищна сграда-еднофамилна, с идентификатор ........, с площ от 94кв.м. и гараж с идентификатор ..........., с площ от 27кв.м., с номер по предходен план: ........., кв....., парцел ..., одобрен със заповед №3614/1956г., както и на ПИ с идентификатор ............ по КККР на [населено място], с площ от 709кв.м., в [населено място], кв.Ч., [улица], с номер по предходен план:...., кв...., парцел...., одобрен със заповед №3614/1956г. и П. А. А. е осъдена да предаде на Г. И. И. владението върху тези два имота, като е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, №...., том ..., рег.№..., н.д.№... от 2015г., с който П. А. А. е призната за собственост по давностно владение на процесните недвижими имоти. В изложението към подадената от П. А. А. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №87, постановено на 04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС/ досежно начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ. между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №42/05.03.2014г. по гр.д.№5488/2013г. на ВКС, Четвърто ГО; определение №1006/15.10.2010г. по гр.д.№619/2010г. на ВКС, Трето ГО; решение №11/21.04.1994г. по адм.д.№4900/1993г. на Трето ГО на ВС; решение №87/04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС/ по въпроса за пълното необсъждане на налични по делото доказателства, както и в противоречие с практиката на ВКС /решение, постановено по гр.д.№4539/2015г. на Първо ГО на ВКС/ по въпроса чия е тежестта на доказване-на лицето, което фактически упражнява имота или за оспорващия, че упражняващия фактическата власт държи имота за другиго. Поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали е недопустимо във формата на възражение да се иска присъждане на стойността на направените от държателя подобрения, както и следва ли да се изследва въпросът за това дали в един момент държателят не е станал добросъвестен владелец и към кой конкретно период е извършил част от подобренията. Ответникът по касационна жалба Г. И. И. не изразява становище досежно поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Г. И. И. е предявил срещу П. А. А. по реда на чл.108 ЗС иск за установяване правото на собственост и предаване владението върху процесните недвижими имоти, с твърдението, че е придобил правото на собственост по наследствено правоприемство и завещание, в подкрепа на което е представил договор за дарение от 05.06.1998г. /н.а.№..., том ...., дело №..../1998г./, с който Д. В. Н. е дарила на М. А. И. процесните два недвижими имота, както и удостоверение за наследници, според което Д. В. Н. е починала на 13.06.1998г. и като наследници по закон е оставила преживял съпруг Д. К. Н., дъщеря П. А. А., син К. Д. Н., дъщеря К. Д. Н. и дъщеря М. А. А., последната починала на 23.08.2010г. и оставила за наследници преживял съпруг Л. Е.-гражданин на САЩ и син Г. И. И.. В отговора на исковата молба ответницата по предявения иск П. А. А. е заявила самостоятелни права върху процесните недвижими имоти, основани на изтекла в нейна полза придобивна давност, признати ѝ със съставен на 10.06.2015г. н.а.№...., том..., дело №... с твърдението, че е упражнявала фактическата власт върху имотите от 2000г. С обжалваното решение предявените искове за предаване владението на двата недвижими имота, са приети за основателни. Посочено е, че по делото са разпитани свидетели, като е прието, че от показанията на св.К. /леля на П. А./ е установено, че през 2000г. майката на Г. И. и племенница на свидетелката, заминала за Америка и до смъртта ѝ през 2010г. не се е връщала в страната; изпращала постоянно пари на баба си, влагани в ремонти на къщата и за заплащане на данъци, като в периода от 1998г. до 2004г. П. А. живеела в [населено място], след което се върнала в имота, дарен на сестра ѝ, поради липса на жилище и финансови средства за издръжка на семейството, което според свидетелката станало със съгласието на сестра ѝ /майка на Г. И./. Въз основа на показанията на тази свидетелка е прието за установено, че в спорния имот живеела и бабата на П. А., която е и майка на свидетелката, която починала през 2009г., както и че в имота освен П. А. живеели баба ѝ и брат ѝ К., когото изгонили през 2015г. Посочено е, че свидетелката е обяснила, че влошаването на отношенията ѝ с П. А. се дължало на това, че съветвала майката на Г. И. да престане да изпраща пари на сестра си. Прието е, че от показанията на св.К. Н., брат на П. А., се установява, че имотът е бил собственост на баба му М. Б., впоследствие прехвърлен на майка му Д. Н., а по-късно на сестра му М. А., майка на ищеца Г. И., като свидетелят живеел в къщата заедно с баба си и сестра си П. А., която се върнала в имота през 2003-2004г. заедно със семейството си. Според свидетеля през 2014г. отношенията му с П. А. се влошили по повод заявени от нея претенции за къщата и през следващата година бил изгонен от имота. Посочено е, че според този свидетел сестра му М. постоянно изпращала пари от Америка, влагани за ремонти на къщата и до смъртта ѝ претенции за имота от страна на П. А. не били заявявани. Посочено е, че св.Г. е обяснила, че в спорния имот са живеели П. А. и брат ѝ К., а от показанията на св.Г. се установява, че П. А. и мъжа ѝ са правили ремонт на къщата и обработвали двора от преди 5-6 години, когато засадили овощни дървета, докато наследодателката на ищеца не е виждала в имота. Посочено е също така, че от показанията на св.К. се установява, че освен П. и мъжа ѝ друг не се е грижел за имота, те направили ремонт на покрива, сложили плочки в банята, прекарали ВиК инсталация, като баба М. споделяла със свидетелката, че за нея собственик на имота е П., както и че имотът бил прехвърлен на сестрата на П., за да получи виза от Американското посолство и да замине, след което М. не е живяла в процесния имот. Посочено е, че според тази свидетелка отношенията между баба М. и дъщеря ѝ, свидетелката И. К., били обтегнати, че П. А. работела сезонно в [населено място], но след 2000г. не била напускала имота, в който живеел и брат ѝ К.. Посочено е, че от показанията на св.В. се установява, че той е правил инсталацията на първия етаж, бил направен основен ремонт – на коридора, изградена тераса, стълбище, неръждаем парапет, плочки на целия етаж, връзка с уличната канализация, сменена дограма, и за всичко плащали П. А. и мъжа, с когото живеела на съпружески начала. Посочено е също така, че според показаинята на св.С. през 2000г. майката на ищеца заминала за Америка, че с мъжа на ответницата по иска правили парната инсталация на къщата, материалите за която били заплатени от П., която изградила навес в двора, бетонна площадка и канализация, че пред нотариуса ходили да кажат, че П. живее и се грижи за имота, че от баба М. бил чувал, че П. и сестра ѝ се разбрали къщата да остане за ответницата П. А.. Посочено е, че според свидетеля А., дядо на ищеца и баща на ответницата по иска, преди да замине за Америка майката на ищеца и негова дъщеря го помолила да ѝ даде нотариалния акт и талона за колата, за да можела да получи виза и да замине и свидетелят ѝ дал документите, които след това дъщеря му му върнала. Според този свидетел къщата била на негово име и не е била прехвърляна, като баба М. му казвала, че П. я гледа и тя ще наследи къщата. Този свидетел заявил, че през 2004г. П. А. направила ремонт на покрива на къщата, а през 2012-2014г. подменили наново покрива и комините, били сложени мраморни плочи и локално парно, направени били тоалетна с мивка и кухня, а стените на стаите измазани с гипсови шпакловки. Според този свидетел дъщеря му М. му споделяла, че няма претенции за къщата и че не иска да се връща да живее в нея, като свидетелят разбрал за прехвърлянето на къщата по време на делото, с ищеца не поддържал никакви връзки. Дъщеря му П. ходила да работи на морето, но през зимата се прибирала, детето ѝ се родило във В., откъдето се прибрала през 2001г. В имота свидетелят живял до 1974г., когато бракът му с Д. Н. бил прекратен. Въз основа на така изложените свидетелски показания и представените от ответницата по иска П. А. писмени доказателства /удостоверение за постоянен адрес в [населено място], [улица], заявен на 12.01.2004г.; операционни бележки за плащане към бюджета от 05.09.2014 за заплатени данък и такса битови отпадъци за периода от 01.01.2005г. до 31.12.2014г.; справки от НОИ; трудова книжка; заповед за прекратяване на трудово правоотношение/, въззивният съд е приел предявения иск за основателен. Изложил е съображения, че по делото е безспорно установено, че наследодателката на ищеца М. А. е придобила правото на собственост върху спорните имоти по силата на извършен в нейна полза дарствен акт. Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл.99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, но разглежданият случай не попада в нито една от двете хипотези. Прието е, че обстоятелството, че М. А. не е упражнявала фактическа власт върху имота от 2000г. не сочи на доказаност на заявения от ответницата П. А. придобивен способ-изтекла в нейна полза придобивна давност. Изложени са съображения, че според разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, като признаването на това право е в зависимост от пълното и пряко доказване на упражняването в посочения период на фактическа власт по отношение на имота без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост и при демонстриране по отношение на невладеещия собственик на вещта на поведение на пълноправен собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи на упражняване на собственически правомощия в пълен обем. Прието е, че ползването на имота от П. А. от 2003-2004г. до настоящия момент, установено от удостоверението за постоянен адрес и справките за възникнали и прекратени трудови правоотношения, доказва наличието само на обективния елемент от фактическия състав на владението, но не и субективния. Изложени са съображения, че в тежест на П. А. е да установи, че намерението ѝ за своене по отношение на имота е достигнало до съзнанието на сестра ѝ М. А. и че същата не се е противопоставила на това, което по делото не е сторено. Прието е, че П. А., освен че е живяла в имота, не е демонстрирала никакви други действия, които да сочат на своене на вещта – до смъртта на сестра си, настъпила през 2010г., а и впоследствие, не е декларирала имота като собствен; дължимите за имота данъци не са били заплащани от нея до 2014г.; до смъртта си М. А. е изпращала пари от Америка, влагани за ремонт на къщата и за плащане на данъци. Прието е също така, че извършваните от П. А. подобрения в имота не могат да се приемат като действия, манифестиращи намерението ѝ за своене. За доказан е приет заявеният от Г. И. придобивен способ-наследство и завещание, извършено от страна на майка му М. А. и обективирано в приетия като писмено доказателство документ, именуван „последна воля и завещание на М. А. А.“ от 31.08.2009г., с което същата е завещала цялото си имущество на единствения си син. За неоснователно е прието възражението за нищожност на дарствената сделка, основано на твърдения за липса на съгласие от страна на дарителя Д. Н., предвид липсата на доказателства в подкрепа на същото. За неоснователни поради недоказаност са приети и останалите възражения за недействителност на дарствената сделка. За неоснователно като погасено по давност е прието и заявеното от П. А. искане за възстановяване на запазената ѝ част от наследството на Д. Н., починала на 13.06.1998г. Направеното от П. А. възражение за подобрения е прието за недопустимо предвид липсата на доказателства, от които да се установи, че тя е извършила претендираните подобрения в качеството си на добросъвестен владелец. Изложени са съображения, че в качеството си на държател П. А. не може във формата на възражение да иска присъждане на стойността на направените от нея подобрения, а следва да предяви правата си с отделен иск. Тъй като въззивният съд само е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели без да ги анализира, настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Основанието за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос е налице не само с оглед соченото от касатора решение №87 от 04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС, но също така и решение №176/28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. на Второ ГО на ВКС; 250/21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №52/07.06.2017г. по гр.д.№3463/2016г. на Първо ГО на ВКС; решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №312/11.01.2018г. по гр.д.№191/2017г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №100/08.05.2018г. по гр.д.№1737/2017г. на Четвърто ГО на ВКС. Съображенията на въззивния съд, че в тежест на П. А. е да установи, че намерението ѝ за своене по отношение на имота е достигнало до съзнанието на сестра ѝ М. А. и че същата не се е противопоставила на това, обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл.69 ЗС презумпция– така даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посоченото от касатора решение №31 от 08.02.2016г. по гр.д.№4539/2015г. на Първо ГО на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за допустимостта на възражението за подобрение, направено от недобросъвестен владелец или държател. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че право да заяви в процес по предявен ревандикационен иск такова възражение има само лицето, което твърди, че има качеството добросъвестен владелец или приравнен на такъв, каквито твърдения в настоящия случай липсват - касаторът П. А. се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност като недобросъвестен владелец. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение