Определение № 422 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуалния й представител Е. Д.-старши инспектор в ТД на КПКОНПИ-Бургас срещу определение № 100563/13.8.2020 г по ч.гр.дело № 236/20 г на Апелативен съд-Бургас, Гражданско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на Комисията срещу определение № 1643/17.6.20 г по гр.дело № 1611/15 г по описа на Бургаски окръжен съд, с което е осъдена да заплати държавна такса на основание чл.77 ГПК, следваща се за отхвърления иск по делото. В частната жалба се подържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно определение е прието следното: С влязло в сила на 31.5.2019 г решение № 121/16.4.2018 г по гр.дело № 1611/2015 г по описа на Бургаски окръжен съд е отхвърлен изцяло предявеният от КПКОНПИ против К. К. П. иск с правно основание чл.72 ЗОПДНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, като при постановяване на решението БОС не е определил и присъдил дължимата държавна такса, както следва от разпоредбата на чл.157 ал.2 ЗОПДНПИ, приложим на основание пар.5 ал.2 ПЗР на ЗОПДНПИ.С последващо определение от 17.6.20 г Бургаски окръжен съд, съобразно изхода на спора е отстранил този пропуск, като е осъдил Комисията да заплати държавна такса в размер на 15 150, 63 лв, определена по размер, съобразно правилата за неоценяемите искове.Въззивният- Бургаски апелативен съд е приел, че това определение е правилно и законосъобразно, доколкото съобразно чл.77 ГПК, ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране.Разпоредбата е специална и не представлява допълване на постановеното по делото решение на основание чл.250 ГПК или допълване или изменение по смисъла на чл.248 ГПК.За прилагане на нормата на чл.77 ГПК не е необходимо подаване на молба от някоя от страните и не е установен срок за постановяване на определението, поради което същото е прието за валидно и допустимо.Разпоредбата на чл.157 ал.2 ЗОПДНПИ е приложена правилно.Задължението за определяне на държавната такса не е погасено по давност, защото то не възниква от момента на предявяване на иска, както се подържа от касатора, а от момента на постановяване на решението, с което се определя изхода на спора.Държавната такса е определена съобразно цената на иска, по реда на чл.69 ал.1 ГПК, поради което същата не е прекомерна. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1, 2 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1.Когато при отхвърляне на иска, съдът с решението си не се е произнесъл по дължимата от страната държавна такса може ли да стори допълнително, с определение, постановено извън преклузивния срок по чл.248 ал.1 ГПК. 2.Приложим ли е в случая чл.77 ГПК. 3.За да се пристъпи към принудително събиране по ГПК, необходимо ли е преди това да има отправена покана за доброволно изпълнение. 4.Приложими ли са правилата за давност спрямо нормата на чл.77 ГПК и следва ли съдът да намали размера на държавната такса, с оглед погасената по давност част. Посочените касационни основания не са налице. На първо място не е посочена задължителна съдебна практика на ВКС, на която атакуваното определение противоречи, както и такава на КС на РБ или на Съда на ЕС, което изключва приложението на касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.Отделно от това следва да се посочи, че касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.2 ГПК-противоречие с практиката на съдилищата, което е отменено към момента на подаване на частната касационна жалба. Така формулираните въпроси не изпълват и изискванията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, по следните съображения: Въпросът „за да се пристъпи към принудително събиране по ГПК, необходимо ли е преди това да има отправена покана за доброволно изпълнение.“ няма никакво отношение към настоящия правен спор и към мотивите на обжалваното определение и въобще не е бил засегнат от съда. Относно приложимостта на нормата на чл.77 ГПК отговор дава самата законова разпоредба, която изрично предвижда, че ако страната по делото остане задължена за разноски, съдът не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на същото, в рамките на давностния срок.Нормата на чл.77 от ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, а създадената по приложението й практика-от актуализиране.Разпоредбата на чл.248 ал.1 ГПК в случая не намира приложение, тъй като касае изменение на решението или неговото допълване в частта относно разноските по чл.78 ГПК направени от страните, а не относно държавните такси.Разликата между държавни такси и разноски, които страната е направила е разгледана в решение № 67/3.4.2014 г по гр.дело № 2944/13 г на ВКС, Четвърто ГО, съгласно което, докато отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските в производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение и съдът служебно постановява принудителното събиране по чл.77 ГПК, включително и след приключване на делото, то отговорността за разноски по делото по чл.78 ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков процес. Разпоредбата на чл.77 ГПК не изисква нарочно сезиране на съда, нито пък предвижда размяна на книжа между страните и това е така, защото се касае за правоотношение между съда и съответната дължаща разноски страна.Не може да се прави сравнение, с предвидената в чл.248 ГПК възможност за изменение на решението в частта за разноските, доколкото касае различна хипотеза.Нормата е ясна и не се нуждае от тълкуване, а практиката по приложението й- от актуализиране. Относно въпроса „приложими ли са правилата за давност спрямо нормата на чл.77 ГПК и следва ли съдът да намали размера на държавната такса, с оглед погасената по давност част“, настоящият състав на ВКС намира следното: вземането за държавна такса е публично правно вземане, което съгласно разпоредбата на чл. 171 ал.1 ДОПК се погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок.Давността започва да тече от момента на определяне на вземането за държавна такса с влязъл в сила съдебен акт, а не от датата на подаване на исковата молба, както подържа касатора.Следователно отговор на поставения въпрос се съдържа в закона и не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По горните съображения, обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО