Определение № 2387 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 937/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу решение № 61 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 723/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав, с което след отмяна на решение № 3476 от 29.11.2022 г., постановено по гр.д. № 12485/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу Л. Л. Б. и К. А. Б. искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 232 207, 30 лв., представляваща заета сума по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г., заедно със законната лихва от 15.10.2021 г. до окончателното плащане; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 24 794, 79 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 5 137, 38 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 126 лв., представляваща такси за управление на кредита, начислени за периода 14.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 878, 15 лв., представляваща разноски за застраховки, дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд е направил неправилен извод, че кредитът, който е уговорено да се предостави с процесния договор в швейцарски франкове, реално е усвоен от кредитополучателите в евро, тъй като от представените писмени доказателства и заключението по основната съдебно-счетоводна експертиза се доказва, че сумата по сделката е преведена на кредитополучателите в швейцарски франкове. Съдът не е съобразил, че след това с подписано през 2017 г. допълнително споразумение към договора за кредит между страните е постигнато съгласие предоставеният кредит да бъде превалутиран от швейцарски франкове в лева, като това е станало по преференциален курс, а не по официалния такъв. Счита, че дори и да се приеме, че в договора за кредит са включени клаузи, относно прехвърлянето на валутния риск върху потребителя, които са неравноправни, те не се отнасят до основния предмет на договора, поради което не водят до неговата нищожност в цялост. Касаторът заявява, че по отношение на процесния договор намира приложение чл. 39 от Закона за кредитите на недвижимите имоти и съдът, който разглежда предявените искове за изпълнение на задължения по този договор, като констатира неговата нищожност, трябва да осъди кредитополучателите да върнат на банката чистата стойност на кредита. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени четири въпроса, като е направено и позоваване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация Л. Л. Б. и К. А. Б. са подали отговор на касационната жалба, в който заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат съображения за това, че решението е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците Л. Л. Б. и К. А. Б. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление и разноски за застраховки, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 20.12.2007 г. Счел е за безспорно и като такова установено по делото, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 20.12.2007 г., с който банката е предоставила на кредитополучателите равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателите са поели насрещно задължение да върнат заетата сума, както и че между страните по договора е подписано допълнително споразумение към него от 14.12.2017 г., с което неговото съдържание е изменено по общо съгласие между тях. Въззивният съд е намерил, че в договора за кредит са включени клаузи за прехвърляне изцяло върху кредитополучателите на валутния риск от уговарянето на предоставения кредит във валута, различна от националната такава, в която те получават доходите си. Това са клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от него, които не са индивидуално уговорени. Мотивите за този извод са, че въпреки че в договора за кредит е уговорено, че се предоставя в заем сума в швейцарски франкове, всъщност нейният размер се определя като равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро, както и че кредитополучателите реално не са получили финансов ресурс в швейцарски франкове, защото уговорената сума е преведена от банката по блокирана сметка, в която е извършено служебно превалутиране на средствата в евро преди реалното им усвояване. Въззивният съд е приел, че ищецът не е представил доказателства, че при подписване на договора за кредит е предоставил на кредитополучателите достатъчна информация, въз основа на която да извършат обоснована преценка за това какви ще са икономическите последици от включването в неговото съдържание на клаузите за цялостно прехвърляне на валутния риск върху тях, включително за очакваните прогнози за промяна на курса на швейцарския франк спрямо лева за срока на действие на договора, която промяна банката е била длъжна да предвиди, както и за действията, които могат да предприемат за минимизиране на валутния риск. С оглед на това е заключил, че посочените клаузи са неравноправни. Въззивният съд се е позовал на тълкуването на правото на ЕС, дадено в определение на СЕС по дело С-117/ 23, и на разрешенията, дадени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50011/ 26.11.2024 г. по т.д. №1060/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и е счел, че тези клаузи определят основния предмет на договора и имат за последица неговата недействителност в цялост. Приел е, че в процеса от кредитополучателите ясно е изразено желание да се ползват от защитата на потребителите с оглед неравноправността на клаузите от процесния договор за кредит, доколкото те са направили възражение за неговата нищожност поради включването в съдържанието му на такива уговорки. Апелативният съд е намерил за доказано от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че към момента ответниците са погасили повече от 70 % от задължението си за връщане на предоставения кредит, поради което прогласяването недействителността на целия договор не би им причинило значителни неблагоприятни последици. Предвид това и тъй като в националното законодателство не се съдържат диспозитивни норми, които да заместят неравноправните клаузи, е направил извод, че договорът за кредит от 20.12.2007 г. е нищожен и от него в тежест на кредитополучателите не са възникнали процесните задължения. След като тези задължения не са възникнали, те не могат да бъдат преуредени с допълнителното споразумение от 14.12.2017 г., което представлява спогодба по непозволен договор и също е нищожно. Това прави предявените в процеса искове за изпълнение на задължения по нищожния договор за кредит неоснователни. Въззивният съд е счел, че в процеса от банката не е предявен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД, поради което не следва да обсъжда въпроса дали за ответниците, като кредитополучатели, е възникнало задължение да върнат сумата, получена по нищожния договор за банков кредит. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове, които са следните: 1) Поради установена неравноправност, поради което и нищожност на клауза от договора, касаеща прехвърлянето на валутния риск от повишаване на курса на валутата, в която е договорен и усвоен кредитния лимит, спрямо валутата, използвана за равностойност, и наличие на възражение за нищожност на договора и сключено към него допълнително споразумение, но без установени допълнителни облаги за банката кредитор, и съответно опрощаване на задължения съгласно споразумение, компенсиращи увеличението на курса на швейцарския франк, как следва да процедира съдът и следва ли да установи нищожност на договора и допълнителното споразумение?; 2) В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е предоставена и усвоена в швейцарски франкове, но кредитополучателите са се разпоредили с нея в друга валута, как следва да процедира съдът, когато установи неравноправност на клаузи, по силата на които потребителят трябва да изплаща кредита в швейцарски франкове и да носи целия валутен риск от поскъпване на швейцарския франк спрямо еврото? Може ли договорът да се прилага при първоначалните условия, като месечните вноски бъдат връщани в каквато и да е валута, но превалутирани от банката по първоначално уговорен курс и без такси? Представлява ли това изменение на договора? 3) В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервна валута на страната /евро/, а не в уговорената в договора такава /швейцарски франк/ и задължението за погасяване е посочено в договора в същата валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута – евро, и в коя валута се държи връщането?; 4) При установена нищожност на договор за банков кредит, обезпечен с недвижим имот на потребител, поради нищожност на клаузата от договора, касаеща валутата на предоставения кредит- швейцарски франк, следва ли съдът да присъди чистата стойност на оставащите суми в унисон с разпоредбата на чл. 39 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители или следва да отхвърли предявените искове в цялост?. Посочено е общо, че по отношение на тези въпроси се поддържат допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият от формулираните в изложението въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като четвърти. Той се отнася до процесуалните действия, които съдът може да предприеме при постановяване на решение, когато е сезиран с иск, предявен от кредитора срещу потребител, имащ за предмет задълженията на последния, възникнали по договор за банков кредит, който е счетен за недействителен, поради това че в съдържанието му са включени неравноправни клаузи, и конкретно до това дали в тази хипотеза съдът може да присъди в полза на кредитора чистата стойност на кредита, получен от потребителя. Този въпрос има характера на правен. Доколкото предмет на разглеждане в производството са искове за изпълнение на задължения по договор за банков кредит, предявен от кредитора по него срещу кредитополучателите, имащи качеството на потребители, като в процеса е заявено и възражение за недействителност на този договор поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи, то трябва да се приеме, че поставеният въпрос е включен в предмета на делото. По него се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, като е счел, че договорът за кредит е недействителен в цялост, както и че с оглед на това той не може да присъди никакви суми на кредитора по предявените от него искове за реално изпълнение на задълженията на кредитополучателите, възникнали от този договор. Това е обусловило крайният му извод за неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че след подаване на касационната жалба е постановено решение на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в което формулираният въпрос е разрешен. Това е Решение № 50008 от 05.03.2025 г., постановено по т.д. № 1367/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., в което е прието, че при получаване на сума на основание договор за кредит, за който е признато, че е засегнат от неравноправни клаузи, които определят основния му предмет, което прави договорът в неговата цялост недействителен, съдът е длъжен, с оглед разпоредбите на чл. 6 § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както са тълкувани в практиката на СЕС, да вземе всички мерки, предвидени в националното законодателство, за да възстанови действителното равновесие между правата и задълженията на страните. Той е длъжен да приложи норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с Директивата защита на потребителите, за да бъде възстановено правното и фактическо положение на потребителя преди сключване на договора. С оглед на това е счетено, че при уреждане на отношенията между страните при нищожност на договор за банков кредит, обезпечен с ипотека, съдът трябва да приложи нормата на чл. 14 ЗПК от 2006 г. /отм./, в която е предвидено, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, когато тя е била действаща към датата на сключване на този договор. Посочено е още, че при прилагане на тази норма от съда при предявен иск от кредитора за изпълнение на задълженията на потребителя по договора за кредит, липсва основание да се приеме, че произнасянето ще е на различно основание от претендираното от ищеца, в каквато насока е трайната практика на ВКС - Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I ТО на ВКС и посочените в него други решения. От мотивите, изложени от апелативния съд в обжалваното решение, е видно, че той е направил извод, че договорът за банков кредит, от който се твърди, че са възникнали задълженията, които са предмет на предявените от кредитора срещу кредитополучателите осъдителни искове, е недействителен поради съдържащи се в него неравноправни клаузи, отнасящи се до основния предмет на сделката, както и извод, че с оглед на това по силата на този договор не са възникнали претендираните парични задължения. Ето защо и доколкото исковете, които са предявени в процеса от кредитора, са само такива за реално изпълнение на задълженията по този договор за кредит, но не и за връщане от потребителя на полученото по недействителния договор, въззивният съд е заключил, че с решението си не може да присъди никаква сума в полза на кредитора и следва да отхвърли изцяло исковете. Настоящият съдебен състав счита, че предвид този извод на въззивния съд постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с цитираната практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, по въпроса, поставен от касатора и конкретизиран от съда в съответствие с указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: При предявен от кредитора срещу потребителя иск за реално изпълнение на парични задължения, възникнали по договор за банков кредит, може ли съдът, ако счете, че този договор е недействителен поради съдържащи се в него неравноправни клаузи, да осъди потребителя да върне на кредитора чистата стойност на кредита? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения въпрос, няма да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл и по още три въпроса в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и за наличие на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението като очевидно неправилно. Тези въпроси и изложените доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 61 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 723/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 5 262, 87 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение