Определение № 948 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2694/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Д. Д. Й. чрез адвокат П. К. от САК срещу решение № 290 от 10.07.2024г. по в.т.д.№ 287/2024г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решението по т.д.№ 197/2021г. на ОС Пловдив за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, предявен срещу „ЗД Евроинс“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 80 000лв. до претендираните 160 000лв. (частичен иск от 180 000лв.). В касационната жалба са изложени доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и за очевидна неправилност. Твърдението е, че ищецът, който е пострадал на 41 годишна трудоспособна възраст, е получил седем увреждания, които съставляват седем средни телесни повреди, извършени са две хирургически интервенции, първата от които е животоспасяваща. С обжалваното решение апелативният съд неправилно приложил принципа на справедливост като се отклонил от задължението да отчете задължителните критерии, за да определи действително справедливо обезщетение. Според касатора размерът му е силно занижен и несправедлив, тъй като възстановяването от получените увреждания продължава и към настоящия момент, а тежките травми закономерно водят до ранни артрозни изменения и необходимост от смяна на тазобедрената става. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД: За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства като ги оцени адекватно в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди; Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и оценят при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно пожизнено отражение. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на ППВС № 4/1968г.; Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди - конкретно получени 7 самостоятелни фрактури и тежко животозастрашаващо разкъсване на пикочния мехур като при това комплексно увреждане възстановяването и затрудненията в бита са много по-трудни и с пожизнени последици; Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено икономическите и социалните условия към 2020г. и налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, определяни за събития, настъпили години преди това и години след това; Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2020г., предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди. Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на ППВС №4/1968г. и практика по чл.290 ГПК. Касаторът се позовава и на решения на ВКС (по т.д.№ 164/2021г. на 2 т.о., 2206/2021г. на 1 т.о.), с които според него, за аналогични и по-леки увреждания са присъдени по високи обезщетения. Позовава се и на практика на апелативни съдилища. Очевидната неправилност е обоснована с неправилно приложение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила при ценене на доказателствата и при прилагане на принципа на справедливост, „така и при отчитане на съпричиняване“. Сочи се, че решението е постановено при игнориране на доказателства и липса на обсъждане в пълнота на всички доказателства, както и при невярно обсъждане и ценене на доказателствата относно търпените неимуществени вреди и относно „предпоставките за отчитане на съпричиняване, както и обема на съпричиняване“, а това води до необоснованост на решението, което от своя страна е в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която „необосноваността е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, освен това е предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл.280,ал.2 ГПК“. В писмен отговор ответното застрахователно дружество оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Постъпил е и отговор от третото лице помагач на ответника Гаранционен фонд с който се възразява срещу основателността на искането за допускане на обжалването и срещу основателността на подадената жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Съдебно-медицинското заключение, изготвено от д-р М. установява, че ищецът Й. е получил счупване в областта на таза - предна и задна колона на дъното на дясна тазобедрена става, фрактура на предната колона на дъното на лява тазобедрена става, счупвания на горните и долните рамене двустранно на срамната кост, счупване на дясната външна част на седалищната кост и разкъсване на пикочния мехур без открита рана, с наличие на кръв и урина в коремната кухина, травма на оментума с кръвонасядане и травма на пениса. Проведено лечение се изразява в ревизия, шев на мехура, промивка на коремната кухина, катетаризация, антибиотична, антитромботична и болкоуспокояваща терапия, а на 23.07.2020г. в друго отделение на болницата е извършена операция за открито наместване и метална остеосинтеза с плака и винтове на таза с антибиотична, антитромботична и болкоуспокояваща терапия. Оздравителният и възстановителният периоди са били в рамките на 12 месеца. И в заключението, и в съдебно заседание вещото лице е изразило категорично становище, че към момента ищецът е напълно възстановен, със самостоятелна походка без накуцване, с оплакване единствено от болка в двете тазобедренни стави и кръста при по продължително натоварване, стоене прав и промяна на времето. Същите увреждания установява и вещото лице д-р Б., назначен в състава на комплексна експертиза. Констатациите са, че разкъсването на пикочния мехур е довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота, а счупванията – до трайно затрудняване на движенията на долните крайници. Вещото лице д-р Е. Б. по назначената втора комплексна експертиза потвърждава констатациите, че счупванията, както по отделно, така и по съвкупност са причинили трайно затрудняване на движенията на долните крайници. Разкъсването на пикочния мехур е причинило разстройство на здравето временно опасно за живота. Кръвонасядането на булото и травмата на пениса са причинили разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК. Със споразумение от 27.07.2023г. по н.о.х.д. № 395782023г. на Районен съд Пловдив подсъдимият Е. Х. е признат за виновен за допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, в резултат на което по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на повече от едно лице, като на Д. Й. увреждането се изразява в счупване на множество кости на таза, довело до трайно затрудняване на движенията на двата долни крайника за срок от два месеца и разкъсване на пикочен мехур, довело до разстройство на здравето временно опасно за живота за срок от 3-4 месеца. Въззивната инстанция е била сезирана с въззивна жалба на ищеца Й., който е обжалвал решението за отхвърляне на иска над 80 000лв. до претендираните в производството 160 000лв., частично от вземане в общ размер на 180 000лв. и с насрещна въззивна жалба от застрахователното дружество в частта за уважаване на иска за разликата над 56 000лв. Съставът на апелативния съд е обсъдил заключенията на приетите експертизи и показанията на свидетелката Петрова - съпругът й бил приет в болница, като първо се наложило да му оперират пикочния мехур, поради което престоял в урология 10 дни, след това оперирали таза му и бил на болнично лечение още 10 дни. След изписването бил с катетър у дома си 2 месеца, а на легло 6 месеца. Тя била денонощно при него, хранила го, давала му вода със сламка. След Нова година започнал да се раздвижва с проходилка в продължение на 3-4 месеца, а след това три месеца се придвижвал с патерици. Имал много силни болки през нощта и по предписание на лекаря приемал течен аулин. Получил възпаление от предната рана на корема, имал и декубитални рани. Все още не можел да вдига тежко и не можел да работи. Страхувал се при качване в автомобил. При преценката на вида и интензитета на установените увреждания от съдебно-медицинската експертиза, потвърдени и от двете комплексни експертизи, на вида на проведеното лечение, периода на оздравителния процес, изпитаните болки, дългият възстановителен период, възрастта, работоспособността, при отчитане на нормативно определените лимити на застрахователните компании, на социално икономическите и обществени условия в страната, възивната инстанция е споделила извода, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния случай е сумата от 80 000 лв. Като критерии за определяне на паричния еквивалент са посочени и многостепенното счупване на таза, съчетано с увреждане на пикочния мехур, което е застрашило живота на Й. и приключилият в рамките на една година възстановителен процес. Като релевантни за преценката относно справедливия размер на обезщетението са ценени и безспорните данни, че ищецът е напълно възстановен с болки единствено при натоварване и промяна на времето. За недоказано е прието твърдението за декубитални рани, които вещото лице д-р М. е отрекъл да са получени с оглед възрастта на ищеца, периода на леглови режим и характер на травмите. Съставът на ВКС счита за необосновано искането за допускане на факултативния касационен контрол. Обжалваното решение не е постановено в отклонение на указанията, дадени в ППВС № 4/1968г. Въззивната инстанция не тълкувала и приложила абстрактно понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, а е преценявала конкретните, обективно установени обстоятелства, специфични за спора. Съставът на апелативния съд е изложил своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелна преценка е дал отговор за справедливия паричен еквивалент на доказаните претърпени морални вреди. Не съответства на мотивите към обжалваното решение твърдението, заложено във въпросите на касатора, че не са отчетени съществени критерии за прилагане на принципа за справедливост, че не са съпоставени с установените факти по делото, а и преценката на решаващия състав на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в тази фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с конкретно приложените по делото стандарти и определеното въз основа на тях обезщетение не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Неоснователно е позоваването на касатора на размера на определеното с решението по т.д.№ 164/2021г. на ІІ т.о. на ВКС обезщетение за неимуществени вреди. Касае се за различни по вид и тежест увреждания с множество необратими последици (травма на главата, фрактури на гръдния кош и подкожен емфизем, контузия на белия дроб, с нужда от изкуствена белодробна вентилация; субкапсуларен хематом в черния дроб, травма на таза – двустранно счупване на седалищни кости с фрагмент в лявата, счупване на двете срамни кости, полифрагментна фрактура на кръстцовата кост, фрактура на лява хълбочна кост; Тежки и необратими остатъчни последици: сраствания на белите дробове, имащи за последица ограничаване на техния обем; порочно срастване на счупените ребра, наслагващо се към усложненията от гръдната травма; тежката травма на таза, водеща до промяна на анатомията и конструкцията на тазовата кост с неблагоприятни последици в психологичен план и необходимост за в бъдеще да ползва инвалидна количка, невъзможност пострадалата да работи и да полага ежедневни грижи не само за себе си, но и за непълнолетното си дете). Същите съображения са относими и към позоваването на решението по т.д.№ 2206/2023 на І т.о. на ВКС (пострадалият е с 52% трайно намалена работоспособност и са налице трайни последици за здравето и психиката му). Невъзможността за допускане на касационното обжалване по въведеното основание „очевидна неправилност“ произтича от обстоятелството, че този особено тежък порок на решение е декларативно заявен от обжалващата страна без релевантни аргументи. Обосноваването на тази директна предпоставка за проверка правилността на обжалвания акт е задължение на касатора и не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. Несъответно на фактите по делото е твърдението, че на ищеца Й. са били причинени седем средни телесни повреди, че той е получил разкъсване на симфизната връзка с посочените усложнения - това е увреждане на другия ищец К. М., който не е обжалвал въззивното решение. Заключенията на вещите лица са категорични, че при прегледа на Д. Й. не са установени ранни артрозни изменения и необходимост от смяна на тазобедрената става. Твърдението на касатора за такова евентуално усложнение в настоящия процес не е доказано. Не е предмет на конкретния спор приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД и посоченото в изложението по отношения на нея няма връзка с мотивите на въззивната инстанция. Насрещната страна претендира заплащане на възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба от юрисконсулт, което настоящата инстанция определя в размер на 150лв. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.