Определение № 5823 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2762/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез главен инспектор Б. С. от ТД – София, против въззивно решение № 425/08.04.2025 г., постановено по въззивно гр.д. № 224/2025 г. от Апелативен съд – София. Касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение. Насрещната страна Г. Й. Г., чрез адв. Р. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК по съществото на касационните оплаквания, като развива съображения, че те са неоснователни; не изразява становище по наведените в изложението към касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване, предмет на настоящата преценка по чл. 288 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния окръжен съд, отхвърлил исковете на КОНПИ по чл. 153, ал. 1 от Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, обн. ДВ бр. 7 от 19.01.2018 г., изменено заглавие на Закон за отнемане на незаконно придобито имущество с ДВ бр. 84 от 2023 г., в сила от 06.10.2023 г. (ЗОНПИ) против Г. Й. Г. за отнемане на незаконно придобито имущество, както следва: лек автомобил „П.“ с първа регистрация през 2000 г. и пазарна стойност по искова молба 1500 лв.; лек автомобил „Б. Х .“ с дата на първа регистрация от 2003 г. с пазарна стойност по искова молба 10 000 лв. и сума от 32 359,43 лв. предоставени средства на дружество „В. – Г. Й. БГ“ ЕООД за лизингови вноски по договор за финансов лизинг. Комисията е осъдена да заплати по чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ дължимите държавни такси. Въззивният съд намерил, че искът е неоснователен, защото липсва несъответствие по см. § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ. Установил за исковия период размер на разходната част от 397 690,77 лв., размер на приходната част от 292 720,09 лв., при което разликата възлиза на минус 99 970,68 лв. Апелативният съд намерил, че отрицателната разлика между двете величини обуславя извод, че нетният доход на Г. следва да се определи като нулев, т.е. че липсва такъв. При съобразяване стойността на имуществото за целия проверяван период и след съпоставка с общата стойност на нетния доход за целия период, който е нула, съдът получил размер на несъответствието от 34 217,86 лв., което е в размер по-малък от 150 000 лв. При този извод съдът посочил, че няма смисъл да изследва дали е законен доходът, с който имуществото е придобито и дали конкретното имущество или паричната му равностойност, подлежи на отнемане в полза на държавата, защото независимо от резултата, искът се явява неоснователен, с оглед липсата на значително несъответствие по см. на закона. Въззивният съд намерил доводите на комисията относно приложението на ДОПК и практиката на НАП по аналогия, за неоснователни, защото двете производства преследват различни цели, респективно съдържат различна регламентация и ключови понятия за целите на специалните административно и съдебно производство, уредени с тях. ЗОНПИ съдържа автентични дефиниции, сред които и тази в § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, определяща понятието „нетни доходи“. Съдът се е съобразил и със съдебната практика на ВКС по приложението на § 1, т. 3 и т. 8 от ДР на ЗОНПИ. В изложението към касационната жалба касаторът се обосновава с хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК Поставя въпросът: допустимо ли е понятието "значително несъответствие“ по см. на ЗОНПИ да се отъждествява с имущество на стойност 150 000 лв. Питането не кореспондира с решаващите извода на въззивния съд, който не е приемал, че сумата 150 000 лв., предвидена като праг на релевантното за целите на ЗОНПИ несъответствие между имуществото и нетния доход на проверяваното лице, е праг за стойността на отнеманото имущество, нито пък е въвеждал ограничение за минимална стойност на имуществото. Съдът намира за необходимо да посочи и това, че в изложението касаторът е цитирал с наклонен шрифт част от мотивите на цитираните от него актове, съставляващи практика на ВКС, чието съдържане обаче не е относимо към въпроса, който е поставен. Съставът на ВКС може да уточнява поставените въпроси, но не и сам да се пита, вместо касатора. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролнотменително (развива се в строго ограничените рамки на сезирането, с известни изключения, които не намират приложение в случая). Следващият правен въпрос е: „при прилагане разпоредбите на § 1, т. 3 от ДР и чл. 107, ал. 1 и ал. 2 ЗОНПИ за определяне значително несъответствие в имуществото, когато общият размер на доходи, приходи или източници на финансиране („брутен доход“) е по-малък от общия размер на извършените обичайни и извънредни разходи, допустимо ли е съдът да приема, че нетният доход е равен на нула, респективно величината му е нула?“ Формулираният правен въпрос е от значение за постановения резултат, но той е решен в съответствие с възприетото в практиката на ВКС тълкуване на закона и не се установява поддържаното основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно легалната дефиниция, установена с § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, "нетни доходи" са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. Следователно нетният доход, по смисъла на тази разпоредба, е превишението на общия размер на приходите (т. нар. "брутен доход") над общия размер на разходите през проверявания период, т. е. – оставащите свободни, разполагаеми средства, които могат да са нулева, но не и отрицателна величина. Евентуален "нетен доход" в отрицателен размер не съставлява "имущество" и не следва да се "прибавя" към установеното налично имущество. Евентуална разлика с отрицателен знак, получена при изваждането на размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му, от установените техни доходи, приходи или източници на финансиране, ще е доказателство за неизяснен източник на средства за съществуването на проверяваното лице и семейството му, но не представлява обогатяване, което да е налично, респ. да е "имущество" по смисъла на ЗОНПИ. Касаторът се позовава още и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че по посочени от него въпроси има формирана практика на на ВКС в решение № 50130 от 03.01.2024 г. по гр.д. № 5134/2021 г., решение № 50116 от 03.04.2024 г. по гр.д. № 3698/2021 г., решение № 732/12.12.2024 г. по гр.д. № 2652/2023 г., решение № 50007/02.12.2024 г. Според касатора тя се нуждае от промяна, тъй като е „неясна, непълна и в противоречие“ с нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ в смисъла, вложен от законодателя, т.е. допускането на касационното обжалване по поставените въпроси се иска с оглед точното приложение на закона. Дадената квалификация за едноверемнно неясно, непълно и противно на закона тълкуване от съставите на ВКС в цитираните решения не е подкрепена с никакви съображения, а от това следва, че не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За обосновката на основанието по този текст не е достатъчно да се посочи разпоредбата и да се даде немотивирана оценка на възприетото от ВКС разрешение. Наред с това, настоящият състав намира даденото от съставите на ВКС тълкуване на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ напълно съответно на закона, в унисон с принципните разяснения в ТР № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, като напълно го споделя. При уеднаквяване на практиката по тълкуване и прилагане на закона, като правилно, в ТР № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, се възприема становището, че незаконно придобито може да е само имуществото, влязло в патримониума на проверяваното и свързаните с него лица през изследвания период, което е налично в края на този период, респективно значителното несъответствие е налице, когато разликата между стойността на наличното имущество в края на периода и това в началото надхвърля стойността, определена в закона. Когато стойността на придобитото и налично в края на проверявания период имущество е под 150 000 лв. и, доколкото нетните доходи са нулева величина, то значителното несъответствие винаги ще е по- малко от 150 000 лв., поради което в подобна хипотеза изобщо не е налице необходимата законова предпоставка, за да се пристъпи към отнемане на имущество, което е придобито от незаконна дейност (в този см. и най-новата съдебна практика на ВКС, напр. решение № 667 от 6.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4142/2024 г., III г. о., ГК). В случая съдът, на база заключение на съдебно счетоводна експертиза - във всичките й варианти, при отчитане на различни доходи на ответникът, е приел, че размерът на несъответствието, дори и при най-благоприятния за КОНПИ и съответно най-неблагоприятен за ответникът вариант, е под предвидения в закона минимум от 150 000 лв., поради което и претенцията е неоснователна. Същевременно при преценката си относно понятието "имущество", съдът е изходил от законовата дефинитивна разпоредба и константната практика на ВКС, за която, както стана ясно и сам касаторът, позовавайки се на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не излага конкретни съображения защо, според него, е неправилна – противоречива, неясна и несъответна на точното приложение на закона. Следва да се има предвид и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. В изложението се поддържа още и очевидна неправилност на решението, като се повтарят оплакванията в касационната жалба, сочещи на необоснованост и неточно приложение на материалния закон – касационни доводи по чл. 281 ГПК. Тези оплаквания по съдържание не сочат на очевидна неправилност на съдебния акт. При служебно извършената от касационната инстанция проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК, също не установяват данни, които да обусловят необходимост от допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. При тези съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата от 3000 лв., заплатен адвокатски хонорар за производството пред ВКС, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. КОНПИ дължи заплащане и на държавната такса по делото, предвид резултата, на осн. чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, в случая – сумата от 30 лв,. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Няма основание да се счита освободена от това задължение съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. Следва да се допълни, че държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата и в случая тя изрично го е предвидила и спрямо КОНПИ в производствата по ЗОНПИ, с нарочна разпоредба. Съдебната такса има и възпиращ ефект за ограничаване на напълно неоснователните искания, вкл. жалби, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Мотивиран от горното, съдът