Определение № 461 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2073/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК във вр. чл. 288 от ГПК

Образувано е по частна жалба на П. С. И. ,чрез пълномощник адв. Т. Х.,член на Адвокатска камара Б.- Германия срещу въззивно определение №1233 от 27.05.2020г по ч. гр.дело № 1301/2020г на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №4212 от 25.02.2020г на Софийски градски съд за връщане на исковата молба, подедена от настоящия жалбоподател пред СГС на основание чл. 118, ал.2 ,във вр. чл. 117 КМЧП при посочен от ищеца ответник С. О. ,Р. „К. село“ Искът е предявен ,след като П. С. И. е упражнил правото си да предяви по реда на чл.118,ал.1 КМЧП пред С. О................ – искане за признаване на чуждестранно решение от 19.08.2015г по съдебно дело № 3F 249/2015г на Районен съд Волфратсхаузен,ФР Германия,влязло в сила на 25.08.2015г, по сила на което е допуснато неговото осиновяване ,като пълнолетно лице от осиновител Л. Л.К., гражданин на ФР Германия и съпруг на рождената му майка М. С.- К..Представен е препис от съдебното решение,съгласно което в резултат на осиновяването името на ищеца е променено от П. С. И. на П. К..С решение от 07.05.2019г Кметът на .......... е отказал да признае чуждестранното решение на основание чл. 117, т.5 КМЧП ,доколкото при извършване на осиновяването осиновеният П. С. И., роден на14.05.1992г е бил пълнолетен.

С разпореждане №537 от 08.01.2020г Софийски градски съд е оставил исковата молба без движение с указание ищецът да насочи иска срещу осиновителя Л.К. и рождените си родители, като изпълни и чл. 127 ,ал.1 т.2 ГПК като представи съответен брой препеси от исковата молба за връчване. С молба на пълномощника ,постъпила в срока за изпълнение на указанията е изтъкнато съображението,че тези лица не следва да бъдат конституирани като ответници по делото,тъй като вече са участвали в производството,покоето е постановено решението за осиновяване.В производството по осиновяване,базирано на §1770 от Германския граждански законник /BGB/ няма ответник ,то е охранително и затова искът е насочен срещу лицето ,предизвикало правния спор - в случая С. О..............С разпореждане №3332 от 31.01.2020г указанията искът да се насочи срущу надлежни ответници са дадени повторно, с посочването на същите лица,указани в предхосното раздпореждане .След като указанията не са изпълнении в срок,на основание чл. 129, ал.3 ГПК исковата молба е върната с определение №4212/ 25.02.2020г на първоинстанционния съд ,което Софийски апелативен съд е потвърдил със съображението,че надлежни ответници по иска следва да са лицата ,посочени в указанията. Изтъкнато е ,че след като компетентният орган се е произнесъл отрицателно по искането за признаване, искът по чл. 118, ал.2 КМЧП има за пряк предмет признаването на съдебното решение.Искът е установителен, признаването ще има действие за страните в процеса - в случая те са ищецът ,който иска признаване на чуждестранното решение, осиновителят ,майката на ищеца и съпруга на осиновителя, както и бащата на ищеца С. И.. Посочените лица следва да вземат участие в процеса по делото, тъй като решението ще произведе действие и спямо тях ,по аргумент от чл. 98,ал.1 СК във вр. чл.117, ал.2 КМЧП.

Жалбоподателят поддържа в изложението си основание за допускане на определението до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по два свързано поставени процесуалноправни въпроса: Длъжен ли е въззивният съд при потвърждаване на преграждащо определение да го обоснове и мотивира по начин ,по който да станат известни съображенията за постановяване на определението.Следва ли при постановяване на определението въззивната инстанця да обсъди всички относими възражения и доводи на ищеца по допустимостта на иска и надлежното констатиуиране на страните .Изтъква се противоречие с ППВС №1/1953г, ТР №1/2001г ОСГК и ТР № 1/2013г ОСГТК, както и множество цитирани решения от практиката на ВКС по въпроса за необходимостта от мотивиране на актовете на съдилищата, за да са известни правните съображения на съда при постановяването им.

Основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК се изтъква по следните въпроси:

• Каква е правната квалификация на предявен установителен иск по чл. 118, ал.2 КМЧП за признаване на чуждестранно решение, с което е допуснато осиновяване на пълнолетно лице, и с което е променено името на осиновения,при положение че чуждестранният съд квалифицира характера на производството по което е постановено решението като охранително ,в което няма ответник. Защитата счита въпросът за обуславящ поради охранителния характер на производството по решението за осиновяване и предвид обхвата на проверката по чл. 124 КМЧП ,който е по- ограничен в сравнение с посочения в чл. 117 КМЧП. Съществува съдебна практика и е приведено като пример за точно прилагане на закона решение по в. гр.д №4604/2013г на САС, според което единствен възможен ответник при иск по чл. 118, ал.2 КМЧП във вр. чл.124 КМЧП е административният орган,отказал да признае чуждестранното решение.

• Кой е надлежен ответник на установителен иск по чл. чл. 118, ал.2 КМЧП при положение ,че в процеса пред чуждия съд няма ответник и единствено органът по чл. 118, ал.1 КМЧП ,пред който е представено съдебното решение, оспорва условията за неговото признаване. Посочва се липсата на формирана практика на ВКС по въпроса и се изтъква практика на въззивния САС в подкрепа на поддържаното от защитата становище /опр. по в гр.д № 4604/2013г/,че органът следва да е ответник по иска.

• Решение по предявен иск по чл. 118, ал.2 КМЧП за признаване на чуждестранно съдебно решение ,с което е допуснато пълно осиновяване на пълнолетно лице и е променено неговото име ,произвежда ли по аргумент от чл. 98, ал.1 СК ,вр чл. 117, ал.2 КМЧП действие спрямо осиновителя и родителите на осиновения ,което налага същите да вземат участие в процеса като ответници. Чрез въпроса се оспорват съображенията на съда по обжалваното определение, позовал се конкретно на тези две норми ,които защитата счита за неотносими.

• Чл.6, ал.2 ГПК позволява ли сезираният съд да диктува на ищеца срещу кого да насочи установителия иск по чл. 118, ал.2 КМЧП, като извежда извода си от предполагаемия интерес на посочените от него като надлежни отвеетници лица .По въпроса няма формирана практика на ВКС .Поддържа се ,че спецификата на иска не оправдава такова отклонение от пренципа на диспозитивното начало.

Частната жалба е постъпила в срок от легитимирано лице.Върховен касационен съд 3-то г.о намира, че не е налице основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, по следните съображения:

Решаващо произнесеният в обжалваното определение процесуалноправен въпрос е за служебните задължения на съда. По въпроса за задължението да се мотивират съдебните актове ,съдържанието на обжалваното определение не обесктивира противорачие с установената задължителна за съдилищата практика на ВКС. Обуславящ за оспорваното от касатора разрешение по допустимостта на исковата молба е задължението на съда да следи за надлежната процесуална легитимация на страните в процеса. Касае се за абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск ,поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверка за това бъде констатирано ,че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник ,съдът следва да укаже на ищеца да острани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник ,като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. В този смисъл са и разясненията в т.1 от ТР № 1/ 30.03.2012г по т.д № 1/2010г на ВКС ,съобразени от съдилищата при постановяване на обжалваното от касатора определение

При оспорваните от касатора процесуални действия на първоинстанционния съд ,предвид реприликаните от неговата защита указания кои лица следва надлежно да участват в делото като ответници по иска, не може да се приеме за обоснована тезата за неизчерпателно изложени съображения по всички доводи на жалбоподателя и непосочване по разбираем за него начин защо съдът връща исковата молба. Цитираната от касатора практика на ВКС позволява да се изтъква основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК при дефицит на мотиви ,сочещи необсъждане на доводи и възражения от обуславящо за спорните правоотношения естество, докато в случая решаващи за законосъобразността са императивните законови изисквания, които съдът е изтъкнал и приложил.

Поради изложеното ,не е налице основание за допускане на определението до касационно обжалване по формулираният в т.1 от изложението въпрос, както и по последния от формулираните правни въпроси ,за който се сочи основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

Вторият формулиран в изложението въпрос: каква е квалификацията на иска по иска по чл. 118, ал.2 КМЧП, съдържа в себе си и отговора. Разпоредбата на чл. 124 КМЧП няма отношение към квалификацията на иска. Двете норми имат различно приложно поле и се изключват. Съгласно чл. 124 КМЧП чуждестранни охранителните актове не подлежат на пряко предявяване, съответно признаване по реда на чл.118 ,ал.1 КМЧП от орган в Р.България,а гражданските им последици се зачитат по повод на тяхното предявяване.Това предявяване на последици ,когато е свързано с охранителен акт, може да стане предмет на съдебно разглеждане, да последва произнасяне от българския съд в случай на повдигнат материалноправен спор относно други правоотношения, а не в самостоятелно производство за признаване на охранителен акт. Исков спор с предмет признаване по реда на чл.118, ал.2 КМЧП може да има само при съдебно решение,което по дефиниция не е охранителен акт. Решение за осиновяване ,постановено от чужд съд ,е съдебно решение по смисъла на КМЧП.Доколкото в случая правоотношението по него е извън регулациите при международно осиновяване на дете,това решение на чуждия съд попада в обхвата на чл. 118, ал.2 КМЧП, ако е налице отказ същото да бъде признато пряко от орган, на който е предявено. За съдебното решение са приложими всички установени в практиката на ВКС тълкувания, отнасящи се до предмета и предпоставките на исковото производство по чл. 118, ал.2 КМЧП, а в това число и указанията, свързани с материалните предпоставки на чл. 117 т.1-5 КМЧП и тяхната проверка от съда по служебен почин ,също така разясненията по прилагането на чл.120, чл. 121 КМЧП, указанията свързани с легитимираните страни в исковото производство ,а по тези въпроси е формирана последователна практика на ВКС и основание по смисъла на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК не е налице. При уредбата на нарочно исково производство по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение ,каквото е и процесното,съдът във всички случаи следва да установи наличието на петте положителни предпоставки по чл. 117 КМЧП, а обхватът на проверката е определен в чл. 121, ал. 1 КМЧП/решение №248 по гр.д. № 241/2012 г., ІІ г.о., решение № 278 от 06.11.2013 г. по гр.д. № 1108/2012 г., ІV г.о на ВКС, определение № 500 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 335/2018 г., III г. о., ГК /.

Решенията на чужд съд ,в това число постановените при безспорна юрисдикция и в съдебно производство ,което има белези на охранително /същата характеристика има осиновяването и по българския СК -виж реш. №571/2010г по гр.д №221/2009 4-то г.о на ВКС, опр № 775/2013г по ч гр.д№6348/2013 3-то г.о на ВКС и др./ не попадат в обхвата на охранитерните актове,които има предвид нормата чл 124 КМЧП. В това разграничение законът е ясен.

Въприемането на поддържаната от защитата теза за обратно разрешение на въпроса би обосновала недопустимост на предявения иск ,съответно прекратяване на делото по причина, различна от изтъкнатата в обжалваното определение, което е съображение да се добави ,че поставеният в изложението втори въпрос не отговаря на условието да е обуславащ за допустимостта на иска при посочения от ищеца ответник, т.е. да е от решаващо за изхода на делото значение / съгл ТР №1/2010г по т.д №1/2009г ОСГТК на ВКС /. Що се отнася до промяната на името на ищеца ,ЗГР/ДВ бр.67/1999г/ урежда способите и основанията за това ,включително и съдебен ред ,който е различен от иска, предвиден в чл. 118, ал.2 КМЧП.

Въпросът кой е надлежен ответник по установителния иск на основание чл. 118, ал.2 КМЧП /трети по ред въпрос в изложението/ безпротиворечиво е намерил отговор в практиката на ВКС /Определение № 808 от 21.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5686/2015 г., IV г о., ГК/ Даденото разрешение се отнася за всички съдебни решения с конститутивни последици, вкл.свързаните с промени на гражданския статус, поради което за тях исковият ред е приложим. Писменият отказ на органа да признае чуждестранното решение се свързва с правния интерес като предпоставка за завеждане на установителния иск пред СГС / опр. № 416/23.07.2009 г. по ч. гр. д. № 149/2009 г. на III г. о., опр. № 79/25.02.2015 г. по ч. гр. д. № 7343/2014 г. на I г. о., опр. № 475/10.07.2012 г. по ч. гр. д. № 328/2012 г. на III г. о.,; решение № 23/13.02.2006 г. по гр. д. № 638/2005 г., II г. о. на ВКС и решение № 342/13.05.2009 г. по гр. д. № 940/2008 г., III г.о./Самият иск има за предмет признаването на съдебното решение, в случая неговото правопроменящо действие за кръга лица по решението.Поради това легитимирани страни са лицето, което иска признаване и участвалите в процеса пред чуждия съд лица.

Органът,който писмено е отказал пряко да признае решението, не е процесуален субституент на тези страни.

Както вече се изтъкна, при исковия ред по чл. 118, ал.2 КМЧП съгласно установената практика на ВКС условията на чл. 117 ГПК са неотменимо приложими. Те подлежат на съдебна преценка по същество, който предмет на съдебна проверка диктува и прцесуалната легитимация на страните.При съдебно решение по осиновяване ,допуснато от чуждестранен съд не по реда за международни осиновявания /извън регулациите по чл. 23 и сл. от Конвенцията за сътрудничество в областта на международното осиновяване от 29.05.1993г в сила за РБългария от 01.09.2002г/, решаваща е необходимостта в исковия процес по чл.118, ал.2 КМЧП да участват лицата чиито права се засягат, като се променя връзката им с ищеца. Правно-технически характер има означението на тези лица като страни-ответници. В съответствие с общите правила на международния граждански процес приложимото право за нарочната процедура е българското процесуално право – чл. 29 КМЧП. Законодателно не е предвидено обжалване по съдебен ред на отказите пряко да се признае предявено решение на чужд съд ,от орган с компетентност да води регистрите по гражданското състояние. Ако подобно обжалване бе изрично предвидено, участието на органа като страна във фазата на съдебното производство би намерило законова опора и легитимация. В Кодекса е предвидена съдебна защита на заинтересованите от прзнаване на чуждестранно съдебното решение само по исков ред, същевременно съдът, ако се окаже в положението на орган по смисъла на чл. 118, ал.1 КМЧП по повод на друг допустимо повдигнат пред него спор,следва да се произнесе по въпроса за признаването на чуждестранното съдебно решение и инцидентно по смисъла на приложимия ГПК / решение № 248 по гр.д. № 241/2012 г., ІІ г.о. на ВКС/

Ето защо тезата на касатора за приложимостта на исковия ред по чл.118, ал.2 КМЧП срещу органа като ответник, при което императивно зададени в чл. 117 КМЧП условия и предпоставки за признаване се игнорират като насочващи за легитимацията на страните в исковото производство, не се приема като обосновка на основание по чл. 280,ал.1 т.3 ГПК за необходимостта законът да бъде тълкуван в поддържания от неговата защита смисъл.

Отговорът на въпрос за действието на съдебното решение при осиновяване по отношение на лицата няма да обуслови други решаващи изводи по легитимацията на страните с необходимо участие в процеса. Както е изтъкнато в решение решение № 248 по гр.д. № 241/2012 г., ІІ г.о на ВКС, целта и смисъла на производството по признаване на чуждестранно съдебно решение са правните последици за всеки конкретен случай и действието на постановеното признаване спрямо всички.

При очертаването на страните при иск по чл. 118, ал.2 КМЧП, водеща е идентичността със страните по решението на чуждестранния съд. Предвиденото в разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП недвусмислено сочи ,че ответници по иска са лицата които е следвало да участват при постановяване на решението ,чието признаване се иска.

В практиката на ВКС по чл. 118, ал.2, КМЧП пасивната легитимация водещо е съобразявана с целта да се гарантира участие на лицата, чиято правна сфера се засяга от решението на чуждия съд, за да не се нарушава правото им на защита.След като нормата на чл.120, ал.2 КМЧП изрично урежда за тези лица едно ограничение, изключващо възможността да изтъкват в исковия процес нарушения на правото им на участие и защита ,които са могли да изтъкнат пред чуждия съд ,то следва,че законът предпоставя и отдава правна значимост на становището им по всички останали основания на чл. 117 КМЧП и така предпоставя интересът им от участие в процеса по чл. 118, ал.2 КМЧП. Изискването към ищеца да посочи тези лица като ответници следва от необходимостта съдът да им връчи препис от исковата молба.

Императивното указание в нормата на чл. 120 ,ал. 1 КМЧП, във вр чл. 117 КМЧП от друга страна означава, че оспорването на всички,или някои от предпоскавите за признаване по чл. 117 КМЧП от страна на пасивно легитимираните по иска лица, не е необходима процесуална предпоставка за решението на съда.

В обобщение ,установеното в практиката на ВКС разрешение за пасивната легитимация по искове на основание чл. 118, ал.2 КМЧП за признаване на съдебни решения на чужд съд с конститутивни последици се прилагат и за случаите на съдебни решения, с които е допуснато осиновяване на пълнолетно лице по силата на чужд закон.

Не е необходимо в отговор на правен въпрос да се извежда персоналният кръг пасивно легитимирани лица за различните по вид съдебни решения,нито се налага тълкуване на неясни правни норми в тази връзка.

Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.