Определение № 281 от 11.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2382/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу решение № 71 от 16.05.2022г. по в.т.д. № 349/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260016 от 10.03.2021г. по т.д. № 32/2019г. на Окръжен съд – Габрово за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност), по искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ на синдика на несъстоятелното дружество срещу дружеството, „Българо-американска кредитна банка“ АД и „Ивент Про“ ЕООД, на сключените между „Амбасадор Мениджмънт“ ООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД договор за встъпване в дълг от 18.03.2016г., с който „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е встъпило в дълга на „Понс-Холдинг“ АД към „Българо-американска кредитна банка“ АД, произтичащ от договор за банков кредит № СБ-27 от 08.06.2007г. и анекси към него, анекс № 6 от 23.12.2016г. към договора за банков кредит, както и договор за особен залог на търговско предприятие от 18.03.2016г. за обезпечаване на вземанията на „Понс-Холдинг“ АД и съдлъжниците по договора за банков кредит, който залог е бил вписан в търговския регистър с № 20160325130127.

По делото са присъединени за разглеждане и решаване още частна касационна жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД, инкорпорирана в касационната жалба на банката, и частна касационна жалба на синдика на „Амбасадор Менижмънт“ ООД (в несъстоятелност) срещу решение № 71 от 16.05.2022г. по в.т.д. № 349/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, в която е отменено определение № 260123 от 27.07.2021г. по т.д. № 32/2019г. на Окръжен съд – Габрово, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, и банката, съответно несъстоятелното дружество са били осъдени да заплатят, на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ, в полза на бюджета на съдебната власт (по сметка на Окръжен съд – Габрово) съответната част от държавната такса по предявените искове от 344 400. 18 лева и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист, при постановяване останалата част от сумите да бъдат платени от „Ивент Про“ ЕООД.

Оплакванията на касатора „Българо-американска кредитна банка“ АД в частта на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ са, че производството по тези искове е недопустимо. С първоначалната си искова молба ищецът е насочил исковете срещу несъстоятелния длъжник и „ИвентПро“ ЕООД в качеството на частен правоприемник на банката по договор за цесия от 27.09.2018г. Не е налице задължително другарство, при което исковете да не са били предявени срещу всички легитимирани страни и съдът не е можел да конституира служебно банката като ответник, както и исковете срещу банката са предявени извън установения преклузивен едногодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност по чл. 649, ал. 1 от ТЗ на „Амбасадор Менижмънт“ ООД. Така исковете срещу банката са били предявени едва с депозирана допълнителна искова молба от 17.12.2019г. При условия на евентуалност касаторът счита, че не е бил конституиран надлежен задължителен другар - „Понс-Холдинг“ АД, който е страна по атакувания договор – встъпване в дълг. Исковата молба е нередовна, тъй като не е ясно каква е претенцията на синдика срещу „Ивент Про“ ЕООД – дали се атакува верига от сделки или само сделките със страна несъстоятелният длъжник и банката. В първия случай предпоставките за увреждането се преценяват с оглед последния приобретател. Същевременно щом не е атакувана цесията в полза на „Ивент Про“ ЕООД, отпада правният интерес на синдика за атакуване на сделките, по които страни са несъстоятелният длъжник и банката. Обявяването на сделките за относително недействителни няма да доведе ipso jure до относителна недействителност на последващите разпоредителни сделки. Правата по цесията са придобити възмездно от „Ивент Про“ ЕООД преди вписване на исковата молба по делото. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, защитата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за недействителност по отношение на него, но не само на първоначалната сделка, но и на последващите сделки, които го увреждат. В случая е изтекъл преклузивният срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ за оспорване на договора за цесия. Липсата на предмет, от който кредиторът би могъл да се удовлетвори при уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД предпоставя и липсата на правен интерес от предявяването му (решение № 161 от 02.05.2018г. по т.д. № 1580/2016г. на ВКС, ТК, ІІ то.). В случая положителното решение по делото няма да доведе до попълване на масата на несъстоятелността. Не е била посочена цена на исковете, както и качеството синдик на ищеца.

По същество касаторът излага, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Исковете са били уважени при липса на елементи от фактическия състав – не е било изследвано и обсъдено намерение за увреждане, а в случая сделките са сключени преди началната дата на неплатежоспособността на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД; не са били установени вземания на кредитори на несъстоятелността; не е доказано знание за увреждане от банката (атакуваните сделки не са безвъзмездни, както неправилно е приел въззивният съд, неприлагайки последиците от разпределението на доказателната тежест). От „Понс-Холдинг“ АД е бил направен апорт в капитала в несъстоятелния длъжник, представляващ недвижими имоти, т.е. налице е икономически свързано и обуславящо сключването на обезпечителния договор правно отношение.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора „Българо-американска кредитна банка“ АД въпроси са:

1. Когато на основание чл. 649 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД се насочва иск срещу крайния приобретател по веригата от сделки в това му качество и се въвеждат твърдения за недобросъвестност на това лице по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, а се оспорва само първоначалната увреждаща сделка, налице ли е нередовност в исковата молба, изразяваща се в разминаване между основанието и петитума? Длъжен ли е в тези случаи съдът да даде указания по уточняване на искането на ищеца, ако констатира разминаване между изложените твърдения и петитума?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 98 от 16.04.2014г. по гр.д. № 5788/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 97 от 16.04.2014г. по гр.д. № 4814/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 18 от 19.02.2014г. по гр.д. № 3359/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

2. При предявен иск по чл. 135, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ обявяването на относителна недействителност на първата увреждаща сделка води ли до относителна недействителност на последваща сделка между контрагента на длъжника и трето лице, когато тази последваща сделка е възмездна и сключена преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността? Ако не, може ли съдът да се произнесе по недобросъвестността на третото лице по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, щом не е предявен иск за атакуване на сделката, по която третото лице е страна? Ако отговорът на тези два въпроса е отрицателен, налице ли е правен интерес на синдика да води иск по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД, ако положителният изход от спора няма да се отрази на масата на несъстоятелността, тъй като решението няма да бъде противопоставимо на правата на крайния приобретател и е изтекъл преклузивният срок за предявяване на иск срещу него?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 2/09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС и решение № 161 от 02.05.2018г. по т.д. № 1580/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

3. Когато атакуваните с иск по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД сделки са сключени преди определената от съда начална дата на неплатежоспособността, следва ли да бъде доказано намерение за увреждането по смисъла на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД? Следва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди наличието или липсата на тази предпоставка?

Касаторът твърди противоречие с решение № 60164 от 31.05.2022г. по т.д. № 1895/2020г. на ВКС.

4. Длъжен ли е съдът да приложи последиците от разпределението на доказателствената тежест, направено с доклада по делото, когато ищецът не е доказал главно и пълно твърдените от него факти, и да отхвърли иска?

Касаторът намира поставеният въпрос, във връзка с недоказаността на безвъзмездния характер на оспорените сделки, решен в противоречие с решение № 422 от 13.03.2013г. по гр.д. № 223/2012г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 254 от 10.03.2014г. по гр.д. № 1526/2013г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 530/2010г. по гр.д. № 1560/2009г. на ВКС, ГК, І г.о.

5. Какъв е характерът (възмезден или безвъзмезден) на договора за стъпване в дълг на трето лице по сключен договор за банков кредит, както и обезпечаващия го договор за особен залог на търговско предприятие? Допустимо ли е съдът да приеме, че сделката е безвъзмездна само защото има обезпечителен характер, без да се изследва икономическата й обвързаност с други сделки и уговорки между страните?

Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д. № 442/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

6. Когато прави преценка за възмездност, респективно безвъзмездност на атакувана с иск по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД сделка длъжен ли е съдът да прецени всички праворелевантни факти, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, от съществено значение за делото?

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и други посочени решения на състави на ВКС, съставляващи каузална практика, според които е възприето, че дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства и тяхната съвкупност и взаимовръзка.

7. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 134/2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 75 от 20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., от които следва, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи. Въпросът е във връзка с необсъденото от въззивния съд намерение за увреждане при сключване на оспорените сделки.

Отговор на касационната жалба е подаден от синдика на „Амбасадор Менижмънт“ ООД (в несъстоятелност). Съгласно отговора касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Не е подаден отговор от името на несъстоятелното дружество.

Оплакванията на „ Българо-американска кредитна банка“ АД срещу въззивното решение в частта на разноските (присъдената държавна такса по предявените искове по чл. 649, ал. 6 от ТЗ, включително за сметка на банката) са, че искането по чл. 248 от ГПК на „Ивент Про“ ЕООД е било недопустимо, при което е било недопустимо и произнасянето от въззивния съд по последващата частна жалба на дружеството. Не е била посочена цена на иска по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съдът неправилно е изчислил размера на държавната такса по иска за обявяване на относителна недействителност на договора за залог на търговско предприятие, като е взел предвид не стойността на заложеното имущество, а размера на обезпеченото вземане. Неправилно разноските са били присъдени в режим на солидарност.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта на разноските по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на решението в тази част съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените към касационния съд въпроси са:

1. Как се определя стойността на договора по смисъла на чл. 69, т. 4 от ГПК, когато се иска обявяване на относителна недействителност на договор за особен залог на търговско предприятие – с оглед размера на обезпеченото вземане по договора или на стойността на заложеното имущество, служещо за обезпечение?

Според касатора въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с определение № 3 от 02.01.2018г. по ч.т.д. № 2444/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.

2. В режим на солидарност или в режим на разделност се дължат разноските от ответниците по иск с правно основание чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД? Приложима ли е нормата на чл. 53 от ЗЗД към отговорността за разноски в гражданския процес?

Касаторът счита, че въпросът е решен в противоречие с определение № 3 от 02.01.2018г. по ч.т.д. № 2444/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.

3. Когато са предявени главни и евентуални искове в защита на един материален интерес, като главните са отхвърлени, а евентуалните – уважени, как се разпределят разноските за държавната такса между ищеца и ответника? В тези случаи как се определя размерът на обжалваемия интерес, когато е подадена въззивна жалба само срещу уважения евентуален иск?

Въззивният съд, според касатора, се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956г. по гр.д. № 112/1056г. на ОСГК на ВС и решение № 84 от 09.06.2010г. по т.д. № 706/2009г. на ВКС, ТК, І т.о.

Отговор на частната касационна жалба е подаден от синдика на „Амбасадор Менижмънт“ ООД (в несъстоятелност). Синдикът счита частната касационна жалба основателна.

Не е подаден отговор от несъстоятелното дружество, както и от „Ивент Про“ ЕООД, по отношение на което дружество междувременно също е било открито производство по несъстоятелност – с решение № 293 от 04.05.2022г. по в.т.д. № 1041/2021г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 630, ал. 1 от ТЗ.

Оплакванията на синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност) срещу въззивното решение в частта на присъдената държавна такса по чл. 649, ал. 6 от ТЗ са, че в тази част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост (аргумент по чл. 281, т. 3 от ГПК). Неправилно е тълкувана разпоредбата на чл. 649, ал. 6 от ТЗ. Само ако искът по чл. 135, ал. 1 от ТЗ е бил отхвърлен, държавните такси се събират от масата на несъстоятелността. След като делото е решено в полза на синдика-ищец, действащ като орган на масата на несъстоятелността, напълно неоснователно и незаконосъобразно е масата на несъстоятелността да бъде утежнявана с разноски по делото. Предявеният иск в производството не е и осъдителен по своя характер.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно – касационно основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора - синдик въпроси са:

1. При уважен иск по чл. 649 от ТЗ, предявен от синдика на дружеството в несъстоятелност, как се разпределя тежестта на разноските по делото?

2. Предвид разпоредбата на чл. 649, ал. 6 от ТЗ и обстоятелството, че винаги по закон несъстоятелният длъжник е ответник в производствата, образувани по реда на чл. 649 от ТЗ, какво е значението на използвания израз „осъдената страна“?

3. Следва ли в тежест на несъстоятелния длъжник да бъдат присъждани разноските в случаите, когато искът е предявен от синдика, действащ като орган на несъстоятелността?

4. Има ли разлика в начина на присъждане на разноските в производства по чл. 649 от ТЗ в зависимост от изхода на съдебния спор? В този смисъл масата на несъстоятелността на длъжника винаги ли следва да бъде утежнявана в разноските по делото?

Като съдебна практика на Върховния касационен съд, с която обжалваният съдебен акт, се явява в противоречие, е посочено определение № 798 от 21.12.2017г. по ч.т.д. № 2890/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.

Очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част се обосновава с това, че при разпределение на разноските апелативният съд изобщо не е взел предвид изхода на съдебния спор, игнорирал е разпоредбите на закона и е утежнил неправилно масата на несъстоятелността, като по този начин е нарушил интересите на всички кредитори.

Отговор на частната касационна жалба е подаден от „Българо-американска кредитна банка“ АД. Банката се противопоставя на искането на синдика за изключване на отговорността на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност) единствено, ако не се допусне изключване на отговорността за разноски и на банката.

Не е подаден отговор от несъстоятелното дружество и „Ивент Про“ ЕООД (в несъстоятелност).

По касационната жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С решение № 83 от 01.06.2018г. по т.д.н. № 92/2017г. на Окръжен съд – Габрово, постановено по реда на чл. 630, ал. 1 от ГПК, е било открито производство по несъстоятелност на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД поради неплатежоспособност, с установена начална дата на неплатежоспособността 31.12.2016г. Решението е било обявено в търговския регистър по партидата на дружеството на 01.06.2018г.

На 03.06.2019г., понеделник, от синдика на дружеството са били предявени, при условия на евентуалност, искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ за обявяване за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността сключените между „Амбасадор Мениджмънт“ ООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД договор за встъпване в дълг от 18.03.2016г., съгласно който „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е встъпило в дълга на „Понс-Холдинг“ АД към банката, произтичащ от договор за банков кредит № СБ-27 от 08.06.2007г. и анекси към него, анекс № 6 от 23.12.2016г. към договора за кредит, както и договор за особен залог на търговско предприятие от 18.03.2016г. за обезпечаване на вземанията на „Понс-Холдинг“ АД и съдлъжниците по договора за банков кредит, вписан в търговския регистър с № 20160325130127. Съгласно изложеното от синдика в исковата молба чрез встъпването в дълга несъстоятелното дружество абсолютно безвъзмездно, без уговорена насрещна престация, се е съгласило да отговаря пред банката солидарно с длъжника „Понс-Холдинг“ АД до пълния размер по договора за кредит, както безвъзмездно е бил учреден и особеният залог върху търговско предприятие. С анекса от 23.12.2016г., също без уговорена насрещна престация, от „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е било обещано заплащането на неустойка в значителни размери, ако допълнително обезпечение не бъде учредено или то не удовлетворява банката. Безвъзмездният характер на сделките не изисква наличие на знание за увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е договарял по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а длъжникът е знаел, че има задължения и че уврежда интересите на кредиторите си - длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Към 18.03.2016г. несъстоятелното дружество е имало задължения за неплатени данъци и такси, както и задължения към нотариус. Вземанията са били предявени в производството по несъстоятелност и включени в одобрените списъци на приетите вземания. Увреждащият характер на сделките е безспорен - „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е обременило цялото свое имущество, поемайки задължения в големи размери, които значително намаляват платежоспособността и възможността да бъдат посрещнати останалите задължения на дружеството. Извършеният апорт от страна на „Понс-Холдинг“ АД в капитала на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД, дори да е обременено само това имущество, предмет на ипотека в полза на банката, не обосновава наличие на възмездност на договорите.

С първоначалната искова молба на синдика като ответници по исковете са били посочени „Амбасадор Мениджмънт“ ООД и „Ивент Про“ ЕООД, дружество, на което „Българо-американска кредитна банка“ АД е прехвърлило възмездно останалите неплатени вземания срещу „Понс-Холдинг“ АД и съдлъжниците му по договора за банков кредит № СБ-27 от 08.06.2007г. с анексите, съгласно договор за цесия от 27.09.2018г., и за което прехвърляне „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е било уведомено на 10.10.2018г.

С допълнителна искова молба на синдика от 17.12.2019г. е било уточнено, че исковете се предявяват и срещу „Българо-американска кредитна банка“ АД – насрещна страна по сделките, чиято отмяна се иска, и задължителен необходим другар. С определение от 21.02.2020г. на първоинстанционния съд банката е била конституирана като задължителен необходим другар по делото.

С първоинстанционното решение исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ са били изцяло уважени (предявените главни искове са били отхвърлени). Потвърдени са били твърденията на синдика, за който Окръжен съд – Габрово е приел, че е легитимиран да предяви исковете, а възраженията, доводите и оспорванията на ответниците, включително на банката са били приети за неоснователни.

Срещу решението са били подадени въззивни жаби от „ Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност), „Ивент Про“ ЕООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД.

С обжалваното въззивно решение решението на Окръжен съд Габрово в частта на исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ е било потвърдено изцяло. Според въззивния съд в чл. 649, ал. 1 от ТЗ е уредена изрично активната легитимация на синдика да предяви иск по чл. 135 от ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, в едногодишен срок от откриване на производството. В случая производството по несъстоятелност на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е било открито с решение на Окръжен съд – Габрово от 01.06.2018г. и на 03.06.2019г. (01.06.2019г. и 02.06.2019г. са били неработни дни) исковата молба на синдика е постъпила в деловодството на съда, поради което е бил спазен преклузивният срок, визиран в разпоредбата на чл. 649, ал. 1 от ТЗ. Исковете са и основателни, тъй като оспорените сделки накърняват масата на несъстоятелността, увреждайки по този начин всички кредитори в производството по несъстоятелност. С договора за встъпване в дълг е било поето чуждо задължение – това на „Понс-Холдинг“ АД по договора за банков кредит и анексите към него, като по този начин е било намалено имуществото на несъстоятелното дружество, а с договора за залог на търговско предприятие е било обезпечено чуждо задължение (на кредитополучателя „Понс-Холдинг“ АД към банката по договора за кредит). Знанието за увреждане при несъстоятелното дружество, чрез управителя му, е било налице. Встъпването в чужд дълг и обременяването на търговското предприятие с особен залог са били безвъзмездни сделки (липсвали са насрещни престации), при което знанието на третото лице, с което е договарял длъжникът, е без значение.

При тези установени обстоятелства не се касае за недопустимост на предявените по реда на чл. 649, ал. 1 от ТЗ от синдика на Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност) искове.

Исковата молба по делото е предявена от синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност), процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността, съгласно изричното предвиждане на чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 26, ал. 2 от ГПК. При направеното искане да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността сключените между „Амбасадор Мениджмънт“ ООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД договор за встъпване в дълг от 18.03.2016г., анекс № 6 от 23.12.2016г. и договор за особен залог на търговско предприятие от 18.03.2016г., пасивно легитимирани ответници са били банката и несъстоятелното дружество в качеството на задължителни необходими другари. По отношение на отменителните искове по чл. 649, ал. 1 от ТЗ съдебната практика е константна, че легитимирани ответници са несъстоятелният длъжник и третото лице, в чиято полза е извършено действието или сделката, като те са задължителни необходими другари (решение № 187 от 19.03.2010г. по т.д. № 135/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 149 от 02.11.2011г. по т.д. № 1192/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 248 от 17.11.2011г. по т.д. № 224/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 111 от 12.07.2018г. по т.д. № 1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). В случая с първоначалната искова молба от синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е било посочено несъстоятелното дружество като ответник, но не и банката. Касаело се е за нередовност на исковата молба и тази нередовност е била отстранена – с допълнителната искова молба на синдика от 17.12.2019г., с която е било уточнено, че исковете се предявяват и срещу „Българо-американска кредитна банка“ АД – насрещна страна по сделките, чиято отмяна се иска, и задължителен необходим другар. Обстоятелството, че банката е ответник в производството, е било констатирано с определението на първоинстанционния съд от 21.02.2020г., като не се е касаело за служебно конституиране от съда на страна, а съобразяване качеството на банката страна в производството след уточнението на исковата молба на синдика, процесуално действие, съобразено със задължителната съдебна практика. Съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при задължителното необходимо другарство участието на всички другари е условие за допустимост на процеса; нарушаването на изискването за съвместна процесуална легитимация е нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно, и е задължен за упражни правомощията си съгласно чл. 129 от ГПК. В случая още преди даването на указания по чл. 129 от ГПК ищецът – синдик е направил своите уточнения. Поправената искова молба се смята редовна от деня на подаването (чл. 129, ал. 5 от ГПК), при което исковете срещу банката се считат предявени на 03.06.2019г., когато е било предявена първоначалната искова молба на синдика, в едногодишния преклузивен срок от откриване на производството по несъстоятелност (на 01.06.2018г.), при съобразяване, че когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден (чл. 60, ал. 6 от ГПК).

Дружеството „Понс-Холдинг“ АД не е било задължителен необходим другар и участието му по делото не е било условие за допустимост на производството. Доводът на „Българо-американска кредитна банка“ АД в този смисъл също е неоснователен. Несъстоятелното дружество е встъпило като съдлъжник в задълженията на „Понс-Холдинг“ АД по съглашение с банката по чл. 101, изр. 1, пр. 1 от ЗЗД, а не с „Понс-Холдинг“ АД. В този смисъл са били твърденията на синдика по исковата молба, потвърдени от уговорките по договора за встъпване в дълг от 18.03.2016г.

Същевременно от синдика не е бил оспорван договорът за цесия от 27.09.2018г., сключен между „Българо-американска кредитна банка“ АД и „Ивент Про“ ЕООД за прехвърляне на останалите неплатени вземания на банката срещу „Понс-Холдинг“ АД и съдлъжниците му, включително „Амбасадор Мениджмънт“ ООД, по договора за банков кредит № СБ-27 от 08.06.2007г. с анексите, и за което прехвърляне „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е било уведомено на 10.10.2018г. За оспорване на тази договор синдикът не би разполагал и с активна легитимация. Исковете по чл. 649, ал. 1 от ТЗ на синдика, като процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността, могат да имат предмет действия и сделки, извършвани от несъстоятелния длъжник. В този смисъл е съдебната практика (например решение № 187 от 03.11.2009г. по т.д. № 135/09 на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 100 от 15.06.2009г. по т.д. № 808/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). Поради това оспорването на договора за цесия като относително недействителен не е ограничено в рамките на едногодишния преклузивен срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, нито с изтичането на този срок може да бъде обоснована липсата на правен интерес от исковете по делото, така както сочи касаторът.

Не е необходимо предявяването на исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД при поредица от сделки да бъде в едно производство. Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение 2/2017 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде отречен интересът на кредитора да предяви в отделно производство иск по чл. 135 от ЗЗД и по отношение на извършената последваща сделка, за да постигне целената защита, а съгласно диспозитива на тълкувателното решение – такива искове могат да бъдат предявени и самостоятелно, като се разглеждат в едно производство, ако са налице предпоставките на чл. 213 от ГПК. Доводите на касатора, че въззивното решение е недопустимо при несъобразяване на тълкувателното решение е неоснователен. Хипотезата по решение № 161 от 02.05.2018г. по т.д. № 1580/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава касаторът, е различна – увреждащата сделка е била договор за прехвърляне на дружествени дялове, а дружеството е било заличено след проведено производство по ликвидация. Поради това е бил отречен интерес от иска по чл. 135 от ЗЗД.

Без значение е легитимацията на „Ивент Про“ ЕООД по предявените искове, тъй като въззивното решение в тази част, като необжалвано, е влязло в сила и не е предмет на касационна проверка.

Неоснователни са и доводите на касатора, че исковата молба е била нередовна, поради това, че не е било ясно дали се атакува верига от сделки или само сделките със страна несъстоятелният длъжник и банката. В исковата молба ясно е било посочено, че оспорените сделки са били сключени между несъстоятелния длъжник и банката, а не последващи сделки на банката с трето лице. Посочено е било качеството на ищеца синдик. Без значение е дали в исковата молба е била посочена цена на исковете. Въпросът за цената на исковете не е бил повдигнат от ответниците, включително касатора, нито от служебно от съда по реда и в срока по чл. 70, ал. 1 от ГПК, а с оглед тази възможност е установено изискването на чл. 127, ал. 1, т. 3 от ГПК относно съдържанието на исковата молба.

С оглед изложеното доводите на касатора „Българо-американска кредитна банка“ АД за недопустимост на въззивното решение са неоснователни – липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо, при което касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулираните от „Българо-американска кредитна банка“ АД въпроси.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като въпросът касае предявените и уважени срещу „Ивент Про“ ЕООД искове, а в тази част въззивното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

Същото е по отношение на втория поставен от касатора въпрос – той предпоставя предявени искове по чл. 135 от ЗЗД относно поредица от сделки, което не е в случая; произнасяне от страна на въззивния съд относно недобросъвестността на третото лице по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, което не съответства на мотивите на въззивното решение; че положителният изход от спора няма да се отрази на масата на несъстоятелността, както и че е изтекъл преклузивният срок за предявяване на иск срещу последващ приобретател, обстоятелства, които също не се установяват. Не може да се приеме изпълнен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е в противоречие, а в съответствие с т. 3 от Тълкувателно решение 2/2017 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, а решение № 161 от 02.05.2018г. по т.д. № 1580/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както се посочи по-горе, е неотносимо.

Третият поставен от касатора въпрос когато атакуваните с иск по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД сделки са сключени преди определената от съда начална дата на неплатежоспособността, следва ли да бъде доказано намерение за увреждането по смисъла на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, както и следва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди наличието или липсата на тази предпоставка, е правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като касаторът – ответник е възразил своевременно (с първоначалния отговор на исковото молба), че оспорените сделки са извършени преди началната дата на неплатежоспособността, при което биха били недействителни само ако са били предназначени от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увредят кредитора, като това възражение е било поддържано и в подадената въззивна жалба.

Не е удовлетворен обаче допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – то не е в противоречие с посоченото от касатора решение № 60164 от 31.05.2022г. по т.д. № 1895/2020г. на ВКС. Действително в това решение е прието, че при иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ възникването на вземането по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е определената начална дата на неплатежоспособността, а не възникването на вземането на отделния кредитор, но не е отречено съобразяването и на възникнали по-рано вземания на кредитори, щом те са предявени и приети в производството по несъстоятелност, както е в случая - към 18.03.2016г. дружеството „Амбасадор Мениджмънт“ ООД е имало неплатени задължения за данъци и такси и задължения към нотариус, като вземанията за публичните държавни вземания и тези на нотариуса са били предявени в производството по несъстоятелност и включени в списъците на приетите вземания в това производство.

Четвъртият въпрос на касатора е предпоставен от твърдението му, че ищецът не е доказал главно и пълно фактите относно безвъзмезния характер на оспорените сделки (обстоятелство в негова доказателствена тежест), а петият въпрос относно това допустимо ли е съдът да приеме, че сделка е безвъзмездна само защото има обезпечителен характер – че от въззивния съд не е изследвана икономическата обвързаност с други сделки и уговорки между страните. Така формулирани въпросите са предпоставени от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение и поради това не представляват правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Петият въпрос в частта му относно това какъв е характерът (възмезден или безвъзмезден) на договора за стъпване в дълг на трето лице по сключен договор за банков кредит, както и обезпечаващия го договор за особен залог на търговско предприятие, също е свързан с установяването на фактическата обстановка по делото, въз основа на конкретните факти и обстоятелства, поради което, така формулиран, не може да обоснове общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Шестият въпрос на касатора - когато прави преценка за възмездност, респективно безвъзмездност на атакувана с иск по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД сделка длъжен ли е съдът да прецени всички праворелевантни факти, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, от съществено значение за делото, е правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като още с първоначалния отговор на исковата молба касаторът е оспорил безвъзмездния характер на договора за встъпване в дълг от 18.03.2016г., анекс № 6 от 23.12.2016г. и договора за особен залог на търговско предприятие от 18.03.2016г., а с въззивната си жалба е направил оплакване включително за необоснованост на първоинстанционното решение, с което е било прието, че сделките са безвъзмездни, при което не е била изследвана предпоставката по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззиваната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая въззивният съд се е произнесъл по оплакванията на касатора във въззивната му жалба относно характера на договора за встъпване в дълг, анекс № 6 и договора за особен залог на търговско предприятие, приемайки, че при същественото им съдържание (характера на уговорените престации), те са безвъзмездни. Дали този извод е обоснован, е въпрос на правилност на въззивното решение, която не може да бъде преценявана във фазата по допустимост на касационното обжалване.

Същото е по отношение на седмия и последен поставен от касатора въпрос - длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка. Безспорно въззивният съд е дължал произнасяне по спорния предмет на делото, самостоятелна преценка на доказателствата във връзка с оспорванията и възраженията на ответника, както и обсъждане на неговите доводи, но в случая това е било направено. Въззивният съд не е обсъдил намерение за увреждане при сключване на оспорените сделки по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, но това е, защото е било прието, че действията са били извършени преди възникване на вземанията на кредиторите, а това е извод, свързан с правилността на въззивното решение.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната от „Българо-американска кредитна банка“ АД част.

По частната касационна жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД по чл. 274, ал. 2 от ГПК

С първоинстанционното решение е било прието, че дължимата държавна такса по исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ следва да се събере от ответника „Ивент Про“ ЕООД, тъй като това дружество се явява осъдена страна. С молба на „Ивент Про“ ЕООД по чл. 248 от ГПК е било поискано изменение на решението в частта на разноските, отказано от първоинстанционния съд съгласно определение № 260123 от 27.07.2021г. по т.д. № 32/2018г. С обжалваното въззивно решение по в.т.д. № 349/2021г., въз основа на частна жалба на „ИвентПро“ ЕООД, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е отменил определението по чл. 248 от ГПК на първоинстанционния съд и разноските чл. 649, ал. 6 от ТЗ (държавната такса по предявените искове от 344 400. 18 лева и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист) са били разпределени между всички ответници - „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност), „Ивент Про“ ЕООД и „Българо-американска кредитна банка“ АД.

При тези обстоятелства не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта на отмененото определение по чл. 248 от ГПК на първоинстанционния съд относно държавната такса, дължима в първоинстанционното исково производство от банката, по формулираните от касатора „Българо-американска кредитна банка“ АД въпроси.

Въпросите в режим на солидарност или в режим на разделност се дължат разноските от ответниците по иск с правно основание чл. 649, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 135 от ЗЗД, съответно приложима ли е нормата на чл. 53 от ЗЗД към отговорността за разноски в гражданския процес (втората група формулирани от банката въпроси), не са правни въпроси от значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд не е постановил заплащането на разноските за държавна такса в режим на солидарност. В този смисъл не се касае за въпрос, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – посоченото определение № 3 от 02.01.2018г. по ч.т.д. № 2444/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., обосноваващо допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпросът как се определя размерът на обжалваемия интерес, когато е подадена въззивна жалба само срещу уважения евентуален иск, част от третата група въпроси на касатора, също не е правен въпрос, който да е от значение за изхода на делото, тъй като въззивното решение в обжалваната част не касае дължимата държавна такса във въззивното производство.

Въпросът когато са предявени главни и евентуални искове в защита на един материален интерес, като главните са отхвърлени, а евентуалните – уважени, как се разпределят разноските за държавната такса между ищеца и ответника, уточнен и конкретизиран от касационния съд като такъв свързан с предявени от синдика евентуални искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ, съответно относно разноските за държавна такса по чл. 649, ал. 6 от ТЗ, която не е дължима предварително, е правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като в случая предявените като главни искове са били отхвърлени, но не е осъществен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като не е налице противоречие на въззивното решение с посочената практика на Върховния съд, съответно Върховния касационен съд - Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956г. по гр.д. № 112/1056г. на ОСГК на ВС и решение № 84 от 09.06.2010г. по т.д. № 706/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. Решенията не съдържат отговор на поставения от касатора въпрос, а са за разпределението на тежестта за разноски на другата страна при частично отхвърлен и частично уважен иск.

Първият поставен от касатора въпрос как се определя стойността на договора по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, когато се иска обявяване на относителна недействителност на договор за особен залог на търговско предприятие – с оглед размера на обезпеченото вземане по договора или на стойността на заложеното имущество, служещо за обезпечение, е правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като определената за плащане от касатора държавна такса е и във връзка с договора за особен залог на търговско предприятие от 18.03.2016г. за обезпечаване на вземанията на „Понс-Холдинг“ АД и съдлъжниците по договора за банков кредит, вписан в търговския регистър с № 20160325130127. Не се установява обаче допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, тъй като въпросът не е решен в противоречие с определение № 3 от 02.01.2018г. по ч.т.д. № 2444/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. Определението не съдържа отговор на такъв въпрос. В мотивите към определението са посочени единствено извършените от първоинстанционния и от въззивния съд процесуални действия при определянето на дължимата държавна такса относно иск за обявяване недействителен на договор за особен залог, но отговорът на касационния съдебен състав е бил по друг процесуален въпрос – относно предпоставките за постановяване на определение, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу разпореждане за оставяне на искова молба без движение.

При изложеното няма основание за допускане до обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК на въззивното решение в частта, в която, като е отменено определение № 260123 от 27.07.2021г. по т.д. № 32/2019г. на Окръжен съд – Габрово, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, банката е била осъдена да заплати, на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ, в полза на бюджета на съдебната власт (по сметка на Окръжен съд – Габрово) съответната част от държавната такса по предявените искове от 344 400. 18 лева и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист, при постановяване останалата част от сумите да бъдат платени от несъстоятелното дружество и „Ивент Про“ ЕООД.

Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, вр. чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, както сочи касаторът – въззивното решение в обжалваната част не е недопустимо, а е съответно на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

По частната касационна жалба на синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност) по чл. 274, ал. 3 от ГПК

С оглед възприетите обстоятелства относно въззивното решение в частта на разноските (осъждане на несъстоятелното дружество да заплати, на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ, в полза на бюджета на съдебната власт (по сметка на Окръжен съд – Габрово) съответната част от държавната такса по исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ и за служебно издаване на изпълнителен лист) първият, вторият и третият от поставените от касатора – синдик въпроси са общи и хипотетични и не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото.

Четвъртият от поставените въпроси - има ли разлика в начина на присъждане на разноските в производства по чл. 649 от ТЗ в зависимост от изхода на съдебния спор и дали масата на несъстоятелността на длъжника винаги следва да бъде утежнявана в разноските по делото, уточнен и конкретизиран с оглед обстоятелствата по делото - при предявени искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от синдика на несъстоятелното дружество, е правен въпрос от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд е възприел, че несъстоятелното дружество дължи заплащане на държавна такса както при уважаване, така и при отхвърляне на исковете на синдика, като в случая – при уважаване на исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ в тежест на несъстоятелното дружество е била присъдена държавна такса по исковата молба и за издаване на изпълнителен лист.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК на основание посоченото от касатора определение № 798 от 21.12.2017г. по ч.т.д. № 2890/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., на което въззивното решение да противоречи, тъй като определението е по приложение на разпоредбата на чл. 620, ал. 5 от ТЗ, но обжалваното въззивно определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при позоваване на касатора и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните съображения:

Съгласно практиката на Върховния касационен съд (например решение № 58 от 07.08.2015г. по т.д. № 1388/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 1 от 22.04.2016г. по т.д. № 2725/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 89 от 10.05.2016г. по т.д. № 720/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 124 от 21.07.2017г. по т.д. № 2137/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 56 от 01.08.2018г. по т.д. № 1538/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 595 от 22.11.2017г. по ч.т.д. № 2217/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.) при предявени искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ, както и изобщо искове по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, когато исковете са отхвърлени, синдикът - процесуален субституент на кредиторите не дължи държавна такса, а тя е тежест на масата на несъстоятелността (и косвено в тежест на кредиторите), а при уважаване на исковете – таксата е в тежест на осъдената страна - третото лице, ползващо се от действието или сделката, за които е установено, че са относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността. Или, съгласно въпроса на касатора – синдик, според практиката на Върховния касационен съд има разлика в начина на присъждане на разноските в производството по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ по иск на синдик в зависимост от изхода на съдебния спор, като масата на несъстоятелността на длъжника невинаги се утежнява с разноските.

В случая въззивното решение в частта на определената за плащане държавна такса за исковата молба от несъстоятелното дружество (масата на несъстоятелността), въпреки че исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ГПК са уважени, противоречи на посочената практика и следва да бъде допуснато до касация. Липсва промяна на законодателството или на обществените условия и не е налице необходимост от промяна на дадените разрешения практиката на Върховния касационен съд, поради което посоченият от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е неприложим, но с оглед трайната практика на ВКС, когато липсва необходимост от промяна по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на дадено от ВКС тълкуване на конкретна разпоредба, но въззивното решение (определение) е постановено в несъответствие с формираната вече практика на ВКС, касационният контрол се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, независимо дали това основание е посочено от касатора.

С оглед допуснатото касационно обжалване при констатираното противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, като неправилно - постановено в противоречие на закона (чл. 649, ал. 6 от ГПК), въззивното решение в обжалваната от синдика част следва да бъде отменено. Исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ГПК на синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД са били уважени и не е имало основание държавната такса по исковата молба да се възлага в тежест на несъстоятелното дружество (масата на несъстоятелността). Държавната такса е дължима от банката – ползващо се от оспорените договори лице, съответно от дружеството „Ивент Про“ ЕООД, също ответник по предявените искове, по отношение на което въззивното решение е влязло в сила. Както се посочи, в хипотезата на предявени от синдик, като процесуален субституент, искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 649, ал. 1 от ТЗ, по които решението е еднакво спрямо ответниците – задължителни необходими другари, съгласно специалната разпоредба на чл. 649, ал. 6 от ГПК, и в отклонение от общите правила относно заплащането на държавна такса, държавната такса за предявената искова молба не е дължима предварително, а се разпределя според изхода на делото и съобразно процесуалното качество на страните.

При допуснатото касационно обжалване по въпрос на касатора, касационният съд не се произнася относно твърденията на касатора – синдик за очевидна неправилност на въззивното решение в частта относно разноските.

С частната си касационна жалба синдикът на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност) е оспорил решение № 71 от 16.05.2022г. по в.т.д. № 349/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, в която дружеството е осъдено, на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт (по сметка на Апелативен съд – Велико Търново) съответната част от държавната такса за подаване на въззивна жалба от 172 200. 009 лева и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист. Оплаквания срещу въззивното решение в тази част се съдържат и в частната касационна жалба на „Българо-американска кредитна банка“ АД. По аргумент от чл. 248, ал. 1 от ГПК решението в тази част не подлежи на обжалване, а на обжалване подлежи определението на въззивния съд за разноските по чл. 248, ал. 1 от ГПК, при което след постановяването на такова определение би дължал произнасяне и Върховният касационен съд (чл. 248, ал. 3, вр. чл. 274, ал. 2 от ГПК).

По разноските

На основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ от „Българо-американска кредитна банка“ АД е дължима държавна такса по подадената касационна жалба и частна касационна жалба, съответно от 30 лева и 15 лева, съгласно размерите по чл. 18, ал. 2, т. 1 и чл. 19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Също на основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ от банката и „Ивент Про“ ЕООД (в несъстоятелност) е дължима държавна такса от 15 лева по частната касационна жалба на синдика на „Амбасадор Мениджмънт“ ООД (в несъстоятелност).

Воден от горното съдът