Определение № 1345 от 30.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2206/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Дженерали Застраховане” АД, [населено място] срещу решение № 3577 от 14.06.2024 г. по в. гр. д. № 4379/2024 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, потвърждаващо решение № 1792 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 6432/2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 66 състав, с което са уважени предявените от Т. Г. С. от [населено място] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 394, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 7 132.60 лв. – застрахователно обезщетение за "трайна неработоспособност" по договор за групова застраховка "Злополука", обективирана в договор за обществена поръчка № ВСС14770/06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 03.02.2023 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1320.98 лв. – лихва за забава за периода от 12.04.2021 г. до 02.02.2023 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда, че установеното с решение на ТЕЛК № 0776 от 05.03.2021 г. инвалидизиране на ищцата с начална дата 05.03.2021г., с което й е призната 80 % трайно намалена работоспособност, е в срока на застрахователно покритие по договора за застраховка, сключен с Висшия съдебен съвет, защото ищцата фактически е била трайно неработоспособна още към датата на диагностициране на заболяването (в срока на договора). Твърди, че процесният договор е със застрахователен период от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. и претенцията на ищцата не попада в неговите времеви рамки, поради което следва да бъде отказано плащане на застрахователно обезщетение. Поддържа, че съгласно т.7.3. във връзка с т.6.2. от договора застрахователят се задължава да заплати обезщетение за трайно намалена работоспособност в размер на процент от лимита на застрахователната сума по т.4.2., равен на процента загуба на работоспособност, определен от ТЕЛК, с оглед на което същата следва да е прогласена с индивидуален административен акт в срока на действие на застраховката въз основа на заболяване, настъпило в този срок (т.7.5.). Като обосноваващи допускане на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е съдът да се произнася относно началната дата на настъпване на трайната неработоспособност при постигната договорна клауза за това по договор за обществена поръчка и уговорения в този договор и съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства и съдът не следва ли да правораздава при условията на обвързана компетентност; 2. Влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на трайна загуба на работоспособност и посочената в решението начална дата на инвалидизация; 3. Длъжен ли е съдът да се съобрази и приложи уговорките в договор № ВСС-14770/06.11.2017 г., сключен въз основа на проведена процедура по ЗОП с възложител ВСС при вземане на своето решение; 4. Следва ли съдът да се съобрази с датата на инвалидизация, посочена в ЕР на ТЕЛК, за да определи началната дата на проявление риска „Трайна загуба на работоспособност”. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), обективирана в решение № 42 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на IV г. о. и определение № 1296 от 17.05.2024г. по т. д. № 221/2024 г. на I т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, както и че са „от значение за точното приложение на закона“. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касация – Т. Г. С. от [населено място] – счита касационната жалба за недопустима с оглед цената на предявените искове. В условията на евентуалност моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 03.10.2024г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на обжалване. Доколкото предмет на делото са искове на трето ползващо се лице, явяващо се потребител на застрахователни услуги (чл. 2, ал. 2 КЗ), съгласно изричната разпоредба на чл. 113 ГПК, същото се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и следователно приложим по отношение на него е предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг на цената на иска за достъп до касация – 5 000 лв. Ето защо, заявеното в тази насока възражение от ответницата е неоснователно. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано и беспорно между страните, че: По силата на сключен трудов договор № 278 от 30.05.2003 г. ищцата Т. Г. С. изпълнява длъжността "съдебен деловодител" в Софийски градски съд; Между Висш съдебен съвет и “Дженерали Застраховане” АД е сключен договор за обществена поръчка № ВСС-14770 от 06.11.2017 г., по силата на който, чрез групова застраховка „Злополука“, за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. са застраховани животът и трудоспособността на всички съдебни служители, в това число и на ищцата; Покрити рискове по тази застраховка са временна загуба на работоспособност, настъпила вследствие на злополука или заболяване; трайна загуба на работоспособност, настъпила вследствие на злополука или заболяване; дневни пари за болничен престой, наложен от заболяване; медицински разходи, вследствие на заболяване; На 03.02.2020 г. ищцата е постъпила в болница, където й е отстранен карцином от дясната гърда, в резултат на което, в периода 03.02.2020 г. – 27.01.2021 г., същата е била в отпуск по болест, като с експертно решение на ТЕЛК № 0776 от 05.03.2021 г. й е призната трайно намалена работоспособност 80 %; За настъпилия покрит риск „отпуск по болест“ застрахователят е заплатил на ищцата обезщетение в размер на сумата 2 210 лв., а за „дневни пари за болничен престой“ – сумата 32.40 лв. По спорния по делото въпрос за това, кой е моментът на настъпване на трайно намалената работоспособност и дали същият е в периода на действие на договора за застраховка, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция. Приел е, че трайно намалената работоспособност, която е констатирана с решението на ТЕЛК на 05.03.2021 г., на практика е настъпила още с поставяне на окончателната диагноза на ищцата след проведеното й оперативно лечение и потвърдена след излизане на крайните хистологични резултати. Според въззивния съд, от представляващия неразделна част от експертното решение Допълнителен лист № 1 „Констатация от медицинските изследвания, представените документи и мотиви за експертно решение“ ясно се вижда, че документацията, въз основа на която е постановено решението, датира по-назад във времето, като от същата по категоричен начин се установява, че лицето е диагностицирано през месец февруари 2020 г. при извършване на операцията, а не към момента на изготвяне и приемане на експертното решение и че лечението, на което е подложена ищцата, е проведено през месеците юли и септември 2020 г. В тази насока съдът се е позовал и на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, според което трайно намалената работоспособност на ищцата е настъпила от момента на доказване на онкологичното заболяване по време на операцията – 04.02.2020 г., като с решението на ТЕЛК от 05.03.2021 г. същата само е документирана. С оглед на това, решаващият състав е приел, че застрахователният риск "трайно намалена работоспособност" се е осъществил при действието на процесния застрахователен договор и в срока на застрахователното покритие, поради което са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя да заплати на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 9600 лв. съгласно чл. 6.2. и чл. 4.2. от договора. При съобразяване на безспорния факт, че преди завеждане на делото ответникът е изплатил на ищцата сумата 2 242.40 лв., е направен извод, че дължимото обезщетение възлиза на 7 357.60 лв. и че искът е основателен за целия претендиран от ищцата размер – 7132.60 лв., върху който следва да се присъди и законната лихва. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като значими за изхода на делото съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпроси № 1, № 2 и № 4 този извод произтича от обстоятелството, че същите не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. В случая, решаващият въззивен състав е съобразил експертното решение на ТЕЛК от 05.03.2021 г. и констатациите в него относно здравословното състояние на ищцата, като основният въпрос, по който се е произнесъл, не е за началната дата на инвалидизирането й, а дали в срока на процесния застрахователен договор е възникнал покрит застрахователен риск „трайна загуба на работоспособност в резултат на заболяване“. Що се отнася до въпрос № 3, отсъствието на обуславящ за изхода на делото характер се дължи на това, че е относим към правилността на въззивното решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Ето защо, поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани поддържаните за въпросите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, първото от тези основания е недоказано – единият от посочените актове на ВКС (решение № 42 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на IV г. о.) касае въпроса дали експертното решение е задължително за съда относно наличието на професионално заболяване, а не относно посочената в него дата на инвалидизация, докато другият акт – определение № 1296 от 17.05.2024г. по т. д. № 221/2024 г. на I т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Второто основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не подлежи на обсъждане, тъй като е ненадлежно заявено. Съгласно разясненията по т. 4 от цитирания тълкувателен акт, „точното прилагане на закона и развитието на правото“ формират едно общо основание за касационно обжалване, докато в случая, с твърдението, че въпросите са „от значение за точното приложение на закона“, касаторът е заявил само част от това основание и то без да е изложил конкретна аргументация в подкрепа на същото. По съображения, че е релевирано бланкетно, при липса на посочване в какво се състои очевидната неправилност на въззивното решение, не следва да бъде обсъждано и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Друг е въпросът, че такава неправилност не се и констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). Поради изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1020 лв. (с ДДС) – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените договор за правна защита и съдействие № 400 от 26.09.2024 г. и платежен документ от същата дата, издаден от „Общинска банка“. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК