Определение № 2053 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 524/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. И., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 196/20.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 403/2023 г. на Апелативен съд - Варна. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответната страна по касационната жалба Община Шумен, представлявана от проф. Х. А. Х. - кмет, чрез процесуалния си представител ст.юрк. И. К., с писмен отговор твърди, че касационната жалба е неоснователна и недоказана, оспорва я и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 175/23.06.2023 г. по гр. д. № 578/2022 г. на Окръжен съд - Шумен, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. С. И. срещу община Шумен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени й в резултат на падане след спъване в повдигната тротоарна плочка в пешеходна зона на пл. „Освобождение“ в гр. Шумен на 07.11.2022 г. за разликата над присъдените 10 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв. Въззивният съд е приел, че присъденото от първата инстнация обезщетение за неимуществени вреди е справедливо и кореспондира с доказателствения материал по делото, като макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, е изложил и свои фактически и правни изводи. Механизмът на настъпване на инцидента е установен посредством показанията на свидетел очевидец – С. Ц., дъщеря на пострадалата. Установено е, че на 07.11.2022 г. около 9:00-9:30 ч. ищцата, придружавана от своята дъщеря се придвижвала от своя дом към Община Шумен, като двете се движели по пешеходната зона на площад „Освобождение“ в гр. Шумен посока от хотел „Мадара“ към ОД на МВР Шумен. Малко преди да стигнат средата на площада, тя спряла да поговори със своя позната, а ищцата продължила. След около 50 метра се спънала и паднала с ръце напред поради това, че върхът на обувката на ищцата се ударил в повдигната с около три пръста тротоарна плочка, като според свидетеля плочките и към днешна дата продължават да изглеждат по същия начин. След инцидента ищцата била откарана, заедно с дъщеря й, в ЦСМП при МБАЛ Шумен. Направен й бил рентген посредством, който се установило, че е налице счупване на рамото на дясната ръка, което налагало прием в болница. Установена била необходимост от поставяне на титаниева платка на цена от 1 700 лв., която следвало да бъде предварително заплатена. На 08.11.2022 г. била извършена операцията, след която ищцата останала в болницата за период 3-4 дни. При изписване от болницата и е предписана ортеза за рамо. В свидетелските си показания С. Ц. заявява, че по време на болничния престой пострадалата изпитвала силни болки, постоянно плачела и не искала да разговаря по телефона, била много уплашена и психически срината. Твърди се, че преди инцидента ищцата страдала от частична аритмия, но след него сърцето й излязло изцяло от ритъм, поради което през януари 2023 г. се наложило да посети кардиолог. Била й направена аблация. Въпреки, че провежда рехабилитация три пъти седмично, все още не може да движи ръката си в пълен обем, а месец след операцията не можела да я движи изобщо, което налагало да й бъде оказвана помощ за ежедневните нужди. Описано е, че ищцата изпитвала дискомфорт от титаниевата платка и усещала рамото си студено, като според лекарите ако това състояние продължи повече до шест месеца след операцията ще се наложи платката да бъде премахната оперативно. Посочено е, че пострадалата изпитвала страх да преминава по същия маршрут, била изнервена и лесно се разплаквала. От представените по делото медицински документи и заключението на приетата от окръжния съд СМЕ се установява, че ищцата е получила счупване с разместване на главата на дясната раменна кост и на големия израстък на костта. По повод на получената травма е било проведено лечение в ортопедично отделение от 07.11.2022 г. до 10.11.2022 г., където е извършена кръвна репозиция /наместване/ на фрактурата с метална фиксация. Посочено е, че в периода след счупването до оперативното лечение и през първите дни след това пострадалата е търпяла физическа болка с доста по-висок и силен интензитет в сравнение с някои други счупвания. Прогнозирано е, че в бъдеще болката ще бъде претъпена, но постоянна докато бъде постигнат пълен обем на движенията на дясната раменна става. Вещото лице заявява, че възстановяването продължава значително време и не е завършило, тъй като проведената рехабилитация е била непълноценна. Отбелязано е, че пострадалата е следвало да започне лечебна физкултура и физиопроцедури 35-40 дни след изписването й от болницата, но тя не го е сторила, като е обяснила, че през месец декември 2022 г. излязла от сърдечен ритъм и се наложило да се лекува в клиника в [населено място], но документи в тази насока не са били представени. Според вещото лице болките и функционалния дефицит са налице, именно поради провеждането на непълноценна рехабилитация. Отвеждането на ръката в рамото е 90 градуса, при норма 160 градуса; вътрешната и външна ротация в рамото е 20 градуса при норма 90 градуса; отвеждането напред е 90 градуса при норма – 180 градуса. При осъществения преглед са установени белези с големина 5-6 см по външната странична повърхност на дясното рамо, констатирано е, че няма деформации, тъй като счупването е анатомично наместено и фиксирано с метал и е ренгенологично сраснало. В заключение се сочи, че за постигане на пълен обем на движение е необходима още рехабилитация, физиотерапия и евентуално балнолечение. В контекста на горното е направен извод, че безспорно са налице предпоставките за ангажиране отговорността на общината по реда на чл. 45 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД, тъй като не е изпълнила задължението си по чл.11, ал.1, вр. чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС да поддържа пешеходната зона на територията на [населено място]. Установено е по категоричен начин, че вследствие на описания инцидент пострадалата е била принудена да търпи, като пряка и непосредствена последица, физически болки и дискомфорт, с обездвижване на ръката за месец с нужда от обгрижване от други лица, след това болките са започнали за намаляват, за което се следва обезщетение в размер на 10 000 лв. Този размер на обезщетението въззивният съд самостоятелно, и в резултата на препращане към мотивите на първата инстанция, е обосновал с вида на причинените й травматични увреждания, начина и продължителността на лечението им, съпътстващите ги болки, дискомфорт, ограничения в нормалния й ритъм на живот, уплаха, безпомощност и притеснение, възрастта на ищцата й – 65 години към момента на настъпване на инцидента, благоприятната прогноза за пълно възстановяване при спазване на рехабилитационни процедури, и средно статистическите икономически показатели за страната към месец ноември 2022 г., което в съвкупност обосновава размер на обезщетението към средното за такъв вид травма. За определяне именно на този размер на обезщетението, въззивният съд е отчел и липсата на причинна връзка между травмата и непълното възстановяване на обема на движение на дясното рамо на ищцата и продължаващите и понастоящем болки с по-нисък интензитет, предвид установената от СМЕ причина за това от ненавременната и непълноценно провеждана рехабилитация, както и липсата на доказателства за причинна връзка между травмата и аритмия на сърцето при ищцата. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, които се твърди да са решени с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС/ВС конкретно посочена - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1986г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?- твърди се противоречие с т.II на ППВС №4/1986г., решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., 2/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните с Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените? - твърди се противоречие с решение № 103/09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.20009г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: И двата поставени от касатора въпроси, са свързани с прилагане от съда на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и имат обуславящ изводите на въззивния съд характер, но те не са разрешени в противоречие с практика на ВКС и ВС. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и последвалата го трайна практика на ВКС, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, вкл. външни и козметични дефекти, възрастта и трудовата активност, общественото и социално положение, икономическата конюнктура, и др. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква, освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. В постановените от различни състави на ВКС решения, вкл. и посочени от касатора, е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието "справедливост", като икономическите условия в страната към момента на произшествието, както и нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, не представляват самостоятелен критерий за определяне на обезщетението, а имат само спомагателен характер. В случая съдът е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при спазване на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и другата практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение, и тези на първоинстанционното решение, към които е препратено по реда на чл. 272 ГПК, е видно, че, въззивния съд е обсъдил и съобразил значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС и ВС са релевантни за размера на претърпените неимуществени вреди, и тяхното специфично проявление в конкретния случай, вкл. и статистическите икономически показатели за страната към м.ноември 2022 г., които още първоинстанционният съд е съобразявал. Съдебната практика при сходни случаи също не е отделен фактор при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, доколкото би могла да бъде ориентир за общественото разбиране за справедливост само при идентичност на фактическата обстановка. Всеки случай, обаче, е различен, въпреки идентичността на вредата и момента на настъпването й, доколкото при всеки случай различни са другите критерии, които определят размера на вредите, поради което не може да има общо правило, което съдът да следва, за да се получи еднакъв резултат. Цитираното от касатора решение № 103/09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т.о. е постановено при различно проявление на неблагоприятните последици от сходна травма, за преодоляването на която в другия казус е направено и вземане на кост от друга част на тялото на пострадалото лице за да се укрепи раменната става, осъществени са били две операции, нужна е и следваща операция за преодоляване на дефицит в движението, настъпило е усложнение на вече съществуващо заболяване остеопороза на пострадалото лице, които именно множество последици са обусловили по-висок размер на обезщетението. Посоченото от касатора решение на въззивен съд / № 2295/11.12.2014 г. по в.гр.д.№ 2638/2014 г. на АС-София/ не е сред категорията съдебни актове, с които да се преценката за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- такива могат да са само актове на ВКС, но и то също е постановено при различно проявление на подобна травма върху здравето на пострадалото лице. В настоящия случай въззивният съд изрично е обосновал размер на обезщетението към средния такъв за подобен вид травми именно поради отчитане спецификата на случая, с което не се е отклонил от практиката на ВКС и задължителната такава на ВС. Предвид изхода на спора касаторът И. следва да бъде осъдена да заплати на община Шумен разноски за касационното производство за възнаграждение за защита от юрисконсулт, което съдът определя в размер на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на спора и приключване на производството във фазата по чл.288 ГПК. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК