Определение № 290 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1716/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГБМ Инженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 648 от 12.03.2020 г. по т. д. № 5268/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, VI-19 състав решение № 1486 от 14.08.2019г. по т. д. № 1782/2018 г., с което предявените от дружеството-касатор срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството искове са отхвърлени съответно: искът с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на част от дължимото възнаграждение по договор № РД-02-29-112 за вътрешно преустройство и ремонт на административната сграда на МРРБ в [населено място], [улица] отхвърлен за разликата над 20 483.87 лв. до пълния претендиран размер 122 903.32 лв., а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума е отхвърлен за разликата над 3 550.53 лв. до 20 900 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на исковата сума поради извършено от ответника прихващане с неустойка за забавено изпълнение на процесния договор с твърдението, че „СГС“ не е обсъдил в пълнота посочените в исковата молба основания и събраните доказателства и по-конкретно – основанията, представляващи забава на ответника-възложител по смисъла на чл. 95-98 ЗЗД. Касаторът релевира оплаквания и за това, че: изцяло са игнорирани изводите на техническата експертиза, установяваща, според него, съществени технологични закъснения на ответника и значителен обем възложени нови работи; допуснато е нарушение на материалния закон – чл. 267, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е отчетен безспорно установеният факт, че ответникът не е изпълнил задължението си да предостави всички данни и проекти за строежа; неправилна е преценката, че в случая не е налице хипотезата на чл. 81 ЗЗД, доколкото сериозната повреда във водопреносната система на обекта е възникнала след провеждането на конкурса по реда на ЗОП и след реализирания оглед от страна на изпълнителя. В касационната жалба е заявен довод и за частична недопустимост на въззивния акт поради това, че съдът се е произнесъл по несъществуващ спорен въпрос – този за наличието на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, какъвто не е бил въведен в процеса. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, да се произнесе по всички основания, посочени в исковата молба, да обсъди фактите, на които се основават и доказателствата за тях; 2. Обвързан ли е съдът с произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца; 3. Дължи ли длъжникът по договор за изработка в строителството неустойка за забава, ако възложителят не е предоставил пълни и годни проекти за СМР и не е дал навременни указания за конкретни дейности, от чието изпълнение зависи навременното предаване на работата; 4. Представлява ли непредставянето на пълна проектна документация и на конкретни схеми и указания за СМР негодност на материала и проекта по смисъла на чл. 267, ал. 2 ЗЗД при договор за строителни услуги”. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът посочва съответно: за първия въпрос – решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на II т. о., решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II т. о., решение № 105 от 20.07.2015 г. по т. д. № 815/2014 г. на I т. о., решение № 113 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 5835/2014 г. на I гр. о. и решение № 790 от 29.07.2011 г. по гр. д. № 148/2010 г. на II гр. о.; за втория въпрос – Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 73 от 08.07.2020 г. по дело № 322/2019 г.; за третия въпрос – решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на I т. о., решение № 10 от 08.08.2016 г. по т. д. № 2393/2014 г. на II т. о., решение № 156 от 01.03.1985 г. по гр. д. № 1121/84 г. на II гр. о. и решение № 749 от 28.09.2001 г. по гр. д. № 130/2001 г. на II гр. о. По отношение на последния въпрос поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за „изключително бедна съдебна практика по чл. 267, ал. 2 ЗЗД“. Освен това, касаторът счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно поради необсъждане в пълнота на заявените от него основания и превратно обсъждане на аргументите му, а също и че е вероятно недопустимо поради произнасянето по несъществуващ спорен въпрос – за наличието на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ. Ответникът по касация – Министерство на регионалното развитие и благоустройството – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 16.09.2020 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: След проведена процедура по ЗОП, между страните е бил сключен договор № РД -02-29-112/14.06.2016 г., по силата на който Министерство на регионалното развитие и благоустройството е възложило на „ГБМ Инженеринг“ ЕООД, [населено място] да извърши вътрешно преустройство и ремонт на административна сграда на МРРБ, находяща се в [населено място], [улица], съгласно изискванията на възложителя, определени в техническа спецификация – приложение 1 към договора, количествена сметка – приложение 2 към договора, и при условията на техническото и ценово предложение на изпълнителя, неразделна част от договора; Уговореният срок за изпълнение на договора е 60 календарни дни, считано от датата на подписване на двустранен протокол за даване на достъп до сградата и фронт за извършване на СМР, а дължимото възнаграждение е в размер на сумата 614 516.17 лв. с вкл. ДДС; Със споразумение от 22.08.2016 г. срокът за изпълнение на договора е продължен с 15 дни; Възложените СМР са изпълнени, но обектът е предаден със закъснение от 2 месеца и 6 дни; Министерството-възложител е заплатило на ищеца за изпълнението на договора възнаграждение в размер на 491 612,93 лв., като с оглед забавата, продължила повече от 20 дни, е прихванало от дължимата сума уговорената в чл. 16, ал. 2 от договора неустойка 20%, възлизаща на сумата 102 419.36 лв., без ДДС. Като неоснователни решаващият състав е преценил всички заявени от дружеството-изпълнител доводи за изключване на отговорността му за забавата и дължимостта на неустойка – непредвидено наводнение в сградата, неоказано съдействие от страна на ответника в хода на изпълнението на договора и възлагане на допълнителни СМР. На първо място, счел е за недоказано твърдението, че течът от спукани тръби е настъпил, след като е бил извършен оглед на обекта и е съставен протокол за същия от 16.02.2016 г., като е приел, че ищецът е знаел за спуканите тръби още тогава, признание за което се съдържа в писмото му до ответника от 19.08.2016 г. Според съдебния състав, отговорността на ищеца за забавата не би могла да бъде изключена, дори да се приеме, че след огледа и подписването на договора е настъпил допълнителен теч (което не е доказано по делото), тъй като същият не е уведомил възложителя незабавно за това обстоятелство, явяващо се непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ. Отделно от това, въззивният съд е взел предвид и липсата на ангажирани доказателства, че закъснението в изпълнението на договора се дължи именно на непредвиденото обстоятелство, а точно обратното – от показанията на свидетеля В. Г. се установява, че състоянието на сутерена в резултат от наводнението по никакъв начин не е препятствало работата в останалите части на сградата. Не е споделено и становището на изпълнителя, че причина за забавата е неоказано му съдействие от ответника-възложител. Решаващият състав е приел, че с оглед изискуемата от закона (чл. 302 ТЗ) грижа на добрия търговец, при сключване на договора и определяне на срока, за който ще го изпълни, ищецът е следвало да съобрази дали предоставените му технически спецификации и задание са му достатъчни за изпълнение на възложените СМР и като се е съгласил, че въз основа на същите може да изпълни договора, е недопустимо да се позовава на грешната си преценка и да претендира на това основание освобождаване от отговорност за забавеното изпълнение. Още повече, че по делото не се установява и обективна нужда от други технически документи, тъй като съобразно заключението на техническата експертиза за изпълнението на процесните работи по ремонт и вътрешно преустройство, без конструктивни промени съгласно ЗУТ, не се изискват изрични проекти на всички части. Отделно от това, съдът е приел за доказано от показанията на свидетелите и от писмените доказателства, че възложителят е създал организация за ежеседмични оперативки, на които изпълнителят е имал възможност да заявява всичките си искания за допълнителни указания от страна на възложителя, каквито и е получавал, както и че поставените от ищеца въпроси във връзка с изпълнението са получавали отговор в разумен срок. Като неоснователно е преценено и последното поддържано от ищеца основание, на което претендира освобождаването си от отговорност за допуснатата забава – наличието на допълнително възникнали и изпълнени в хода на изпълнение на договора СМР. С оглед твърдението на самия ищец, че това са работи, без които договорът не е могъл да бъде изпълнен точно, съдът е приел, че същите следва да бъдат квалифицирани като такива по чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора, т. е. че ищецът е поел ангажимент да ги изпълни като част от договора и в договорената общо цена с включени непредвидени разходи и че, предвид дължимата грижа по чл. 302 ТЗ, е следвало да съобрази тези работи още при сключване на договора, включително при определяне на срока, поради което не може да се позовава на тях като непредвидено обстоятелство, освобождаващо го от отговорност за забавеното изпълнение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради произнасянето по незаявен спорен въпрос, а именно относно наличието на непреодолима сила, в какъвто смисъл е и единият от поставените от касатора въпроси (въпрос № 2). Обсъждането от страна на решаващия състав дали възникналият теч от спукани тръби в обекта представлява непреодолима сила, освобождаваща ищеца от отговорност за забавата, не означава произнасяне извън предмета на спора и не обосновава извод за недопустимост на постановения въззивен акт. Касае се всъщност до правна квалификация на заявеното от страната основание за освобождаването й от отговорност за неточното изпълнение на договора, което е изцяло в компетентността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Още повече, че тази квалификация е в съответствие с поддържаното от самия ищец, че наводняването на обекта вследствие на спукани тръби представлява случайно събитие, на което същият се позовава като основание за отпадане на отговорността за забавата. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси (въпрос № 1, № 3 и № 4), свързани с оплакванията за неправилност на въззивното решение (както беше посочено, въпрос № 2 касае довода за недопустимост на акта, преценен като неоснователен). От една страна, тези въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставените от касатора въпроси посочените изисквания не са налице. Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението е изцяло относим към правилността на въззивното решение. Този въпрос обективира субективното становище на страната, че съдът „не е обсъдил в пълнота посочените в исковата молба основания на иска и събраните доказателства“, което обаче не съответства на мотивите на акта, доколкото в него са изложени подробни съображения по всички заявени доводи, касаещи спорния въпрос за причините за забавеното изпълнение на процесния договор, като са обсъдени и всички онези доказателства, преценени от решаващия състав като относими към посочения въпрос. Що се отнася до правилността на направените въз основа на тях изводи, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на третия въпрос произтича от обстоятелството, че въпросът е поставен в хипотеза, каквато настоящата не е. Във въпроса се съдържа твърдението на ищеца, че „възложителят не е предоставил пълни и годни проекти за СМР и не е дал навременни указания за конкретни дейности“, което е напълно противоположно на приетото от въззивната инстанция. Поради това, въпросът не може да бъде преценен като релевантен за изхода на конкретното дело. По отношение на последния въпрос следва да се посочи, че същият е изцяло теоретичен, тъй като по него липсва произнасяне. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът не е обсъждал дали в случая изобщо би могла да бъде приложена хипотезата на чл. 267, ал 2 ЗЗД, нито пък е бил длъжен да извърши такава преценка предвид липсата на изрично заявен довод в тази връзка от ищеца-изпълнител по договора. С оглед констатацията за отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на допълнителните предпоставки, характерни за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При това, второто основание е заявено бланкетно – само с цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на кумулативно формиращите го две предпоставки. Само по себе си твърдението за „изключително бедна съдебна практика по чл. 267, ал. 2 ЗЗД“ не удовлетворява изискването за аргументиране на посоченото основание. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Освен, че и това основание е заявено формално, същото не може да се счете за осъществено, тъй като решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК