Определение № 353 от 05.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 455/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника - Община Перник срещу решение № 228 от 23.10.2020г., постановено по в.гр.дело № 424/2020г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 612 от 08.04.2020г. по гр. дело № 8314/2019г. на Пернишкия районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на ищцата В. К. Т., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 8 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 29.12.2018г. в [населено място], община Перник, и сумата 848.35 лв. - обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, ведно със законната лихва върху двете главници от 29.12.2018г. до окончателното изплащане, като е реализирана и отговорността на страните за съдебно-деловодни разноски. Касаторът - ответник счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъдат отхвърлени изцяло. В изложениетo по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят сочи бланкетно основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, релевирайки единствено оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение досежно това доказано ли е несъмнено наличието на осъществен деликт по чл. 45 вр. с чл. 49 ЗЗД само въз основа на свидетелските показания, събрани по делото, както и досежно това дали при възникнали допълнителни усложнения при лечението на увреденото лице след деликта, следва отговорността за последния да се поеме в пълен размер от ответника. Навежда противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение №183/30.06.2017г. по гр.д. №4028/2016г. на IV г.о.; в решение № 38/07.03.2018г. по гр.д. № 2126/2018т. на ІV г.о. и в т.7 ППВС № 17/1963г.. Ответникът по касационната жалба - В. К. Т. не подава отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., в частта й досежно претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, т.е. в тази част тя е допустима. В частта й по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, тя е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на иска, която е под 5 000 лв.. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Община Перник за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на територията на ответната община, на 29.12.2018г., в уважената му част за сумата 8 000 лв.. За да потвърди първоинстанционното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, Пернишки окръжен съд е приел за установено от приетите писмени и гласни доказателства и от заключението на медицинската експертиза, че на 29.12.2018г., докато разхождала домашното си куче на поляната в [населено място], Пернишка обл., ищцата е била нападната от друго безстопанствено куче, при което са й причинени голяма разкъсно-контузна рана по външна повърхност на дясна подбедрица, с размери 15/10 см. и четири разкъсно – контузни наранявания по вътрешна повърхност на дясна подбедрица, с размери между 2 и 5 см., които са пряка и непосредствена последица от ухапването от безстопанственото куче. Намерил е за установено от свидетелските показания, че ищцата плачела, била стресирана, по крака й се стичала кръв, която капела на пода. От показанията на свидетеля П., който помогнал при залавяне на кучето - нападател на служителя от местния общински кучкарник, е приел за установено, че безстопанственото куче било черно на цвят, с кафяви петна, много едро, нямало каишка, или някакъв отличителен белег по себе си, както и че свидетелят и кметът не знаели откъде е кучето и кога било дошло в селото. Въз основа на медицинската документация по делото и на приетото заключение на медицинската експертиза, въззивнят съд е намерил за установено, че голямата разкъсно - контузна рана на дясна подбедрица на ищцата е наложила хирургическа обработка чрез шевове, поставяне на ваксина срещу тетанус и бяс, както и че заради последващо бактериално инфектиране на раната, ищцата е претърпяла оперативна интервенция с ексцизия на некротизирала кожа, подкожие, фасция и мускулна тъкан, като впоследствие е била на амбулаторно лечение с регулярна смяна на превръзки. Възстановителният период е продължил пет месеца, като най-интензивни са били болките и страданията през първия месец след травмата. Към момента на изготвяне на медицинската експертиза е бил налице лимфен оток, заради който ищцата е продължила лечението с детралекс, с вероятност в бъдеше отокът да се резорбира, но белезите от раната са доживотен козметичен дефект. Пернишки окръжен съд е заключил, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД - поради ухапването от безстопанственото куче, ищцата е претърпяла увреждане на здравето, като е налице причинно-следствена връзка между претърпяните болки и страдания и противоправното поведение на служители на общината, на които е било възложено изпълнението на задължения по Закона за защита на животните (ЗЗЖ) за организиране и контролиране на дейностите по овладяване популацията на безстопанствените кучета, залавянето, обезпаразитяването и настаняването им в приюти, предотвратяване агресивното поведение на кучетата към хора или животни и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни (чл. 50, т. 2, чл. 49, чл. 40, ал. 3 и ал. 4, чл. 41, ал. 2 и ал. 3, чл. 47, ал. 1 и ал. 3 и чл. 59, ал. 3 ЗЗЖ). Възражението на ответника за липса на доказателства, че кучето - нападател е безстопанствено е счел за неоснователно. Посочил е, че установените от гласните доказателства обстоятелства за липса на каишка или друг отличителен белег на увреждащото животно, за липса на придружител, и обстоятелството, че нападението е осъществено на обществено място, са индиция, че кучето е безстопанствено по смисъла на ЗЗЖ, щом не се намира на определено за това място или в дом и няма стопанин с него. Счел е, че обстоятелството, че безстопанственото куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, означава, че ответната община чрез своите органи и служители, не е изпълнила законовите си задължения за надзор по чл. 50, т. 2 и чл. 42 ЗЗЖ, а не че кучето не е безстопанствено. Възражението на ответната община, че е изпълнила вменените й задължения по чл. 41, ал. 2 ЗЗЖ, доколкото с решение на Общински съвет – [населено място] е създадено звено „Дейности по контрол на популацията на безстопанствени кучета” към ОП „Общинско обслужване”, като заявено едва с въззивната жалба, въззивният съд е намерил за преклудирано, но въпреки това го е разгледал по същество, като е приел, че макар да е налице изпълнение на някои от задълженията по ЗЗЖ, то не са изпълнени всички задължения, като не е положена изискуемата дължима грижа. При определяне размера на обезщетението за претърпените болки и страдания от пострадалата е обсъдил всички конкретни обстоятелства: възрастта на увредената, характера и степента на увреждането, продължителността и интензитета на страданието, вкл. трайните козметични белези от раните и настъпилия възпалителен процес, довел до непълноценност в битовия и социален живот на ищцата. Настъпилото бактериално усложнение при лечение на процесните травми, въведено като форма на съпричиняване от ответника, е намерил за несъстоятелно, защото въпреки данните за първична хирургична обработка на раната и направени ваксини, усложнението е настъпило. Посочил е във връзка с твърдяното от ответника съпричиняване, че такова по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е налице. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, че с поведението си ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като не е предприела конкретни мерки и средства срещу агресивното поведение на кучето, чрез които да предотврати настъпването на увреждането или да го ограничи до по-малък размер. При горепосочените решаващи фактически и правни изводи, въззивният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 8 000 лв., удовлетворяваща принципа за справедливо обезщетяване на причинените при процесния деликт неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Касаторът не е формулирал правни въпроси в касационната си жалба, а е навел единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза на касационното производство. Поради това не е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол и такъв спрямо атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснат. Само за пълнота на изложението, в контекста на наведените оплаквания в касационната жалба и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изключващо осъществяването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да бъде посочено, че деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност, която досежно субекта й (възложителя на работата) изисква наличие на възлагане на работа, при и по повод на която изпълнителят й – физическо лице е причинил виновно и противоправно вреди. В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД (в този смисъл решение № 488/07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о.). Общината може да „обезвини“ своите служители като докаже, че предписаните от ЗЗЖ действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. В атакуваното въззивно решение, въззивният съд е приел, че служителите на ответната община не са положили дължимата грижа, изискуема по смисъла на ЗЗЖ по отношение на безстопанствените кучета. Дори да са предприети определени действия, чрез приемане на правила за справяне с популацията на безстопанствените кучета, окръжният съд е заключил в решаващите си мотиви, че те не са достатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа, т.е. реализирано е противоправно бездействие от служители на общината. По отношение на процеса на доказване на факта на ухапване от безстопанствено куче, в решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. № 5682/2007г. на ВКС, ІV г.о., се съдържа синтезиран отговор. Според него фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване от черпещата изгодни за себе си правни последици страна, чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, „в т.ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента.“ В съответствие с горепосоченото разрешение, въззивният съд е възложил в тежест на ищцата доказването на положителното обстоятелството, че нападналото я куче е безстопанствено, както и на механизма на непозволеното увреждане, които е счел за безспорно установени от писмените доказателства, заключението на комплекната медицинска експертиза и показанията на свидетеля – очевидец П.. Същевременно ответникът нито е твърдял, нито е доказал, че увреждащото куче има конкретен стопанин. Последният факт е положителен и според горецитираните решения на ВКС, тежестта за неговото установяване се носи от ответната община. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по иска по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,