Определение № 853 от 28.09.2010 г. на ВКС

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от М. П. М. чрез адвокат К. М., срещу въззивното решение от 16.11.2009 г. по гр. д. № 446/09 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Ответниците по касация Е. П. П. - П. и И. Г. П. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна, Столичната община и държавата не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения: С обжалваното въззивно решение е обезсилено решението от 16.06.2003 г. по гр. д. № 6190/1993 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на недвижим имот, предявен от касатора срещу Столичната община и производството по този иск е прекратено, а в частта, с която искът е отхвърлен срещу останалите ответници, първоинстанционното решение е оставено в сила. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че ищецът, който е придобил 1/8 ид. ч. от спорния апартамент на основание наследствено правоприемство от П. М. С., починал през 1971 г., е изгубил правото си не поради конфискацията на целия имот с присъда по н. о. х. д. № СА-7/1982 г. на СГС за престъпление по чл. 280, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, с подсъдими В. П. М. и Т. Х. С., а с оглед придобиването му от Е. и И. П.и - приобретатели по договор за покупко-продажба по реда на НДИ /отм./ от 1989 г., на основание придобивна давност. За тях като добросъвестни владелци - липсват доказателства, а и не се твърди към момента на закупуването те да са знаели, че част от имота не принадлежи на държавата, е приложима кратката 5-годишна давност. Тя е започнала да тече след закупуването, като към своето владение те са прибавили и владението от страна на държавата, в резултат на което към предявяване на исковата молба - на 15.12.1993 г., са придобили собствеността на оригинерно правно основание. Така правото на собственост на предишния собственик - ищеца, се е погасило. Съдът приел за неоснователно позоваването на чл. 5, ал. 2 З., тъй като възстановяването по реда на посочения реституционен закон не е въведено в предмета на делото - реституцията като основание на предявения иск се споменава за пръв път от процесуалния представител на ищеца в писмените бележки в хода по същество на делото пред първоинстанционния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: А. 1. Следва ли съдът да приложи нормата на пар. 1 от ПЗР на ЗОСОИ /Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г./ при решаване на спор, започнал преди влизането й в сила; 2. дали възстановяването на собствеността при някоя от хипотезите на З. е самостоятелно основание за придобиване право на собственост, различно от наследственото правоприемство и принадлежността на правото на собственост преди одържавяването; 3. допустимо ли е присъединяване на различните видове владение - недобросъвестно и добросъвестно и 4. допустимо ли е по пътя на възражението, след възражение за придобиване на имота по давност, да се въведе в процеса твърдение за приложението на пар. 1 от ПЗР на ЗОСОИ. Според касатора тези въпроси са съществени за развитието на правото, тъй като по тях липсва съдебна практика - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Б. 1. Допустимо ли е лице, което се легитимира за собственик на друго основание, да претендира придобиване на имота по давност; 2. относно намерението за своене и неговото манифестиране от собственика като предпоставка за придобиване на недвижим имот по давност; 3. относно приложението на пар. 1 от ПЗР на ЗОСОИ и разпоредбите на чл. 2 и чл. 5 З.; 4. относно необходимостта от пълно и пряко доказване на елементите от фактическия състав на придобивната давност; 5. относно допустимостта за придобиване по давност на недвижим имот, находящ се в гр. С., при действието на ЗСГ /отм./ и 6. относно срока, през който следва да бъде осъществявано владението, за да настъпи ефектът на придобивната давност. Тези въпроси били разрешени в отклонение от константната съдебна практика, което твърдение, с оглед позоваването на Постановление № 4 от 15.03.1978 г. по гр. д. № 6/1977 г. на Пленума на ВС, Решение № 3 от 09.1994 г. по гр. д. № 2/1994 г. на Пленума на ВС, ТР № 6 от 10.05.2006 г. по гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС на РБ и на решения на отделни състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, следва да се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. С оглед на данните по делото въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът, както и Т. Хр. С. и В. П. М. - наследници по закон на П. М. С., са предявили иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора от 20.10.1989 г. за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ /отм./, сключен между държавата и ответниците П.и, при конкретно въведени пороци на сделката; за признаване на установено, че 7/8 ид. ч. от жилището и след продажбата са останали собственост на държавата и подлежат на връщане по ЗАВОИ, а ищецът М. М. - сега касатор, е заявил и искане да се признае за установено по отношение на ответниците, че 1/8 ид. ч. от апартамента е принадлежала нему още към момента на конфискацията и че сега той се явява собственик на тази идеална част. С решение от 16.06.2003 г. и допълнително решение от 29.04.2005 г. по гр. д. № 6150/1993 г. на Софийския районен съд искът в първите две части е приет за недопустим и производството по делото е прекратено. Предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е тази част от решението, с което е отхвърлен искът за собственост, предявен от касатора М. М., а производството срещу Столичната община е прекратено. Възстановяването на правото на собственост върху недвижими имоти, попадащи в приложното поле на чл. 1 и чл. 2 З., настъпва по силата на закона. Моментът на реституцията се свързва с влизане в сила на посочения реституционен закон - 25.02.1992 г., съответно 22.11.1997 г. за хипотезите, добавени с пар. 1 от ПЗР на ЗОСОИ /Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г./, при наличието на посочените в закона предпоставки. Една от тях е имотът към релевантния момент да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ. В случай, че същият е придобит от трети лица, какъвто е настоящият, за правоимащите е налице възможността да търсят правата си по реда на чл. 7 З.. Както е разяснено в ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, предмет на този установителен иск е прогласяване нищожността на придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите по чл. 1 и чл. 2 З. са били прехвърлени от държавата на трети лица, като са посочени алтернативно четири основания. Първото от тях - нарушение на нормативни актове, съответства на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД противоречие със закона. С решението от 29.04.2005 г. /с характер на определение/, оставено в сила с определение № 866 от 03.05.2006 г. по гр. д. № 3506/2005 г. на Софийския градски съд и определение № 423/06 от 16.10.2006 г. по ч. гр. д. № 338/2006 г. на ВКС на РБ, IV “б” г. о., производството по иска на М. М. за нищожност на договора за покупко-продажба от 1989 г. поради нарушение на разпоредби от нормативни актове, конкретно посочени, е прекратено. Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. В случая с прекратителното определение съдът е приел, че предявеният иск е по общия исков ред - чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а не се касае до специалния установителен иск по чл. 7 З.. В крайна сметка обаче, с прекратяване на производството по делото е отнета възможността на съда, разглеждащ иска за собственост, произхождаща от наследствено правоприемство и реституция по чл. 2, ал. 2 З. - каквото е действителното правно твърдение на ищеца, да се произнесе по основателността на доводите, че сделката, на която се позовават ответниците-физически лица /трети лица по смисъла на чл. 7 З./, е нищожна, следователно не е породила правно действие и същите не са придобили собствеността върху съответната идеална част от имота, която, като е останала в държавата, се възстановява в полза на ищеца въз основа на реституционния закон. От изложеното следва, че същественият за изхода на делото въпрос е дали ищецът по иск за собственост, произхождаща от наследствено правоприемство и реституция по З., с твърдения, че идеална част от имота е отнета без законово основание, може успешно да се защити, без да е провел производство за установяване нищожността на сделката, с която имотът е продаден от държавата на трети лица, в нарушение на нормативни актове. На този въпрос обаче, не е дадено разрешение от въззивния съд, тъй като производството по иска за нищожност на договора от 1989 г. е прекратено с влязло в сила определение. При това положение разглеждането на повдигнатите от касатора въпроси не би обусловило изход на делото, различен от възприетия в обжалваното решение, макар и по други съображения. С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.